Паул Елгерс
Котката със сините очи (13)

Шертел беше свръхточен. Имаше още три минути до 21 и 30, когато позвъни. Изтичах в коридора и си облякох палтото. То натежа отдясно, защото бях пъхнал пистолета в джоба. Извиках на госпожа Зайделбаст, че ще имам гости — „не е русата дама!“, но няма да имам нужда от нищо. Надникнах навън през прозорчето. Пред къщната врата стоеше среден на ръст мъж, с ръце в джобовете на сивото си палто. Беше с кафява шапка, а лицето му бе покрито с брада. Шията му беше увита с широк вълнен шал. Бях готов на всичко, дясната ми ръка потъна в джоба и се впи в дръжката на пистолета. С лявата отворих вратата и рекох:

— Моля, влезте, господин Шертел.

— Благодаря — каза той и бързо се озова в къщата.

Аз заключих и го помолих да върви пред мен до първия етаж. Той се разсмя дрезгаво и извади ръце от джобовете си.

— Нямам намерение да ви сторя нещо, господин Керстен.

Тръгна нагоре по стълбата, беше принуден да се спре веднъж, закашля се мъчително.

Когато се добрахме до стаята ми, натиснах копчето за запис, посочих микрофона и казах:

— Нали нямате нищо против, господин Шертел. Утре или вдругиден ще се явите в полицията и тогава записът ще бъде добра опора за паметта на един мним убиец.

Той си свали шапката и я сложи на масата. Остана с палто, разкопча го и разхлаби шала. Аз лично си бях закачил вече палтото — заедно с пистолета — на закачалката в коридора. Поканих го да седне, поднесох бутилката джин и две чаши и също седнах.

Шертел имаше гъста черна коса, сресана назад. Очите му проблясваха подозрително, а клепачите им бяха като прави резки. Широките ноздри на възкъсия му нос трепкаха бдително. От останалата част на лицето му не се виждаше почти нищо — заради залепената брада. Сега той съзря Инка на канапето и сбърчи ъгловатото си чело.

— Подарък от госпожица Бьорних? Ако котката можеше да говори! Тя сигурно е видяла кой е убил госпожа Люмиер.

Помислих си: щом познава котката, трябва да е познавал и Люмиер.

— Никакъв подарък, господин Шертел. Дадена ми е само временно. И вече не е тайна, че някой си Форестие е убил старата дама.

Той се сепна, закашля се, отбеляза, че вече сме дошли на темата и че с това, което възнамерява да ми съобщи, би отнел само половин час от ценното ми време. Идването му при мен било нещо като презастраховка. Ако съм дадял дума, че като си тръгне, никой няма да го проследи, щял да обещае, че утре сутринта ще се яви в префектурата.

— Презастраховка срещу кого или какво? — попитах аз.

— Това не е съществено за вас — отвърна той навъсено. — Криминалната полиция се интересува от мен, понеже в досието по делото има цветна снимка на една картина, нарисувана от убития Форестие, и защото аз купих тази картина и я препродадох. Но от моята личност се интересува не само криминалната полиция. Търговец съм и винаги съм си плащал сметките навреме, но не съм склонен да платя сметката за едно убийство. Защото…

— Да, да — прекъснах го аз. — Всичко звучи много добре, но ще ви струва скъпо, дето стреляхте два пъти срещу Корина. Искате ли един джин? Добре е за кашлицата ви.

Налях чашите догоре.

Устните му разтегнаха валмото от косми, смееше се беззвучно.

— Вие смятате, че знаете цял куп неща, господин проучвател на общественото мнение — а не знаете абсолютно нищо. Не съм стрелял нито един, нито два пъти по тази дама.

Той си изпи джина. Отлепихме чашите от устните си едновременно.

— Прощавайте, прекъснах ви, а така добре ви беше тръгнала приказката — извиних се аз. — Давам ви думата си, че никой няма да ви проследи. Не съм информирал полицията за местонахождението ви.

— Добре. Господин криминалният комисар няма да ви се разсърди, защото ще му дадете лентата и ще му спестите труда. Обещавам: утре ще се явя в префектурата. Без брада.

— В десет часа, ако ви е удобно, господин Шертел.

Той се съгласи.

— Задачата ми се състои в това, да ви слушам и ако се наложи, да сменя лентата — казах аз и отново налях чашите догоре.

Шертел прокара език по устните си.

