Паул Елгерс
Котката със сините очи (19)

Сбогува се — най-внезапно, доста развеселена на вид.

— Сега е моето супершоу! — засмя се тя. — Седя на стол, събличам се бавно и хвърлям нещата си в публиката. Но го нравя художествено издържано! До скоро виждане, господа.

Беше добра стока с висока цена. Това бе известно на директора, знаеше го и тя.

Платихме, Кармен получи 9 марки и 50 пфенига, закръглени на една десетачка. Вечерта ни беше излязла скъпо, но за едно нещо ни се бяха отворили очите. Леко се клатушкахме на чистия въздух. Един мерцедес кабриолет спря до тротоара и „дамата“ на кормилото бибипна предизвикателно. Приличаше на холивудска красавица в отпуска. Ние не реагирахме и тя се махна.

— Призракът на Нитрибит^[1] — промърморих аз.

Алфонс ме преведе през върволицата от любители на нощните разходки до една лавка за бързи закуски. Хапнахме топли кренвирши и пихме леденостудена кола. Сетне хванахме едно свободно такси. Алфонс каза:

— Към „Росмаркт“.

Бяхме отделени от шофьора с непробиваемо стъкло.

— Какво става? — запитах аз. — Да не би да си ме помъкнал към втори нощен бар?

Отговори ми, че е необходимо да бъде съвсем наясно, а това било възможно само в къщата на Шертел.

— Нека да припомня някои неща — предложих аз. — Тя дебне горе на витата стълба, в магазина гори само лампата над вратата. Форестие се обръща с гръб към нея и е облечен с домашната дреха на Шертел. Там е застанал, мисли си тя, човекът, който присвои цялото ми състояние и само той знае, че Форестие уби старата дама. След което стреля два пъти в гърба на омразния й и толкова опасен за любовника й Франц Шертел и избягва по задната стълба в двора, излиза на улицата и се прибира в жилището си. Но тук логичният ход на нещата секва. Вратата към задния вход беше заключена. Установих това, когато бях в жилището. Как е могла да влезе и да излезе Софи Шертел?

— След развода Шертел купува къщата и изгражда жилището. Но както той, така и тя са използували сигурно често задния вход. За всяка брава има и резервни ключове и тя си е запазила едни. Негова е грешката, че не си е поставил нова ключалка. Забравил е, че у нея има ключ.

— Може и така да е било — признах аз — въпреки че е невероятно. Хайде да продължим: Корина Бьорних изтичва при госпожа Шертел и й казва, че Франц Шертел лежи мъртъв в магазина си. Убит. Убийцата разбира в този момент, че Корина и един мъж, когото тя — Софи, не познава, са разкрили убийството и че Корина ще се върне в антикварния магазин, където след малко полицията ще дойде на местопрестъплението. Посещението на Корина не може да бъде използувано от нея за опит да я убие, защото е сметнала, че придружителят на Корина сигурно знае къде е отишла. Софи я заклева да не продумва нито дума против Форестие в показанията си. Той е в Париж, скоро ще се върне и тъй нататък… За нея Корина е и си остава единствената свидетелка, която може да даде показания за посещението на Форестие във вилата на „Паркщрасе“ 5. Защото Корина е дала на Форестие ключовете от там! Още преди няколко часа Софи се е опитала да убие Корина. Отишла е на „Паркщрасе“ с мерцедеса на Франц Шертел — сигурно преди това е имала възможност да вземе пистолета му — и там е видяла Корина пред прозореца. Полицейската кола беше паркирана на обиколната алея, полилеят във всекидневната на Люмнер осветяваше прозорците, мъртвата Люмнер беше открита. Корина щеше да бъде разпитана — това не бива да стане. Тя стреля срещу нея, но не улучва. Да се върнем към вечерните събития: госпожа Шертел не остава дълго сама. Доктор Лудерер я посещава неочаквано. Смъртта на Шертел вече не е новост за нея, но узнава, че междувременно на местопрестъплението е дошъл един служител от криминалната полиция, а Лудерер споменава и за мен, както и за чудноватото обозначение на професията ми, с което съм бил представен. Корина още не се е върнала. Госпожа Шертел — нервите й са били напрегнати до скъсване — отново достига незабелязано до жилището на Шертел по задната стълба. Тя кляка на витата стълба към магазина и чува първия ти въпрос към Корина, която в отговор разправя глупавата история за изнудването в колата. Ти не й вярваш. Госпожа Шертел е убедена, че рано или късно Корина ще признае за посещението на Форестие у леля й, при което е искал да разкрие с помощта на снимката, че Ван Гог е фалшификация. Ти отиваш към телефона, Корина седи в коженото кресло, госпожа Шертел рискува да стреля и има все още достатъчно присъствие на духа, за да хвърли оръжието в шахтата за боклук, преди да избяга през задната врата. Това става за няколко секунди. Но сега логиката се губи още веднъж! А именно: непосредствено след изстрела ти изтичваш по витата стълба. Един скок — и си в жилището. Там няма никой. Отваряш вратата. По собствените ти думи — не се мярка жива душа и не се чува нищо. Ще продължаваш ли да твърдиш, че е скочила от стълбата в двора? От близо три метра височина върху каменната настилка! Сигурно щеше да си счупи краката!

