Паул Елгерс
Котката със сините очи (20)

На следващия ден не се случи нищо вълнуващо. Обикалях да събирам мнения. Допитване за любимото домашно животно на федералния гражданин. Папагалчетата се нареждаха далеч пред кучето и това беше така, понеже за тях не се плаща данък. Между другото проучвах и кой е най-предпочитаният сапун. Някаква фабрика искаше да узнае от „Веритас“ дали новият й специален сапун с голяма пенливост е конкурентоспособен. В циркулярно писмо нашият психолог бе препоръчал с първите „проучващи въпроси“ да се постави на прицел хигиената изобщо и чак тогава да се отвори разговор за предпочитания сапун за баня. Явно имаше ужасно много сапун и шампоани и в края на краищата написах в доклада си, че е напълно безразлично дали сапунът е хубав, или не толкова хубав — решаваща е опаковката. Написах, че най-добри шансове да бъде продаден има сапунът в красива кутия, на чиято предна и задна страна е отпечатана цветна снимка на сладко бебе, седящо във вана, засмяно очарователно и със сапун във високо вдигнатата си ръчичка.

Майер го нямаше никакъв. Бях почти радостен от това. Все пак нямах никакво настроение. Мъчех се да вникна в състоянието си, намирах, че съм крайно потиснат, и се чувствувах като изтикан в глуха линия. Доста отдавна вече. Период на преориентация? Но в каква посока? Главата ми беше натежала и ме болеше. Добре, че имах хапчета за сън.

Другата сутрин започна още в 7 и 30 часа с изненада. Госпожа Зайделбаст ме повика на телефона.

— Не е дама — каза тя и по тона й личеше, че съжалява.

Беше Хайнц Бьорних, който се извини прекалено вежливо за ранното обаждане. Имал желание да поговори с мен по „чисто личен въпрос“. Дали съм имал възможност да го посетя днес преди обед? Бил настинал за жалост и трябвало да си стои вкъщи, но това си имало и преимуществото, че можеш да посветиш малко повече време на някои лични неща. Той, разбира се, щял да прати колата си да ме вземе, ако съм приемел поканата му. Говореше дрезгаво — почти като Шертел! — и се изкашля няколко пъти.

— Днес преди обед… Момент, да погледна в програмата си за деня дали е възможно — казах аз, оставих слушалката, броих до двайсет, взех я отново и обявих, че бих могъл да уредя нещо. — Ще ви бъде ли удобно в 10 часа, господин Бьорних?

Било му удобно, колата щяла да пристигне пред къщи в десет без петнайсет. Увери ме, че ми бил много задължен, а аз — че за мен това е чест и удоволствие. Довиждане — край на разговора.

Бьорних се бе държал много вежливо — прекалено вежливо. Какво искаше от мен? Настинката не му пречеше да поиска това нещо незабавно. Обадих се в префектурата и потърсих Майер.

Алфонс се яви на телефона.

— Здрасти, какво правиш?

Разказах му кой иска да говори с мен по „чисто личен въпрос“ въпреки настинката, която е прихванал може би от Шертел.

— Да не би да се е свързал с Гунтроп? В такъв случай името ти е било споменато, разбира се.

— Не — възразих аз. — Дадох дума на Гунтроп да си държа езика зад зъбите, че е изпитал срама да бъде измамен от една стара дама и група фалшификатори на картини. А в замяна на това той ми обеща да не упоменава името ми във връзка с фотографията, за да си нямам неприятности. Старецът не остави у мен впечатлението, че възнамерява да си има разправии с племенника на Люмиер заради фалшифицирания Ван Гог. Фактът, че е била убита, го потресе порядъчно, но сетне отбеляза, че била изкупила своята вина с живота си и че имало все пак някаква справедливост свише.

— Остави Бьорних да приказва и скоро ще разбереш какъв е тоя „чисто личен въпрос“. Внимавай, Ханс! Нито дума за посещението на Шертел и за последвалите събития! След това ми се обади веднага. Аз пък ще уведомя стария Юп. Той беше още веднъж във вилата на красивата Ивет. Колегите от дактилоскопичния отдел търсиха безуспешно каквато и да била отварачка, за да открият отпечатъци от пръсти. В кухнята не се е намерила никаква, нито пък клещи. С какво е отворил Шертел биреното шише? Със зъби не става. Хайде, стига за това. Бъди нащрек от десет часа нататък! Дочуване.