— Започвам от деня преди двете убийства и това, което ще чуете сега, узнах изцяло от Форестие. По-късно, когато старата дама от „Паркщрасе“ беше вече мъртва. Та значи в деня преди убийствата усърдната госпожица Бьорних беше написала на добрия си стар познат Йоханес Форестие, че картината му виси в дневната на леля й във вид на истински Ван Гог. Той трябвало да отиде на „Паркщрасе“ и да поговори с госпожа Люмиер. Лелята притежавала наистина една направена от нея, Корина, снимка на картината без фалшифицирания подпис, но все още вярвала чистосърдечно, че става въпрос за истински Ван Гог. Госпожица Бьорних предлагаше на Форестие да отиде на „Паркщрасе“ по възможност след осемнайсет часа. За този ден Форестие имаше запазено място в самолета за Париж. Писмото го накара да отложи пътуването си.

Той замълча, изкашля се, отпи от джина.

— Бившата ми жена не намери нищо за по-важно от това, да настрои любимия си Йоханес против мен. Той беше напълно под нейно влияние, а освен това дългогодишен наркоман. Тя заплати няколко пъти за лечението му от наркоманията, но всеки път всичко започваше отново. И тъй, Форестие не отиде на „Паркщрасе“, а ми направи страхотна сцена, тъй като аз съм бил този, който е фалшифицирал подписа и е пуснал картината в продажба като истински Ван Гог. Не успях да го разубедя от тази безсмислица. Проклетата картина беше едно доста сполучливо техническо упражнение на Форестие в стил Ван Гог. Следователно — никаква фалшификация! Никога не съм си и помислял да го представям за истински Ван Гог и го купих от пропадналото, но талантливо момче, за да му дам възможност да спечели малко пари. Картината стоя доста време, разбира се — неподписана, в търговските ми помещения. Най-сетне успях да я продам на някакъв чужденец. Приличаше ми на персиец или арабин. От изкуство положително нямаше никаква представа, само искаше да купи колкото се може по-пъстроцветна, нарисувана с маслени бои, картина. Да… Как после е стигнала до дневната на Люмиер — това никак не ме засяга.

„Никой няма да ти повярва това, помислих си аз, но дали ще може да бъде доказано противното, мошенико…“

— Все още всичко можеше да бъде уредено, защото Форестие не разполагаше с никакъв мотив да даде под съд, когото и да било за фалшификацията на подписа. Освен това, когато някой художник имитира стар майстор, винаги се излага на риск. Но да се върнем към събитията през деня на убийствата. В дванайсет часа госпожица Бьорних ми се обади по телефона и настоя да потвърдя с телефонно обаждане пред леля й, госпожа Люмиер, че картината на Ван Гог в дневната й е фалшификация. Тя ме заплаши и твърдеше, че притежава снимка на картината без подписа „Винсент“, че Йоханес Форестие е нарисувал картината, че е седяла в магазина ми и тя я била фотографирала точно там. Казах, че ще обмисля тези неща, ала не предприех нищо, защото, след като предния ден Форестие ме беше изплашил здравата заради мнимата фалшификация, възнамерявах да изчакам, за да видя как ще се развият събитията. Пет часа по-късно, по-точно не беше изминал и половин час след седемнайсет часа, и Форестие се втурна в антикварния ми магазин, извън себе си, отчаян. Беше вбесен, старата дама от „Паркщрасе“ го била измамила, всичко било скалъпена работа и аз съм се криел зад нея. Заплаши, че ще прибегне до насилие, макар и да го уверих, че не зная нищо за фалшифицирания подпис. Беше в състояние на невменяемост, явно под въздействието на наркотици, и крещеше, че бившата ми жена и Корина Бьорних го били подтикнали да поиска от госпожа Люмиер да му покаже снимката — това уж толкова съществено доказателство — и да настоява за обяснение по какъв начин картината му се е озовала във вилата. В случай на отказ трябвало да я заплаши с оплакване в полицията. Можех да очаквам от бившата си жена, че ще се опита да изнудва мен и Хайнц Бьорних, защото за нея аз бях фалшификаторът, а тъй като лелята на Бьорних никога не би могла да купи Ван Гог с претенции за автентичност, бе предположила, че той ми е съучастник. Дали не беше купил от оня арабин или персиец картината, за да я продаде като оригинал при пръв удобен случай? Нямам представа!