— Добре комбинираш. Да му се не видеше и логиката, и чудото. Но сега ще разгледаме жилището на госпожа Шертел. Имам една идея…

Пристигнахме. Алфонс плати. Шофьорът върна рестото, отмести се надалеч от сваления страничен прозорец и ни загледа подозрително. Коженото му яке беше откопчано горе и имаше издутина отляво — револвер.

Пред къщната врата задържах Алфонс.

— И аз имам една идея — казах аз — в резултат на остра като бръснач логична мисъл. Щом Бьорних е имал връзка със стриптийзьорката и й е набавил вилата на износна цена, сигурно също е притежавал ключ от гнездото на любовта и го е запазил след раздялата си с Ивет…

— Възможно е. Старият Юп смогва да постигне цял куп неща, но обиск у преуспелия и принадлежащ към висшето общество търговец на картини Хайнц Бьорних няма да може да направи. А дори и да успее да намери ключа, би трябвало да докаже, че с помощта на този ключ Бьорних е бил снощи повторно при Шертел. И че го е застрелял! Безнадеждно.

На партера живееше един човек, който събираше наемите от името на собственика на къщата. Алфонс му звънна, човекът дойде до вратата и поиска да узнае с пълни подробности кои сме и какво възнамеряваме да правим посред нощ. Говореше заплашително и никак нямаше да се учудя, ако се окажеше с готова за стрелба пушка в ръка. Като чу „криминална полиция“, човекът се поуспокои и отвори. В ръцете му нямаше пушка и пожела да види полицейската значка. Пусна ни да влезем и се повлече пред нас по коридора. Вратата към жилището му беше отворена и оттам се чу силен вик:

— Горе ръцете или ще гръмна!

И гърмежът проехтя.

— Намали звука, старо! — кресна с лице към стаята човекът на име Хелфриц. — Криминален филм — поясни той. — Какви ги вършат там само. Ужас! Ама вие сте от бранша и тия убийства ги преживявате ежедневно.

— Ежечасно. Но дори и да стане още по-трудно, ние винаги сме на мястото си — увери го Алфонс и поиска ключовете от апартамента на покойната госпожа Шертел.

Господин Хелфриц донесе връзката ключове и каза:

— Прочее, криминалният комисар Хартунг не намери там нищо днес следобед и сега вие и вашият колега искате сигурно да поогледате още веднъж? Малко късничко, а?

— Ще ни платят за нощен труд — успокои го Алфонс и ми пошепна: — Старият Юп е получил просветление, а аз смятах да му направя една изненада. Жалко!