Нещо просветна в главата ми и святкането се засили, като се замислих за вилата на стриптийзьорката, за мъртвия Шертел в кухнята, за шишето бира и за изчезналата отварачка. Но всичко това трая много кратко. Опитах се да измъкна нещо от паметта си, но не успях. Остана ми някакво мъчително чувство, докато си обличах сакото и отивах към кухнята, за да закуся. Инка ме следваше по петите.

Госпожа Зайделбаст бе настроена отново благосклонно към мене, след като вчера й подарих кесията с черния пипер и й изнесох обстоен доклад върху най-ефикасния метод за самозащита. Не, няма нужда от газов пистолет или пръскалка, а е достатъчно да хвърлиш шепа пипер в лицето на нападателя! И чак тогава — ритникът в чувствителното място. Беше възхитена и начаса си заши кожена торбичка в джоба на палтото — за пипера. Подир следващото отиване на кафе щяла да се поразходи доста дълго из градинката. Подозирах, че ще го направи с надеждата да й се наложи най-после да прибегне към самозащита.

Беше ме разпитала за разходката ми с полицейската кола, а аз й разправих, че съм свидетел в криминална афера и че рано или късно ще й обясня всичко. Да, за съжаление русата дама е замесена в тази афера, добавих. А тя заяви, че нямало да ме разпитва повече, защото винаги гледала да ме остави на спокойствие, щом ми е тъжно. Сигурно съм бил натъжен, когато споменах за „русата дама“.

Тази сутрин бях мълчалив, ядях машинално и се взирах умърлушено.

Госпожа Зайделбаст въздъхна шумно, погледна ме многозначително и запита:

— Как ще я бъде по-нататък тази работа с котката, господин Керстен? С вас нещо не е наред, нали?

— Тия дни ще отнеса Инка, в случай че не си я вземат — отвърнах аз. — А с мен нещата не са наред дотолкова, доколкото тук у нас е необходимо да си служиш с лактите, за да си уредиш живота. И който не се съобразява с това, бива изтикан, попада в глуха линия… Значи ще трябва да си послужа с лактите, нали? Веднъж вече съм опитвал и бях стигнал доста далеч. Елегантна кола, а самостоятелната къща беше вече в проект. И тогава изведнъж бях изправен пред пълна пустош и едва не се побърках.

— Все така започвате — скастри ме тя майчински. — Ще се отърсите един ден от това — трябва време. Нали ви познавам.

Да, тя ме познаваше оттогава. Мъжът й бил в командировка и прочел чак след завръщането си, че съм шофирал в пияно състояние, и незабавно се явил пред прокурора. Господин Ервин Зайделбаст, търговски пътник, беше всъщност единственият свидетел. Той спря на мястото на катастрофата и ми помогна да измъкна Рут от разбитата кола. Беате бе излетяла и лежеше безжизнена на тревата. Но и жена ми беше мъртва и аз крещях и плачех, хванал се бях за главата, въртях се неспирно в кръг и се нахвърлях върху човека, който се опитваше да ме отведе. Един от куфарите се беше разцепил, нещата се валяха наоколо и господин Зайделбаст съзря тумбестото шише „Курвоазие“. Малко преди да тръгнем, бях отворил още веднъж куфара, за да го сложа вътре. Той взе пълното шише, отвинти капачката и го опря до устните ми. И аз пих, и пих, за да заглуша страхотната болка в главата си. Той ми отне бутилката, хвърли я в храстите и ме завлече на паркинга. Там съм рухнал… Мозъчното сътресение е парализирало някоя и друга от сивите ми клетчици. Загубил съм напълно и ума, и дума.

Тогава пристигнали полицейските коли и линейката, сложили ме на носилка. Господин Зайделбаст бил служебно ангажиран, нямал време за губене. Казал на полицаите какво е чул и видял: че колата е занесла по мократа настилка и е излетяла през ливадата към брезата. Че шофьорът оцелял и се мотаел наоколо. Жената и детето — мъртви. Но забравил да каже, че бутилката е била на земята и аз в диво отчаяние съм я преполовил.

Едва след като сме потеглили, било установено, че съм пил алкохол. След шока, когато отново си възвърнах дар слово, можах да ся спомня само последните секунди преди сблъскването, всичко друго се беше изпарило от паметта ми. Голямото процентно съдържание на алкохол беше безспорно. Излизаше, че съм бил напълно пиян на кормилото! Прокурорът повдигна обвинение в убийство по невнимание под въздействието на алкохола.

Господин Зайделбаст е бил за няколко дни в командировка. Когато прочита във вестника за катастрофата, в паметта му отново изниква бутилката „Курвоазие“, от която бях пил, когато вече не съм бил на себе си. Той се явява пред прокурора и дава показания, че е хвърлил тая бутилка в храсталака. Там са я и намерили. Обвинението беше оттеглено.