„И старият Юп трябва да вземе това за чиста монета“, помислих си аз.

— Въз основа на тези безсмислени подозрения Форестие трябваше сам, а не в присъствието на Корина да разговаря със старата дама и да я притисне до стената. Беше се задвижила една лавина, защото Форестие искаше да заложи на сигурно, срещна се с Корина Бьорних и я помоли за съвет — нещо, което не беше по вкуса на жена ми, разбира се. Доколкото можах да разбера от неговия разказ, Люмиер очакваше в седемнайсет часа неколцина заинтересовани от покупката на картината господа. Ето какво беше предложила Корина на Форестие: да се появи внезапно по това време, да докаже фалшификацията с помощта на снимката и да предотврати мошеническата сделка. Тя дала на Форестие дори и ключовете от вилата, за да може да се яви ненадейно. Към тези два ключа ще се върна още веднъж. Нося ги у себе си.

— Вече не мога да разбера нищо — прекъснах аз Шертел. — Никак не е за вярване, че Корина не е поискала обяснение от брат си, а е действувала просто зад гърба му. Та лелята е могла да получи фалшифицираната картина единствено от Хайнц Бьорних… Вие самият сте доверили това заключение на бившата си жена. Или…?

— Люмиер вече не може да проговори — отговори той уклончиво. — Впрочем Хайнц Бьорних не е истински брат на Корина, вие, разбира се, не сте могли да знаете това. Е, дали някога го е обичала, а сетне е започнала да го мрази…? Носят се какви ли не слухове. Ще обобщя: госпожа Анет Люмиер е била навярно — подчертавам, навярно — убедена от племенницата си, че картината на Ван Гог над камината й е фалшифицирана и че с присъщото си лековерие се е забъркала в нещо лошо. В седемнайсет часа Форестие е щял да има възможност да разкрие измамата. За тази цел Корина му е предала въпросната снимка.

— Това не го разбирам — прекъснах го аз отново. — Логично е било госпожа Люмиер да поиска най-напред сметка от племенника си. Та нали Бьорних несъмнено е имал пръст в играта?

— Откъде да знам! Може би е говорила с него, може би Бьорних е предприел после нещо, което е повлияло на последвалите събития? В объркания си разказ Форестие ги представи по следния начин: той пристига във вилата точно в седемнайсет часа и намира госпожа Люмиер сама. Фалшифицираният Ван Гог не виси вече над камината. Форестие няма друг избор, освен да узнае, че тримата господа са дошли още в шестнайсет часа. Те прегледали експертизите и без да се поколебаят, приели картината за творба на Ван Гог.

Размислих светкавично: двама от господата познав… Гунтроп и — както той ми каза — д-р Лудерер. Кой ли е бил третият? Самият Бьорних?

— Значи две мнения няма: старата дама е много сърдита на Форестие, който — също както Корина преди това — иска да я придума, че става дума за фалшификация. Тя го пита дали някога е поставял подписа си върху спорната, нарисувана уж от него маслена картина?! Явно ставало дума за две различни картини! Форестие ми каза, че тя не се съгласила да даде данни за местонахождението на картината и изкрещя: „Сграбчих я, раздрусах я и поисках да узная истината, защото имах право на това. Изведнъж падна и се просна безжизнена на килима“. Той избягал от вилата — и след това искаше да разпита тъкмо мен, кой е купил картината. Сякаш тази работа ме засягаше по някакъв начин!

Аз подхвърлих:

— Значи Форестие твърдеше, че не е убил старата дама, а само я е сграбчил и раздрусал? Не я е душил?

Шертел махна с ръка:

— Това трябва да решат полицейските лекари. Оставете ме да довърша. Форестие ми показа цветната снимка и заплаши, че ще изтръгне с бой истината от мен, но аз успях да го убедя, че сега за него е далеч по-важно да разбере в какво състояние се намира госпожа Люмиер. Телефонирах й, но тя не се обади. Форестие започна да се безпокои. Бях решил да отида с колата до „Паркщрасе“, за да видя какво става със старата дама, и съумях да го склоня да ми даде ключовете и да ме пусне. Госпожа Люмиер лежеше мъртва на килима в дневната. Мъртва. Върху перваза над камината видях котката, която сега се е настанила така добре у вас. Когато се качих в колата си и потеглих; дойде някакъв мъж, спря се пред номер пет и звънна. Този мъж бяхте вие, господин Керстен.

