Паул Елгерс
Котката със сините очи (14)

Шертел побягна бързо наляво. Нямаше никакво съмнение. Бях вбесен от него. Не само защото ми беше сервирал това валмо от истини и лъжи, не, той искаше да натопи Корина колкото се може повече в цялата работа. Хукнах надолу по стълбата. Скок през вратата, спринт до пресечката, а по-нататък в тръс, докато не го забелязах на около двайсет метра пред себе си. Още двама души вървяха в същата посока, а аз гледах да съм зад тях. Шертел се озърна няколко пъти и трябваше да забавя крачка. Главната улица, много хора — Шертел изчезна. Забързах, ала той беше вече потънал в потока от минувачи. Червеният светофар ми попречи да продължа. Почаках и малко след това пресякох унило улицата.

Стори ми се, че видях Шертел отново на стоянката за таксита — в един син форд. Колата тъкмо потегляше и се вреди бързо в автомобилната върволица. Имаше още три таксита. Приближих се до един от шофьорите и му разказах, че днес съм бил на път с един от колегите му и че сега се нуждая от него като свидетел по един напълно личен въпрос. За съжаление току-що бил отпътувал. Един син форд. Човекът ме изслуша подозрително, ала щом му тикнах една петарка, стана общителен. Колегата му се казвал Крамер и съм можел да почакам тук, докато се върне.

Седнах на някаква пейка и се заех да чакам завръщането на този Крамер. В това време такситата бръмчаха. Ако не ми провървеше и по пътя за насам го вземаха все нови и нови клиенти, можех да мръзна тук цяла нощ. Само че имах късмет, след около половин час пристигна един син форд и на въпроса ми „Колегата Крамер?“ шофьорът откликна веднага:

— Аз съм. Какво има?

Наистина, предпоследният му пътник бил с брада.

— С един дебел шал около врата.

Казах му, че съм се разминал с приятеля си, който е болен, и нека господин Крамер да ме закара, ако обича, там, където е слязъл клетият ми приятел. Той кимна, а аз се качих и ме хвана яд, че в бързината бях оставил вкъщи палтото си заедно с пистолета.

Светлините на града останаха зад нас. Пейзажът се ширна, далече напред силуетът на Таурус стърчеше в звездното небе. След един кръстопът завихме по нагорнището. На половината път към върха имаше бензиностанция и уединен паркинг. Тук бил слязъл господът с дебелия шал около врата и продължил пеш — по пътя надясно, каза шофьорът. Платих му, синият форд изчезна отново.

Хладен вятър духаше на кратки повеи. Зъзнех и затова се закопчах и вдигнах яката на сакото си. Два тесни асфалтирани пътя водеха стръмно нагоре. Значи надясно. Окастрени живи плетове, зад тях — вили от бетон и стъкло, щори на прозорците. Луната рисуваше черно-бели картини по терасите.

Шертел сигурно се укриваше в една от вилите, но никъде не се мяркаше светлина. Вървях вече пет минути, зъзнех, почти бях решил да се откажа от начинанието си. На бензиностанцията имаше телефон, можех да се върна, да повикам такси и да се върна вкъщи…

Пътят се вля в широко шосе. Спрях се. Чак до заобления връх на хълма — малки и големи вили, стъпаловидно разположени една над друга. От другата страна на пътя нещо просветна. Огледалото за обратно виждане на мотопед, както установих, като се приближих. Притежателят му го беше натикал в декоративните храсти. Франкфуртски номер. На кормилото висеше мотоциклетна каска. Значи все пак някой човек беше потърсил усамотение тук. Десетина крачки покрай каменния дувар. Градинската порта. Незаключена. Поляна. Зейналият четириъгълник на плувен басейн. Шпалир от рози. Скърца чакъл. Остават още около пет метра до една бяла вила. Стоп! Под вратата се процеждаше светлина. Промуших се наляво през малинови храсти до един жив плет, който ми стигаше до гърдите, и исках да се прокрадна до задната страна на къщата. Живият плет беше в сянка. Държах вратата под око. Пристъпвах напред, докосвайки с рамо храсталака.

Изведнъж краката ми се натъкнаха на нещо меко — някакъв мъж изруга тихо, скочи бързо прав и ме сграбчи. Освободих дясната си ръка и го блъснах в корема. Той беше с дебело кожено яке, не му стана нищо, отстъпи назад и стовари едно кроше в лявата ми скула, сетне — десен удар със свита ръка в ченето. Видях звездички, олюлях се, а този магистър на боксовото изкуство обсипа тялото ми с удари и, изглежда, се стремеше към победа с нокаут. Но преди да ми излезе въздухът, хванах лявата му ръка, стиснах я, наведох се, почти падайки, завъртях я като винт, извих я зад гърба на моя спортен приятел и я използувах като лост. Бях тренирал някога джудо, още когато бях във форма. Той падна на колене и вече не можеше да се освободи.