Господин Хелфриц бързаше да си получи шока от криминалния филм. Вратата се хлопна. Отвътре пак се чуха крясъци и гърмежи.

Ние запристъпяхме нагоре по стълбата. Все още чувствувах колената си омекнали. По дяволите този „уелски принц“.

Апартаментът се състоеше от две стаи, баня и кухня. През една плъзгаща се врата влязохме в стая, която сигурно беше обзаведена от Форестие. По стените висяха картини без рамки. Пейзажи. Миришеше на пресни бои. На етажерката — много албуми с цветни репродукции от стари майстори. Един сборник от графики на Гоген беше оставен настрана. От дневната една врата водеше към малката кухня, а оттам се излизаше в тесен коридор, в който се намираше вратата към спалнята. Алфонс отвори, светна. Широко двойно легло, гардероб, тоалетка. През една открехната пъстро боядисана врата хвърлихме поглед към облицованата с плочки баня. В края на коридора имаше завеса. Алфонс я дръпна настрани, тясна стълба водеше нагоре. Той взе в ръка цилиндричното джобно фенерче и пръв се за катери нагоре. Голяма таванска стая. През единствения, намиращ се срещу нас прозорец падаше ивица лунна светлина. Алфонс освети наоколо. На стената — електрически ключ. Алфонс го щракна, обля ни светлина.

— Така си и мислех — зарадва се той. — Преустроена като ателие таванска стая. Здрави стени, таванът прикрива гредореда на покривната конструкция.

В средата на ателието имаше празен статив и кръгла маса. Върху нея — кутии, маслени бои в туби, малки и големи шишета с бистро или мътно съдържание. Върху палитра със засъхнали петна от бои бяха разпилени четки и мръсни парцали. До ръба на масата се белееше стъклен пепелник, а в него се мъдреше смачкана угарка от пура.

Алфонс се надвеси над стъкления четириъгълник.

— Старият Юп! Никой друг човек не унищожава така брутално угарките от пури. — След това разкри идеята си: — Оттук би трябвало да има изход към таванските помещения на съседните къщи. През войната отделящите ги калкани са били пробити. Ако госпожа Шертел не е проникнала в жилището над антикварния магазин по задната стълба, то път, по който да стигне до целта си, за нея е имало само през тези тавански помещения.

— Крайно неправдоподобно — усъмних се аз. — Тук етажите са три, а къщата на Шертел е двуетажна, като вторият етаж не е обитавам изобщо. Навяло го е използувал като склад. Значи госпожа Шертел е трябвало да се добере до втория етаж, за да се домогне оттам до намиращото се отдолу жилище. Но задната стълба завършва пред вратата на това жилище, което е на първия етаж.

— Успяла е! Това е факт, по дяволите! Факт е също, че от жилището на Шертел скрита врата води към втория етаж. Не може да е бил толкова шантав, че всеки път да се катери по дълга бояджийска стълба от двора до складовото си помещение!

После изруга на себе си и ми предложи да преценя дали не е по-добре да си отида вкъщи и да си легна в креватчето. Той обаче нямал намерение да се излага пред стария Юп и трябвало да се озове в къщата на Шертел от покрива и или изпод него. По същия път, по който е минала убийцата.

Навсякъде по стените бяха подпрени картини, стари на вид картини със старинни позлатени рамки. На някои места боята сякаш бе откъртена като с бръснарско ножче. Влажно сиво платно висеше на дълъг шнур. Върху една етажерка имаше шишенце с цветен прах и панички с мазна течност. Така си е, Форестие беше преправял имитациите си да изглеждат стари и е дръзнал да стигне досами границата на истинската фалшификация. С амбицията да влезе в кожата на някой стар майстор — може да е било и така…

В ъгъла беше бутнат един статив с опънато на него ленено платно. Отстрани бяха подпрени една на друга няколко картини без рамки. Наведох се. Нарисуван с пищни краски пейзаж в стила на импресионистите. Най-отпред беше опряна картина малък формат — портрет на Корина! Сините й очи се усмихваха загадъчно. В огледалото зад нея — лицето на мъж: Форестие. Нима Корина му е позирала? Дали Софи Шертел е знаела за това? Ревността ли е била допълнителната подбуда за двата й опита да убие Корина?

