Паул Елгерс
Котката със сините очи (6)

След като се наобядвах, за три часа успях да разпитам четири домакини, заети с готварската печка или пералнята. Нито една от тях не искаше да знае за антиавторитарното възпитание. Авторитетът, комуто те плащаха дан, определял кога и къде бива да играят децата, сиреч децата трябвало да слушат. А вкъщи се налагало те да бъдат тихи и кротки, иначе съседите се оплаквали и хазаинът щял да си намери по-спокойни наематели: наематели без деца.

Прибрах се вкъщи. Госпожа Зайделбаст каза:

— Този господин Майер ви очаква от половин час. Направих му кафе, ще го приспаднем после.

„Какво ли още иска от мене?“ — помислих си аз ядосано. В края на краищата трябва да си изкарвам хляба, а това, което иска да напиша за него, ще ми струва ценно време.

Този път Майер имаше доста изнервен вид.

— Изпраща ме старият Юп. Има някои неща… — Той ме погледна тъжно. — Госпожа Софи Шертел е мъртва. Може би сме закъснели с петнайсет минути.

— Ама и тя ли… Кой я е…?

— Не! — прекъсна ме той припряно. — Сърдечен удар. Няма никакво съмнение. Звънихме и тропахме, но не се появи. Тогава отворихме вратата. Госпожа Шертел лежеше пред прага с ръка на сърцето. В дясната си ръка държеше копринен мъжки шал.

— Мъжки шал? Какво значи това?

— Може би се е случило следното: вие сте си отишли, госпожа Шертел е продължила да пие. След това се позвънява, тя отваря вратата. Пред нея стои смятаният за мъртъв Франц Шертел и понечва да влезе. Тя го отблъсква ужасена, при което дръпва шала му. Внезапният ужас, алкохолът, тя е болна от сърце — край, Шертел трясва вратата, побягва. Така е станало може би. По мъртвата няма никакви следи от насилие.

— Шалът не доказва непременно, че е идвал Шертел. Може да е бил на Форестие. Или на някой друг.

— Така е, но ние поразпитахме из къщата. Един наемател — току-що се беше прибрал — видял как някакъв мъж се качва нагоре. Описанието съвпада.

— Аз съм виновен. Трябваше да й съобщя, че Шертел е още жив и че Форестие… Не, не успях да се справя.

Майер отвърна лаконично, че не съм могъл да постъпя другояче. В края на краищата тя не е била на себе си. Лекарят констатирал: мъртво пияна.

Седях сломен и се упреквах за индивидуалната си акция.

— Как прекарахте у красивата Корина? — запита Майер.

Разказах му намусено и му дадох ясно да разбере, че за в бъдеще не желая да се занимавам нито с Корина Бьорних, нито с брат й. Казах, че ми е дошло до гуша от тази работа.

— В края на краищата не си изкарвам хляба в криминалната полиция.

— Какъв хубав шкаф имате. Солидно изработена мебел — заяви той съвсем неуместно.

— Гардеробът принадлежи на госпожа Зайделбаст, може би тя ще ви продаде тази уродлива грамада и ще сложи на нейно място закачалка — отвърнах аз язвително.

Той заразглежда гардероба като влюбен в антиките колекционер.

— Какви изключителни възможности за ползуване предлагат тия обширни сандъци…

Междувременно се бях сетил, че още изобщо не съм разказал какво беше издрънкала пияната Софи Шертел за Корина: че сестрата на търговеца на художествени произведения Бьорних е работила допреди близо две години в антикварния магазин на Шертел. Казах го на Майер и добавих:

— Така че е познавала този Йоханес Форестие.

Майер се засмя беззвучно, сетне изруга:

— Значи ни излъга! Ние не вярваме ни най-малко и за насилствената разходка с колата, и за двамата маскирани мъже. Къде е била всъщност, докато вие сте чакали при мъртвеца? Чистичкият й брат лъже също. Господин търговецът на произведения на изкуството подаде тази сутрин оплакване до властите: легендата за откраднатите бижута на Люмиер! Пазела ги била в една касетка. В спалнята си. Племенникът ли няма да ги знае тези работи… Същото ви е сервирала и на вас сестра му. Във вечерните издания на вестниците ще може да бъде прочетено черно на бяло. Той заяви, че картината, упомената от сестра му във връзка с убийството на леля им, била наистина нарисувана в стила на Ван Гог, но как и защо е била окачена в хола на старата дама, той, разбира се, не знаел. Картината се намирала по едно време в магазина на Франц Шертел и била фотографирана от неговата, на Бьорних, сестра. Значи трябвало да бъде разпитан Шертел. Показанията, дадени от Корина под въздействието на първоначалното вълнение, били безпредметни, защото не ставало дума за фалшифициран Ван Гог, а за картина „в стила на този майстор“ и тъй нататък, и тъй нататък. Това съмнително произведение е изчезнало, Люмиер, Форестие и Софи Шертел са замлъкнали завинаги, Франц Шертел е неизвестно къде… А каквото и да ви е разказала бившата жена на Шертел — в наличност няма никакъв подписан от нея протокол.