И двамата трябваше да си поемем дъх. Подръпнах малко ръката му.

— Кой сте вие, защо сте тук?

Той изстена, отпуснах малко хватката си и го оставих да се изправи. На височина беше колкото мене, с кръгло лице и подстригана като четина коса. С дясната си ръка опипа лявата — явно се беше уплашил, че съм му я счупил.

— Бих искал да ви попитам същото, а и сигурно имам по-голямо основание за това — изръмжа той. — Ако решите да свършите с мен, ще крещя. Тогава ще си имате страхотни неприятности.

Казах му, че не искам да си имам неприятности, че той ми е създал вече достатъчно и понеже не съм гангстер или аморален тип, нека той да си каже думата, ако обича.

Придаде си миролюбив вид, пуснах лявата му ръка и той бръкна в коженото си яке, извади някаква карта и ми я показа.

— Имате ли джобно фенерче? — попитах го аз и опипах болезнената си скула.

Оказа се, че има, и освети картата. Човекът с коженото яке се казваше Йопих и бе служител в детективското бюро „Сатурн“.

— Никак не ми е лека работата — оплака се той. — Цели часове наблюдавам вилата, а после вие се промъквате в градината и се спъвате точно в мен. Нямате вид на крадец. С какво се занимавате в такъв случай?

Той разтриваше юмруците си и ме дебнеше подозрително. Беше безопасен, само се страхуваше, че ще му проваля работата. Да сме се споразумеели някак си.

Измънках името си и му подадох ефектния кожен калъф. Той прочете написаното и веднага се върна отново към трудния си и опасен занаят. Не следял някаква си любовна двойница, за да набави убедителни доказателства за бракоразводно дело, не, един убиец се криел във вилата! След малко щяла да пристигне полицията и да пристъпи към ареста на този тип. Каза „да пристъпи към ареста“ и изобщо се напъваше да говори със служебен тон. В края на краищата ме прикани да обясня по какви причини съм на това опасно място. Все пак едва ли съм имал желание да анкетирам един убиец за което и да било от мненията му, нали?

— Понякога и убийците представляват интерес за проучвателите на общественото мнение — казах аз.

— Ако искате само да узнаете дали този Франц Шертел е във вилата, то аз мога да ви уверя, че е там — каза Йопих и тутакси уточни: — … че отново е там, защото два часа го нямаше. Вилата принадлежи на приятелката му, която работи като стриптийзьорка в „Казино дьо Пари“. Привлекателна блондинка, има рено и в деветнайсет часа остави своя Франц сам. Знам също къде живее във Франкфурт, имам номера на колата й и една нейна снимка.

Той додаде великодушно, че след като и без това съм тук, можело за известно време да му стана помощник и да дебна да не би Шертел да се измъкне незабелязано; в края на краищата съм бил накърнил работоспособността му. Тоя има чувство за хумор, помислих си аз и рекох:

— Не ми се вярва полицията да се появи скоро тук. Ако вече сте съобщили на госпожица Бьорних къде се е укрил Шертел, то тя скоро ще бъде тук, за да се разбере с него. Може би ще дойдат и други хора, но сигурно не и полицията.

— Откъде знаете кой ме е наел? Да не би тази дама да ви е пратила, за да ме шпионирате?

Казах му, че Корина Бьорних е следена от полицията и че знам малко повече от него за намеренията на тази дама.

Номерът ми мина.

— Какъв гаден занаят, след като самата работодателка е следена от криминалната полиция — изруга той. — Ще се изпаря, щом дамата се появи.

Беше разочарован. Вече не очакваше да пожъне слава, нито да се появят заглавия във вестниците от рода на „Смел частен детектив открива опасен убиец“.

Уведомил госпожица Бьорних още преди няколко часа и тя му наредила да продължава да следи Шертел, за да подготви някои неща през това време.

— В 20 и 45 Шертел напусна скривалището си. — (Точно така, тогава му се обадих по телефона.) — Не можах да го последвам незабелязано и на късмет отидох с мотопеда си до бензиностанцията на междуградското шосе. Там се и натъкнах на него. Вече го чакаше едно такси, отпътува към града. Заех се с преследването, избяга ми, върнах се при бензиностанцията и телефонирах на клиентката си. Тя ми каза да изчакам завръщането на Шертел, да й известя това начаса и да се върна във вилата. Така и направих. Има близо час и половина, откакто Шертел се е прибрал в къщата на тази стриптийзьорка.