— Забравихте нещо — рекох аз дружелюбно. — Оставихте нарочно леко притворени двете врати — на градината и на къщата, а и полицията беше известена от вас, нали?

— Вратите — не беше нарочно. Моля ви се! Бях ужасен, бързах. Обаждането в полицията — това беше мой дълг. Независимо дали Форестие е удушил старата дама, или не, във всеки случай е виновен за смъртта й.

Гледаше ме крадешком. Дали не трябваше да го позатрудня с въпроса, защо е излъгал криминалната полиция, че убиецът е все още в къщата? Предпочетох да го оставя да се чуди дали криминалният комисар Хартунг ме е информирал за това, а и не исках да го дразня със запитването защо е срязал телефонния кабел.

Шертел се закашля, отпи една глътка.

— Когато се върнах обратно, Форестие поиска да изтича в полицията и да се предаде. Никакви убийства не бил вършил никога. Правеше се на луд — или беше полудял. Ами да, наркоманията… Позвъних на бившата си жена, която живее само през две къщи от мен, и й казах какво става с нейния Йоханес, Помолих я да си го прибере по-бързо. Тя дойде, Форестие изхленчи нещо. За нея аз бях единственият виновник за всичко: бил съм насъскал Люмиер против Форестие. Той трябвало да отиде в полицията заедно с нея. Отидоха си със злостни, но смехотворни заплахи.

Получи пристъп на кашлица, намали запасите ми от джин.

— Отидоха си, а аз се обадих в кантората на доктор Лудерер. Нямаше го и заръчах на секретарката да му предаде, че трябва спешно да разговарям с него. Останах в магазина си да чакам полицията, която скоро трябваше да се появи и да ме разпита във връзка с Форестие. Ненадейно нахлу бившата ми жена и триумфално съобщи, че Форестие отпътувал за летището, а след десет минути излитал самолетът му за Париж. Той трябваше да замине за там предния ден и билетът все още важеше. Обясних й, че би било далеч по-разумно да се яви в полицията, но тя ми изкрещя, че само ние двамата и Корина Бьорних сме знаели за посещението на Форестие във вилата и аз съм трябвало да забравя колкото се може по-скоро какво ми е разказал Форестие, иначе щяло да ми се случи нещо лошо. А тя самата щяла да се погрижи за мълчанието на оная Бьорних. Още сега! Дадох, й ключа от колата, не й обещах нищо, не си казах: „Форестие е в чужбина, ще оставя нещата да се развиват от само себе си“. Тя потегли отново — към госпожица Бьорних, доколкото разбрах от думите й. Влязох в жилището си, приготвих си нещо да хапна и тогава ми дойде наум, че в суматохата бях забравил да затворя вратата на магазина, слязох отново долу и бях повален. Кой ли може да е бил? А вие как мислите, господин Керстен?

— Човекът, който по-късно е убил Форестие. Били сте в безсъзнание и той се е скрил веднага. Но откъде е знаел, че Форестие ще се появи отново? А той явно се е появил пак — иначе нямаше да може да бъде застрелян.

— Не беше убиецът! — Шертел се озъби, разсмя се, закашля се, едва си пое дъх. — Лично Форестие ме нападна! Стъклен поглед, пяна на устата, по всяка вероятност под въздействието на хероинова инжекция. Крещеше, че не искал да лети за Париж, че щял да разкрие заговора, чиято жертва бил, че щял да се погрижи да бъде арестуван заедно с Бьорних. Въртеше се и викаше, издърпа чекмеджетата на писалището ми, преобърна ги, изпокъса книжата и списанията и заплаши, че ще направи всичко на пух и прах, ако не му кажа кой е купил фалшифицирания Ван Гог. Луд човек! Побягнах към витата стълба, той ме последва, сгромоляса се, остана долу неподвижен. Повдигнах го и успях да го завлека до коженото кресло. Беше си ударил главата. Дадох му да пийне вода и още малко щеше да зациври. Разтрепери се като трескав и аз му облякох домашната си дреха. Излегна се апатично в креслото, в обичайното за такива типове умопомрачение.

— А тази снимка — как се озова тя в джоба на домашната ви дреха? — поисках да узная аз.

Този въпрос явно му бе неприятен, замисли се.