Бях прехвърлен в една психиатрична клиника, там ме посетиха съпрузите Зайделбаст. По това време бях вече по-добре, завесата, която забулваше паметта ми, се беше вдигнала и постепенно започвах да разбирам какво е станало.

У семейство Зайделбаст имаше една свободна стая и аз можех да се нанеса в нея. Подир година и половина той почина от сърдечен инфаркт. Работата му като пласьор на препарати за автомобилно поддържане го беше преуморила. Човекът Зайделбаст не можа да издържи на конкурентната борба.

Сега, докато закусвах, се мъчех да проумея защо вчера ми беше хрумнало, че трябва „да се преориентирам“. А току-що се бях разбъбрил за това, че възнамерявам да си послужа с лактите. От къде на къде? Сетих се за портрета на Корина. Как си седеше и ми се усмихваше… Надежда? Отчаяние? Вчера бях закачил картината с кабарчета върху тапета. Днес в десет часа щях да имам съмнителното удоволствие от срещата очи в очи с нейния доведен брат, когото тя беше нарекла „подъл мошеник“.

— Напоследък имах няколко нерадостни преживявания, които ме стреснаха и леко ме объркаха — рекох аз. — Вие забелязахте това.

— Не бързайте и си пийте кафето — отговори ми тя, доля чашата ми и се върна отново на Коринината сиамска котка. — Инка е разглезена. Така и не се докосна до рибената салата. Днес пак ще купя кайма.

Дадох й една десетачка. В десния джоб на сакото си имах и дребни пари. Бръкнах в него и извадих монетите.

— Дванайсет марки и седемдесет и пет пфенига — преброи ги тя. — Това тук сигурно е скъсало хастара на джоба ви.

С два пръста държеше пред очите ми малка, назъбена околовръст капачка.

В паметта ми не само просветна, но и стана съвсем светло.

— Капачката — съвсем я бях забравил — прошепнах аз. Мисълта ми протече трескаво. Капачката от биреното шише на масата в кухнята на вилата. Това нещо се беше търкаляло на пода и аз го бях настъпил… Бутилката е била отворена в кухнята и капачката се е търкулнала чак до вратата… Но никъде във вилата не се беше намерила отварачка. Значи или убиецът я е взел със себе си, или той или Шертел е съумял да отвори шишето на бравата или на някой от ръбовете на желязната готварска печка именно защото в кухненския шкаф не е имало отварачка. Всъщност до това заключение е трябвало да стигнат и експертите от криминалната полиция!

Госпожа Зайделбаст наблюдаваше внимателно малкия лъскав предмет в дланта си.

— Да, да, капачка, тъй й е името. Бутилираната бира има най-добър вкус, в консервените кутии той понякога е метален. Купувам винаги бутилки, нали знаете. — Тя сложи капачката на масата и посочи четири малки вдлъбнатини. — Досега никога не съм виждала такова нещо. Това ще да е бил някакъв особен уред. Но от какво се нервирахте така изведнъж?

— Бързо дайте едно шише бира! — извиках аз, хвърлих се към долапа, издърпах чекмеджето. Тирбушон. Ножица за птици. Нож за плодове. Дървена дръжка, отгоре — метална скоба: отварачката! Госпожа Зайделбаст ми тикна в ръцете едно шише бира и ритна вратата на хладилника така, че се тресна. Аз изтръгнах бутилката от ръката й, поставих отгоре отварачката, натиснах я и капачката отскочи. Взех я. Една лека чупка на тенекията, нищо повече. Сложих ги една до друга, направих сравнение. Едната — огъната, другата — не, но затова пък с четири резки на ръба.

— Дали се продават и друг вид отварачки, освен този?

— Защо да няма и цял куп други? При ескимосите или в Австралия може би — или в Сиам!

Беше ядосана, понеже по невнимание бях опръскал с бира блестящия от чистота линолеум на пода.

Бях се втренчил в капачките и си мислех за трима души. Единият — или едната — от тях сигурно притежава някаква крайно необичайна отварачка и с нея е отворил тази тук на масата надраскана капачка от едно точно определено бирено шише…

Пъхнах двете капачки в джоба си, прегърнах слисаната си хазайка, извиних й се. Казах й, че ми е хрумнало нещо страхотно, заслужаващо всичките си вълнения. И че няма защо да ми се обижда. Отговори ми, че тя лично предлага да изпия поне една чаша бира, след като и без това бутилката е отворена, и аз приех.