Но къде се бавеше Корина, защо я нямаше толкова време? Приех предложението на Йопих да държа под око задната част на вилата. Той щеше да ми свирне, ако забележи нещо.

Разделихме се. Той се притаи отново до живия плет, а аз се прокраднах на широката открита веранда, която гледаше към градината. Тук никаква ивица светлина не мамеше окото изпод решетъчната врата. Два големи прозореца със смъкнати щори и подвижна решетка. Можах да вмъкна ръката си през нея. Опипах тесните дървени летви, понатиснах ги. Една от щорите вдясно от вратата не беше закрепена. Без усилие успях да бръкна зад нея и да докосна стъклото на прозореца. Той стигаше чак до земята и отвътре можеше без усилие да се плъзва нагоре. Пъхнах острието на джобното си ножче в жлеба. С рязко движение изтиках прозореца на около три сантиметра височина. Не се смъкна отново. Легнах по корем, ослушах се и долових, че в една от предните стаи свири радио. Затръшва се някаква врата.

Каменните плочи бяха студени, изправих се и заподскачах на пръсти, за да се постопля. Бях гладен, скулата ме наболяваше, това тъпо нощно приключение започна да ме отвращава. Бях се впуснал в него, за да мога за всеки случай да имам коз утре сутринта: „Зная къде се намира Шертел“. За всеки случай — ако в десет часа се окаже, че го очакваме напразно.

Погледнах си часовника. Наближаваше дванайсет и половина… Още половин час — не повече! И тогава ще оставя побойника Йопих от детективското бюро „Сатурн“ сам да си гледа работата (вестникарска обява: „Поверителни информации, дискретни издирвания от всякакъв вид. Който се доверява на «Сатурн», спи спокойно!“).

Тогава чух тихото изсвирване на Йопих. Заобиколих бързо къщата. Някакви фарове осветиха шосето, сетне угаснаха. Моторът заглъхна. Затръшнаха се вратите на автомобил. Стъпки по чакъла. Няколко души, които незабавно бяха пуснати вътре. Тишина.

Заех подслушвателния си пост на верандата, седнах върху купчинка изсъхнала шума и повдигнах леко щората. Изведнъж в стаята светна. Откъслечни думи. Пуснах внимателно щората да се плъзне до долу, издърпах ръката си, облегнах глава на решетката, заслушах се.

Най-напред — дрезгавият глас на Шертел:

— Няма да допусна да бъда принуждаван от вас! Нито от вас, нито от сестра ви. Сега съм сам в лодката и трябва някак си да стигна здрав и читав до сушата.

Чу се шум от разместване на столове. След което прозвуча мазният глас на д-р Лудерер:

— Бих искал да подчертая, че бях заставен да дойда тук. Вие ще отговаряте за това, господин Бьорних! Господин Шертел е заподозрян в убийство и досега не е сметнал за нужно да докаже невинността си и да си осигури защитата на адвокат. Залепил си е брада! Наистина, аз застъпвам вашите интереси, господин Бьорних, но да ме противопоставяте на човек, търсен от полицията — тава вече е прекалено. А да не говорим за професионалната ми чест.

— Не се тревожете, почитаеми. Ние сме тук само за да изясним някои неща.

Това беше гласът на Бьорних. Можех да си представя усмивката на загладеното му лице.

Шертел стана саркастичен:

— Вие сте тук, защото се страхувате, господин Бьорних! Страх ви е, че аз — човекът, когото смятате за убиеца на Форестие, няма да се придържам повече към нашата уговорка. Това е вярно дотолкова, доколкото вече няма как да дам на Форестие 50 000 марки от моя дял. Той, така да се каже, е мъртъв. А що се отнася до останалата част на уговорката ни: тя ни най-малко не е отпаднала, защото аз съм убиецът на Форестие, а тъкмо защото не съм го застрелял. Последното — за ваше успокоение, господин докторе. В най-скоро време ще си позволя да ви ангажирам. Ах, но за жалост това е невъзможно. Та вие нямате право да бъдете защитник и на двете страни. Жалко.

Той се закашля и кашлицата му прозвуча предизвикателно.

Бях отвратен. Значи този нещастник Форестие е трябвало да се задоволи с 50 000… Успял ли е да узнае за този късмет? Дали му се е видяло твърде малко? Или пък Шертел не му е казал нищо, понеже е смятал да го измами?

Корина Бьорних кресна на брат си:

— Що за мошеник си ти, Хайнц! 50 000 за Форестие — за пръв път чувам такова нещо! А каква сума беше обещал на клетата леля Анет, за да не послуша нито Форестие, нито мен?