— Бях я взел в себе си още първия път, когато Форестие дойде при мен, защото госпожица Бьорних и той си бяха направили погрешно заключение от факта, че върху фотографираната маслена картина липсва подписът „Винсент“. Един извод, който в крайна сметка е насочен против моята личност, поставяйки ме под подозрение, че по-късно съм фалшифицирал подписа. — Той се наведе към микрофона. — По тази точка ще дам по-подробни показания, господин криминален комисар. Все пак не искам да съм на мястото на тоя ориенталец, който купи картината! И освен това все още не е много сигурно, че фотографираната картина е една и съща с подписаната картина на Люмиер.

Той се закашля, нямаше нищо против да му сипя още един джин, изпи го и продължи с пресипнал глас:

— Проверих отново как е Форестие и за жалост съвсем забравих, че снимката е в джоба на домашната дреха. Той се беше свил в креслото и си говореше сам на себе си. Помислих си, че Софи сигурно ще се появи скоро тук и ще си го прибере, опитах се да му втълпя това, загасих горното осветление и оставих да гори само лампата над вратата. После излязох на улицата, исках да подишам чист въздух, докато чакам Софи. През това време няколко пъти се запитах дали заключих вратата на магазина, или не. Възможно е да съм забравил. Бях много изнервен… Бившата ми жена ме накара да я чакам доста дълго. Най-после колата се зададе по улицата и спря до отсрещния тротоар. Софи беше изпаднала в пълна меланхолия, оплака се от болки в сърцето, но когато понечих да й помогна при слизането от колата, замахна да ме удари с чантата си. Каза, че била на „Паркщрасе“ и че криминалната полиция вече действувала във вилата. Обвини ме — все още на улицата — че съм вдигнал под тревога полицията, и настоя да се закълна, ако се наложи, че Форестие е бил при мен от шестнайсет часа нататък. Тя щяла да даде същите показания. Обясних й, че не ми и минава през ум да лъжесвидетелствувам заради нейния Йоханес, бях обсипан с ругатни и сложих край на мъчителната сцена, като й взех ключовете от колата и казах: „Ще закарам колата в гаража, ти си отивай вкъщи и изпий едно кафе. Чак когато станеш отново нормална, можеш да дойдеш при мен и да си прибереш една голяма изненада.“ Не споменах, че тази изненада бе Форестие, който пребиваваше като неканен гостенин в антикварния ми магазин. Това не трябваше да й се размине! И тъй, потеглих към големия гараж на „Росмаркт“, но това ми отне повече време от друг път поради едно продължително задръстване на движението. Навярно до завръщането ми бяха изминали близо двайсет минути. Вратата към антикварния магазин не беше заключена — виновен съм за това. Форестие лежеше в локва кръв с разперени ръце. Два изстрела в гърба го бяха убили. Телефонът беше погребан под чекмеджета и хартии, защото, докато беснееше, беше прекатурил писалището. Бях прекалено развълнуван, за да се ровя дълго, и изтичах до телефонния автомат на пресечката. Тъкмо се канех да вдигна слушалката и да се обадя в полицията, когато видях госпожица Бьорних. Тя слезе от едно такси. Придружителят й плати на шофьора и тръгна с нея към антикварния магазин. Тя носеше котка в ръцете си. Излязох от телефонната кабина и се загледах в двамата, защото много ми се искаше да разбера по каква причина госпожица Бьорних и този мъж възнамеряваха да посетят точно мене. Дали това имаше нещо общо със смъртта на Люмиер, или пък с убийството на Форестие? Изведнъж госпожица Бьорних изтича в паника от магазина, позвъни на вратата на къщата, където живееше бившата ми жена, и бе пусната вътре! Помислих си: тя ще съобщи на Софи вестта за смъртта на Форестие и аз трябва да се появя чак когато пристигне полицията. Почти същевременно се сетих, че проклетата снимка е все още в джоба на домашната ми дреха… Трябваше да си я взема! Върху прозореца на моето жилище се очерта сянката на мъжа, който беше дошъл с госпожица Бьорних. Промъкнах се в магазина. Първата ми работа беше да изгася осветлението, не исках да бъда разпознат. Вие, господин Керстен, бяхте все още горе в жилището, а сетне изведнъж се появихте на витата стълба. Осветих ви с джобното си фенерче и бързо се изпарих.