— Ето я вратата! — извика Алфонс.

Върнах картината на мястото й, след което го последвах.

Вратата беше ниска и боядисана в бяло също като стената и от този малък отвор към фронтона на фасадата сигурно имаше две крачки до прозореца. Два ключа висяха на пирон. Единият ставаше на вратата, Алфонс я отвори и прибра ключовете. Наведохме глави, сгърбихме се и тръгнахме опипом напред. Лъчът светлина се стрелна над чернеещите се греди на покривната конструкция. Дръпнах вратата. Беше душно. След около три метра стигнахме до калкана. Незаключена желязна врата водеше до таваните на съседната къща. До нея имаше няколко кофи пясък и ръждясала лопата. Преминахме по дебели греди, вървейки все направо. Зад следващата желязна врата стръмна стълба водеше надолу.

Алфонс освети наоколо и каза:

— Намираме се на тавана в двуетажната къща на Шертел.

В един ъгъл открихме четириъгълен капак, отвора към втория етаж. Слязохме по желязната стълба. Една-единствена голяма стая. Два прозореца към двора. Миришеше на прах и плесен. Подът беше покрит с опаковани списания, поставени една върху друга картини, стари разхвърляни мебели. На две маси имаше книги с дебели подвързии. Алфонс крачеше напред-назад и броеше полугласно. Изведнъж клекна, засмя се и ме помоли да взема джобното фенерче. След което вдигна тясна алуминиева стълба. На някакъв капак стърчаха закрепени с панти отвесни железни релси. Той повдигна и бутна стълбата. Дървеният капак се отвори безшумно назад, където се закачваше с два райбера, и откри квадратен отвор. Алфонс изтегли стълбата нагоре, застана над отвора, натисна едно от стъпалата и рамената й се плъзнаха надолу по релсите.

— Хитро съоръжение — възхити се той. — За госпожа Шертел не е било трудно да издърпа отново стълбата и да затвори отвора. — Светна надолу. — Кухнята…

След няколко секунди се озовахме до електрическата готварска печка. Алфонс светна лампата. Над нас зееше отворът, един тъмен квадрат.

— Сигурно се затваря съвсем плътно, затова не съм го забелязал — въздъхнах аз.

Между кухненския шкаф и стената имаше завеса, а зад нея — бояджийска стълба. Който пожелаеше да се качи горе, трябваше само да я постави отдолу, да повдигне капака и да се хване за алуминиевата стълба.

На кухненската маса имаше малка чинийка, а в нея — отново размазан фас от пура. Алфонс го разгледа.

— Значи старият Юп си е запалил там нова пура, преминал е най-спокойно от ателието през таваните и се е приземил тук. Господин криминалният комисар оставя навсякъде следи. Аз не бих могъл да си позволя такова нещо… — Той подуши. — Наистина, все още вони на пури.

Прекосихме жилището до витата стълба. Завъртях електрическия ключ и погледнахме надолу към антикварния магазин на господин Шертел, който се беше самоубил във вилата на една стриптийзьорка — така поне се смяташе засега. Върху дъските на пода беше очертана с тебешир една фигура: там бе лежал Форестие с два куршума в гърба.

— Всичко е ясно — рече Алфонс. — Вече няма никакви неясноти в случая Форестие. Сигурно е била полупобъркана от любов и страх. Ако преди да тръгне към гаража си, Шертел й беше казал, че Форестие изобщо не е отпътувал, а се намира в магазина му в много тежко състояние, Форестие щеше да е още жив и да бъде съден най-многото заради разните си манипулации, но не и за убийство.