— Защо Корина скри, че познава Форестие?

— Само тя самата може да отговори на този въпрос. Логично. Но защо два пъти бе стреляно срещу нея? И от кого? Сигурно за Бьорних е голяма радост, че Форестие не е вече между живите. При което слагам в сметките, че още преди това е бил осведомен от Лудерер за „смъртта“ на Шертел. Въз основа на вестта, донесена от сестра му, той можа да преиначи нещата и да измисли версията, че Люмиер е била убита от бандити, които са откраднали бижутата й, както и една почти лишена от стойност картина. Иска на всяка цена да предотврати възможността да бъде намерена връзка между фалшифицирания Ван Гог и убийството на Люмиер. Да се върнем към Шертел: независимо дали е убиецът на Форестие, той ще бъде арестуван, ако няма алиби за времето, когато е било извършено престъплението.

— Възхитен съм от вашата необорима логика — казах аз. — Но пък тогава кой е убил старата дама на „Паркщрасе“? Шертел — кой друг? Всичко е ясно, или би трябвало да вкарате в играта някой непознат?

— Да направим още една съпоставка: старата дама е понечила да телефонира на Шертел, тя си е била записала номера му на листче. Тъкмо тогава Шертел се появява и я убива. Притежавал ли е ключ от външната врата? Доста неправдоподобно. Ако приемем, че тя му е отворила вратата, поканила го е да влезе, а сетне той я е удушил, би могъл, разбира се, и той самият да е пъхнал листчето с телефонния номер в ръката на мъртвата. Но защо да го прави? Освен това почеркът е нейният.

— А защо тогава Форестие се е появил у Шертел?

Майер поклати показалец.

— Трябва да бъдем нащрек по отношение на този „гениален имитатор“… — Той замълча за малко, след което заговори унесено на себе си: — След като ми разказахте по телефона за посещението си у госпожа Шертел, аз направих справка на летището. Тя ви беше казала, че Форестие е отлетял завчера за Париж, нали? Той наистина си е бил запазил място в завчерашния пътнически самолет за Париж, но не е летял! Госпожа Шертел ли е излъгала вас или Форестие — госпожа Шертел?

— А защо Форестие не е отпътувал? Това може да има нещо общо с фалшифицирания Ван Гог, следователно и с Шертел!

Майер изстена:

— Това гадаене ми дойде до гуша.

Беше добил угрижен вид. Донесох бутилка житна ракия, която не след дълго беше вече преполовена. Пиеше мълчаливо като мен и с това ми стана симпатичен.

Госпожа Зайделбаст провря глава през вратата и каза със заговорнически тон:

— Една млада дама ви търси, господин Керстен. Да я накарам ли да почака при мен?

Майер скочи на крака и ми прошепна, че ако е госпожица Бьорних, щял да е много радостен.

— Идвам! — извиках аз и изтичах в коридора.

Корина стоеше до масичката с телефона и ми се усмихна насила. Този път русите й коси бяха прибрани на кок върху тила. Така лицето й изглеждаше по-малко, а теменужените й очи блестяха по-големи.

— Каква радостна изненада.

Радвах се наистина.

— Обадих се по телефона на господин комисаря и взех от него адреса ви — каза тя с треперещ глас. — Казах му, че само искам да си взема котката. Но трябва да говоря с вас! Сутринта не бях много любезна, но двамата с брат ми си имаме големи ядове. А сега вече не намирам никакъв изход.

Устните й се усмихваха с усилие, а очите й ме отбягваха.

Помолих я да влезе в стаята ми, отворих вратата.

— Моля, заповядайте, госпожице Бьорних, наистина тъкмо имам гости… — запънах се, защото ми се мярна само левият крак на Майер, който изчезна в гардероба… — имах гости, един колега — извиних се аз припряно за бъркотията, раздигнах бутилката и чашите и проклех наум Майер, който ме постави в неловкото положение или да се примиря с един подслушван, или да предупредя Корина с подходящ знак. Нека да си стои в долапа и да се задуши бавно. Тая Зайделбаст тъкмо беше сложила нафталин…

Корина отказа да си съблече палтото и седна сковано.