— Затваряй си устата! Поради някакъв шантав каприз се намеси в неща, които никак не те засягат, и докара само беди! — сряза я надменно доведеният й брат. — А ще трябва да си затваряш устата, иначе не ти мърдат поне няколко месеца предварителен арест. При условие че имаш късмет, сестрице.

— Подъл тип! — изстена тя.

— Да си затваря устата? Имате грешка — възрази Шертел. — Няма да си я затваря, защото аз не възнамерявам да спазвам занапред уговорката ни. Май забравихте това. Вашата любезна сестра, която по явно еротични подбуди фотографира една картина на гениалния Форестие, ще трябва да потвърди показанията ми пред криминалната полиция. Това се отнася и за вас, господин докторе, защото ние двамата бяхме във вилата заедно с тоя скапан Гунтроп от шестнайсет часа нататък. Аз бях замъкнат насила, нали, господин Бьорних? А вие си останахте на заден план. За съжаление не бих могъл повече да мълча за случилото се в дневната на госпожа Люмиер, защото е свързано със смъртта на Форестие. Ех, ако бившата ми жена беше още жива! Тогава щях да имам необходимото алиби за времето, когато е бил убит Форестие.

— Но скъпи господин Шертел, щом не сте го застреляли и полицията не е в състояние да докаже противното — какво искате всъщност? Вашият дял е осигурен — прозвуча изпърженият в олио глас на д-р Лудерер.

— Кой стреля два пъти срещу мен? — запита Корина. — Щом не сте били вие, Шертел, тогава кой?

— Тази изненада оставям за по-късно — засмя се Шертел и се закашля. — Но що се отнася до вас, господин Бьорних: подбудите на лицето, което застреля Форестие, са толкова необикновени, че ще се заговори за много неща, неприятни за галерията Бьорних. Ще бъде засегнат наистина и моят престиж като комплект, ала във връзка с тази — ъ-ъ — мнима фалшификация на Ван Гот аз наистина съм вън от играта. Нима никакви доказателства за наказуемо деяние от моя страна.

— Искам да ми бъде върнат ключът от вилата — каза Корина.

— Още не сме стигнали дотам засега — сряза я доведеният й брат.

Шертел само се засмя.

— За да се изясни всичко във връзка с моята личност — включи се в разговора д-р Лудерер — бих желал да констатирам, че в шестнайсет часа в дневната на госпожа Люмиер бе подписан от продавача и купувача един надлежно съставен от мен договор за покупко-продажба на една картина от холандския художник Ван Гог, обявена чрез експертизи за автентична. Имайте предвид, господин Шертел, че аз току-що узнах от вашите уста за някаква фалшификация на този шедьовър.

Ако този човек лъже, помислих си аз, лъже убедително.

— Не се сърдете, докторе. Моят търговски партньор Шертел е грешник, който се смята за праведник — каза Бьорних.

— Искам да сме наясно — настоя Корина. — Искам да знам кой е застрелял Форестие. Искам да го узная тук и сега!

— Колко неловко, ако се окаже, че е някой от присъствуващите — пошегува се Шертел.

Пределното напрежение в стаята се пренесе върху мен.

— От името на господин Бьорних и от мое собствено име отхвърлям намеците ви, господин Шертел — възмути се адвокатът.

Корина заговори шепнешком с д-р Лудерер. Двамата бяха застанали до самия прозорец. Долових само няколко негови думи.

— … и паметта на нашата скъпа леля… не… трябва сама да решите… що се отнася до кражбата с взлом.

След което се отдалечиха.

— И отново Бьорних:

— Драги Шертел, никога не съм допускал сериозно, че вие… Форестие… Иначе нямаше да съм тук. Две убийства — клетата ми леля. Форестие вече не може да бъде подведен под отговорност за нечовешката си постъпка. Вие познавате неговия убиец, но го прикривате с мълчание. Той се разхожда свободно наоколо и коя ли ще бъде следващата му жертва?

Шертел се разсмя шумно и се закашля отново. Простудата се беше вкопчила здраво в бронхите му.

— Той изобщо не знае нищо — възмути се Корина. — Нито кой е стрелял срещу мен, нито кой е погубил Форестие. Иска да си даде важност и да ме притесни, тъй като аз дадох на Форестие ключовете от вилата. Но те не бяха намерени у него. Може да са само у вас, господин Шертел.

Шертел каза, че това не е вярно, и настоя, че убиецът ги бил взел със себе си. Ако ми е говорил истината, сега лъжеше.