— Извинете, а какво ви накара да офейкате толкова бързо? Та вие ме бяхте видели да влизам в магазина, във вашия магазин. Ако ми се представехте като притежател, Форестие щеше да бъде идентифициран от вас, а криминалистите щяха да изслушат по-късно показанията ви. Вместо да направите това, вие избягахте.

— Да, да, страхувах се, признавам — солна ми се той. — Боях се от вас, непознатия, страх ме беше и от една среща с Корина Бьорних и бившата ми жена, които скоро щяха да се появят. Отидох в едно кафене и се замислих трескаво какво да правя. Естествено, можех да почакам до идването на криминалната полиция в магазина ми, сетне да се прибера спокойно вкъщи и да имам възможността да дам показания: „Закарах колата в гаража и после отидох да хапна. Не зная какво е станало през това време с господин Форестие.“ Ала нямах нито един свидетел, боже мой! Не съм говорил с никого. И понеже премълчах пред бившата си жена, че Форестие е в магазина, тя щеше да ме обвини в двойно убийство. Сигурно щеше да даде показания, че съм ходил във вилата и след Форестие. Криминалната полиция щеше да ме подложи на кръстосан разпит… Нямах желание да се стига до подобни неприятности. Отидох на гости у една моя добра позната и останах цяла нощ при нея. Рано сутринта телефонирах на доктор Лудерер. Той каза, че трябвало да се явя в полицията и да докажа алибито си — и още някои неща, които не са от значение в момента. Каза ми също, че вие сте били човекът, който е намерил мъртвата Люмиер, и че ви е срещнал заедно с някакъв господин от криминалната полиция на местопрестъплението в антикварния магазин. Така узнах името ви.

За съжаление, въздъхнах аз мислено.

— Трябваше да отида в банката да тегля пари и така измина известно време. След това се запътих към бившата си жена и ви видях да влизате в къщата й. Почаках, докато излезете. Трябва да разберете, господин Керстен, че вашата личност започна да става все по-интересна за мене. Изчаках петнайсет минути и позвъних. Тя отвори вратата, втренчи се в мен ужасено, удари ме. Успях да й кажа, че трябва да се държи разумно, защото не аз съм застрелял Форестие. Тогава изскимтя само „Йоханес“ и падна на пода. Реших да проверя пулса й — беше мъртва. Според мен: сърдечен удар. Поставете се в моето положение! Софи беше единствената ми свидетелка, която можеше да потвърди, че съм се качил в колата пред очите й и съм отпътувал към „Росмаркт“. Вече не можех да й помогна, захлопнах вратата и побягнах. Утре в префектурата ще се изяснят някои неща… Но тъй като нямам намерение да плащам сметката за едно убийство, трябваше да се подсигуря и да направя някои разследвания. Утре в десет часа ще назова в криминалната полиция убиеца на Форестие. — Ето, това беше всичко за записа на магнетофона.

— Защо чак утре? Защо не сега веднага?

— Не! Простуден съм и не ми се иска да прекарам цялата нощ в някоя килия или да бъда разпитван. Вие ще бъдете така добър и ще предадете утре рано, магнетофонната лента на криминалния комисар Хартунг. Нека той да я прослуша, преди да разпита мен, госпожица Бьорних и още един…

— Само още един въпрос, господин Шертел. Значи вие сте сигурен, че разказът на Форестие за събитията в дневната на Люмиер ще срути като къщичка от карти версията на Бьорних за кражбата с взлом във вилата, довела до насилствената смърт на леля му?

Той се закашля и едва си пое дъх от гняв:

— Мога само да повторя онова, което ми разказа Форестие. Може и да ме е излъгал… Той е мъртъв, госпожа Люмиер е мъртва, бившата ми жена е мъртва. Аз съм жив и мога да представя само едно-единствено доказателство: а именно — двата ключа от вилата. А защо Корина Бьорних е дала тези ключове на Форестие? С какво намерение? Тази дама ще трябва да даде някакво обяснение за това.

Той се изправи, взе си шапката, закопча си палтото и уви шала по-плътно около шията си. Нямаше какво повече да се говори. Часът беше 22:35. Слязохме долу. Отключих вратата, той ми кимна бегло и стъпи на тротоара. През стъклото видях как изчаква и се ослушва. Явно искаше да чуе стъпките ми по стълбата. Изтичах горе, но в неосветената баня отворих предпазливо прозореца и надникнах навън. Оттук можех да обгърна с поглед градинката и пресечката зад нея. Може би щях да имам късмет…