— Какво мога да направя за вас? — запитах аз.

— Ах, само бих искала да ви помоля да направите посещение у госпожа Софи Шертел и да й предадете нещо. Молбата ми е странна, зная. Госпожа Шертел обаче няма никаква представа… Ами ако мъжът й е бил този, който стреля срещу мен?… Но вие видяхте всичко със собствените си очи и можете да й го разкажете. Не мога да отида там още веднъж. Като се запознаете с нея, ще ме разберете.

Замълчах потресено. „Още веднъж“ — значи все пак е била вече у госпожа Шертел? А какво имаше предвид сега? Да беше се изразила малко по-ясно — и не беше никак лошо, че Майер чуваше всичко това!

Корина очакваше нервно някакъв отговор, но аз мълчах и тя каза разгорещено:

— Постъпих съвсем погрешно. Да. Във всичко от самото начало. И по-късно, когато Форестие… Вчера ми беше невъзможно да действувам другояче, защото в първите си показания бях премълчала някои неща заради леля ми, а и заради брат ми. Нали през цялото време смятах, че убитият в магазина е Шертел и че Форестие го е убил! Хукнах към госпожа Шертел, а не към полицейския участък. Това, за маскираните мъже в колата, беше лъжа! Бях си втълпила, че ще намеря Форестие у нея, разбирате ли?

Всъщност трябваше да проявя учудване, че споменава за Форестие по такъв начин, сякаш допуска, че името му ми е познато. Аз обаче не я попитах нищо, а само поклатих леко глава.

Тя разкопча нервно палтото си и пак го закопча, размисли и реши да продължи разказа си.

— Госпожа Шертел беше много странна, не искаше да ме пусне вътре, наруга брат ми и ме упрекна по нелеп начин, че съм била наясно какъв лош номер бил погодил той на Форестие. Казах й, че са убили Шертел, и я попитах за Форестие. Чак тогава ме пусна да вляза. Вестта за смъртта на мъжа си прие съвсем безразлично. Мразеше го. Що се отнася до Форестие, тя ме успокои. Бил отлетял за Париж. Зарадвах се, че е на сигурно място в чужбина — мислете си каквото си искате за това. Нали вече си бях казала: Шертел е убил леля ми и Форестие го е пречукал заради това. И когато разбрах после, че мъртвецът в магазина е Форестие, настоях, че не го познавам. Просто не можех да постъпя другояче…

Тя млъкна в очакване на въпросите ми. Искаше ми се да я поразпитам за някои работи, но не го направих. Наблюдаваше ме нерешително и, изглежда, най-после разбра, че съм изправен пред няколко загадки. И ето че узнах от самата Корина това, което Софи Шертел ми беше разказала за връзката си с Йоханес Форестие. Да, Шертел се бил възползувал от дарбата му по измамнически начин. Но нито дума за галерията Бьорних.

Сетне заразказва отново за снощните събития.

— Тръгнах си от госпожа Шертел, която ме помоли много — не, дори ме заплаши — да не съобщавам името на Форестие в полицията. Той щял да се върне скоро във Франкфурт, щял да се яви в полицията и да изясни някои работи. Излязох от къщата и тогава видях, че се боричкате с някакъв мъж и че изчезнахте заедно с него в магазина. Побягнах, без да знам как да постъпя. Изведнъж от края на улицата се зададе друг мъж и се скри в магазина. Почаках във входа на някаква къща, най-после той се появи отново и беше много забързан. С голямо закъснение разпознах доктор Лудерер. Сега се осмелих да се приближа, но не посмях да вляза в магазина, защото там имаше още някой, освен вас… А какво стана после, ви е известно.

— Ами сега? — запитах аз и бях малко объркан. — Към лъжата, че не можете да разпознаете убития, се прибавя и измислицата за двамата маскирани мъже, които ви дръпнали в колата. Господин комисарят ще ви разпита още веднъж и ще трябва да му разкажете истината — както сега на мен.

— Кому, кога и къде ще призная нещо, решавам аз! — възнегодува тя. — Форестие и леля ми са убити, Франц Шертел е избягал. Тъй като Форестие вече не е в състояние, госпожа Шертел е длъжна да проговори сега! — И добави по-тихо, гледайки ме заплашително: — Може би вече е проговорила?