— Умно казано, сестрице — възхити се Бьорних.

— Говоря само за себе си, в никой случай нямам предвид и тебе. Би трябвало да разбереш това полека-лека — отвърна тя сприхаво.

— Студено ми е — рече Шертел горчиво. — Болен съм, сигурно имам температура. Вашето посещение ми достави особено удоволствие. Ще ви изпратя.

Лудерер заяви, че за него Шертел продължавал да бъде търсен от полицията убиец и той не виждал защо да не изпълни дълга си на добър гражданин, като съобщи за това. В края на краищата бил адвокат. Което в буквален смисъл значело: застъпник на закона.

— Въвлякохте ме в зловещо положение, господа!

Бьорних закле Шертел да се вразуми най-сетне.

Той пък му повтори вбесено, че бил сам в лодката, и то под подозрение за убийство. След което обаче ненадейно промени тона. Бил готов, разбира се, да разговаря за определени факти, които бил склонен да изложи пред полицията. Госпожица Бьорних трябвало само да признае — напълно в интерес на брат си, че фотографираната от нея картина не е идентична с оня Ван Гог във вилата на леля й. Била се объркала. След внимателно разглеждане на снимката брат й би достигнал до същото заключение.

— Вие все пак видяхте у леля си картината, нали, господин Бьорних? Колко жалко, че крадците я отмъкнаха. — Той понечи да се разсмее, но трябваше да превъзмогне един пристъп на кашлицата си и добави задъхано: — Признаването на грешката ще накара стария Гунтроп да изпита чувство за сигурност. А хората от криминалната не са виждали картината в дневната, известна им е само снимката. Ето това е!

— Знаех си, че ще се разберем, драги Шертел — зарадва се Бьорних и навярно потупа приятелски в рамото закоравелия си търговски партньор. — Господин доктор Лудерер, вие ще оформите една официална декларация — нещо като компромис, така да се каже или още по-красиво казано — едно джентълменско споразумение. Ние ще изпълним с удоволствие вашето искане, скъпи мой Шертел, а вие ще доставите на сестра ми тази радост, да назовете убиеца на Форестие. Тя ще отиде с колата по възможно най-бърз начин в полицията и ще каже да го арестуват. Дано все още да е в страната. А що се отнася до това, което възнамерявате да кажете и да не кажете на криминалната полиция — ще направим преценка от взаимен интерес. Подбудите на убиеца няма да се окажат толкова проблематични, че да не можем да осуетим евентуалния скандал за съдбоносната картина. В тази насока доктор Лудерер има значителен опит.

— Пилците се броят наесен — изкашля Шертел отговора си.

Бьорних се засмя насила.

Шертел обясни отново, че му е студено тук, и предложи да поседнат в някоя от предните стаи. Там горяла електрическа печка и имало на разположение пишеща машина.

Стъпки, звън на чаши. Лудерер каза мазнишки:

— След вас, госпожице Бьорних.

Светлината угасна. Тъмнина.

Десният ми крак беше изтръпнал. Разтрих го и се почудих какво ли става в една от предните стаи. Всеки знае по нещо за другия и всеки се опасява, че другия знае прекалено много. Ще се спазарят кой докъде да стигне в премълчаването си. Мошенически морал! А Корина? В какво е замесена? Каквото и да е възнамерявала — в началото без знанието, а по-късно против волята на доведения си брат — то е струвало живота на трима души. Кой е убиецът на Форестие? Някой платен професионалист, може би същият тип, който ме нападна в гаража, или…? Тук лентата се скъса.

Бях решил да се измъкна незабелязано, защото също както Йопих нямах никакво желание да попадна в ръцете на хората от криминалната, които следяха Корина. При което си оставаше висящ въпросът, дали са успели да я проследят до вилата.

Промъкнах се през градината, покатерих се на зида, скочих в намиращия се по-нависоко двор, побягнах наляво, пробих си път през храсталаци и живи плетове и стигнах до някаква пътека, която водеше към шосето. Прекосих го с няколко скока, намерих отново една пътека и по нея стигнах до асфалтирания път, който водеше към паркинга и бензиностанцията. По време на прехода се постоплих. Обадих се по телефона за такси. То дойде чак в 1,25. По пътя заспах.

Щом се прибрах вкъщи, утолих глада си с хляб и салам. Повече салам, отколкото хляб. Инка изглеждаше много радостна да ме види отново. Извадих чаршафи, юрган и възглавница от скрина, превърнах канапето в легло, съблякох се, нахлузих пижамата си и се пъхнах под завивката. Инка получи позволение да се сгуши до мен. Последното, което можах да сторя, бе да навия будилника.