— Да не би да не е удушил старата дама?

— Телесна повреда със смъртоносни последици. Но не и предумишлено убийство. Ще ти обясня. Да отидем в дневната.

Там седнахме, но аз веднага скочих. Бях жаден, а и Алфонс си призна, че всичко в него гори от „уелския принц“ и уискито без примеси в „Казино дьо Пари“. В кухненския хладилник намерих шише портокалов сок, в долапа — две чаши. Напълних ги догоре, пихме жадно.

— Що се отнася до старата дама от „Паркщрасе“ — започна Алфонс — съдебномедицинското изследване показа следното: гръклянът не е бил пречупен, следователно натискът върху шията не е бил много силен. Значи Форестие само е хванал Люмиер за шията и вероятно я е раздрусал доста силно. При такова положение смъртта може да настъпи от внезапен спазъм на вагуса — това е един нерв, който води от мозъка към сърцето. Медиците наричат това блокиране на вагуса и го откриват по типичните кръвоизливи от вътрешната страна на клепачите. На професионален език: петехиални кръвоизливи. В съдебномедицинския протокол е констатиран „смъртен случай вследствие външно насилие“. Следователно Форестие не е имал намерение да удуши старата дама. Тя е била на осемдесет години, а Форестие е бил доста възбуден и не е отговарял напълно за действията си. Съдиите щяха да се отнесат снизходително към него.

Поотпочинахме си петнайсетина минути и поехме обратния път. Загасихме лампите и през отвора — на втория етаж. Капакът — на мястото му, по желязната стълба — на тавана и след не повече от две минути се бяхме изкатерили с изкривени гръбнаци в ателието и отупвахме прахоляка от крачолите си.

Алфонс тръгна напред. Когато беше вече на стълбата, аз извиках:

— Хей, връзката на обувката ми… Ей сега идвам!

Светнах лампата, втурнах се към триножника и портретът на Корина беше в ръцете ми. Навих платното, пъхнах го под сакото си… Добре, че Форестие не беше избрал по-голям формат. Побързах да настигна Алфонс.

Господин Хелфриц си получи обратно връзката ключове. Имаше много любознателен вид, но не посмя да попита нищо.

Пред къщата трябваше да почакаме, докато се появи свободно такси. Алфонс живееше в новопостроен квартал, една от ония супермодерни масови спални. Шофьорът остави първо мен. Алфонс каза:

— Много мило от твоя страна, че дойде. Ще се реванширам, като дойда с теб да проучваме общественото мнение. Ще ме скъсаш от смях с тоя твой занаят…

— Нямам занаят, това е моят начин на живот — отговорих аз, — и повечето хора, които посещавам, имат определен начин на живот, който не могат да променят. Две убийства, четирима мъртъвци, все неприятни факти, но съществени са не толкова фактите, а тяхното тълкуване. Един фалшифицира картина, а друг плаща за нея 400000 марки, един джентълмен мошеник играе голф с полицейския префект, а заварената му сестра е замесена във всичко, има великолепни сини очи, умее да се усмихва омайващо, но мълчи — и налице остава един магнетофонен запис на разговор с мним самоубиец.

Сигурно съм наговорил цял куп нелепости, защото Алфонс ме посъветва загрижено да се поуспокоя хубавичко и да не се отдавам на безполезни мисли. Трябвало да се наспя. Таксито отпътува едва когато затворих зад себе си къщната врата.

Инка ме посрещна много радостно. Взех я в ръце, погалих я и я положих отново на канапето. След това поставих картината на масата. Корина бе подпряла брадичка на дясната си ръка и ме гледаше подигравателно-умислено. С котешките си очи… Не можех да понасям това и поставих върху лицето й вестника със сензационното заглавие „Грабеж и убийство на «Паркщрасе».“

Заспах веднага и не сънувах нищо.