Най-добре щеше да бъде да скоча, да отворя със замах вратата на дрешника и да изкрещя на Майер: „Излизайте най-после! Чухте достатъчно, задавайте сам въпроси! Аз да не съм кошче за душевните отпадъци на дамата Корина!“ Но вместо да направя така, казах саркастично:

— Да не би госпожа Шертел да познава бандитите, които са удушили леля ви и са отнесли скъпоценните бижута — нали така беше? И какво всъщност би трябвало да й предам, ако смея да запитам?

Тя клюмна глава, брадичката й се разтрепери и промълви:

— Преди всичко някой трябва да й каже, че не Шертел, а Форестие… Та тя все още смята, че Форестие е в Париж. Във вестниците пише: „Франц Шертел, собственик на антикварен магазин — застрелян!“ Аз не мога да отида при нея! Та тя узна най-напред от мен, че Шертел не е между живите… Не искам пак да бъда тази, която ще й съобщи и най-лошото за Форестие, което аз единствена мога да удостоверя.

„Най-лошото — тя единствена?“

Да премълчи или да говори — явно не й беше лесно да се реши.

— Сега зная, че Форестие е убил леля ми. — Гласът ми звучеше сякаш от разстояние. — Само той е могъл да бъде, а не Шертел и аз съм имала възможност да го възпрепятствувам. В деня преди убийството той получи писмо от мен, в което му пишех, че картината му виси в дневната на леля ми като мним оригинал на Ван Гог. Щом Софи Шертел узнае истината за смъртта на Форестие и бъде разпитана от полицията, аз също ще дам показания какво се е случило след седемнадесет часа в деня на убийството. Ще назова пред полицаите убиеца на моята леля: Йоханес Форестие, любовника на Софи Шертел. По този начин убийството на „Паркщрасе“ ще бъде изяснено.

В гърлото ми заседна буца и имах чувството, че гърбът ми е облян със студена вода. Станах, подпирайки се на ръба на масата, взех бутилката от перваза на прозореца, налях си пълна чаша и я излях наведнъж в гърлото си. Почувствувах се по-добре.

— Искате ли? — попитах я аз.

Корина поклати отрицателно глава. Потънала в мисли, тя седеше на креслото, съсипана, беззащитна, будеща състрадание. Аз обаче не бях настроен да играя ролята на утешител.

— Остроумно измислено — казах аз. — Форестие, разбира се, е откраднал и бижутата на вашата леля, нали? А после Шертел го е застрелял и е офейкал с тези бижута. Това няма да ви отърве от криминалния комисар… — И добавих, поглеждайки изкосо към дрешника: — … от зоркия инспектор Майер — също.

— Брат ми установи, че бижутата липсват. — Тя въздъхна. — Картината, този фалшифициран Ван Гог, също липсва.

— Значи историята с убийството вече изобщо няма нищо общо с фалшификацията на картината, така ли? Всичко се свежда до едно лично спречкване между Форестие и неговия съучастник, при което първият е намерил смъртта си. Бижутата, картината и Франц Шертел продължават да липсват. Сред многото убийства още едно ще си остане неизяснено. Какво ли значение има това в тази страна, в която ежедневно касиери и банкови чиновници биват застрелвани като кучета от гангстери, които сетне отиват, та се не виждат, в чужбина.

— Анет ми беше леля и аз много я обичах. Разберете най-после в какво положение съм! Не мога, а и не искам да се изповядвам пред криминалния комисар: излъгах, познавам мъртвеца, той се казва Форестие и беше любовник на госпожа Шертел — стрелна ме тя възмутено с очи.

Аз казах с леден глас:

— Криминалната полиция знае всичко за убития в магазина, неговото име, къде е живял. А Софи Шертел е замлъкнала завинаги. Тя е мъртва. Сърдечен удар.

— Не! — изкрещя Корина. — Откъде знаете…?

— Ей така, зная — отвърнах аз равнодушно.

Тя скочи, грабна чантата си.

— Всичко беше безсмислено. Посещението ми, моята молба. Оставихте ме да приказвам, изслушахте ме внимателно, за да ми съобщите в края на краищата, че Софи Шертел не е вече между живите. Много благодаря! Няма повече да ви досаждам! Мога да се справя и сама.

Повече не можах да си отворя устата, беше изхвръкнала вече от стаята. Изтичах след нея.

Тя отвори къщната врата, без да ми подаде ръка. Дим да я няма.