Паул Елгерс
Котката със сините очи (11)

Генералният консул Гунтроп ми подари още близо половин час от ценното си време. Хартунг имаше да се чуди какво още чух през тези трийсет минути преди всичко за това, как д-р Лудерер е съставил договора за продажбата на фалшивия Ван Гог.

Частният секретар ме изпроводи до преддверието. Д-р Ритер чакаше вече и се отнесе към мен страхотно почтително. В края на краищата неговият шеф ми беше дал много по-продължителна аудиенция, отколкото е било предвидено. Тръгнахме към паркинга. От чистия въздух тежестта в стомаха ми понамаля.

Инка я нямаше! Бях оставил вратата на колата незаключена…

— Открадвали са ми котката!

Д-р Ритер отхвърли ужасено твърдението ми, но аз настоях да свика незабавно прислугата и да я разпита.

— Нечувано! Няма да мръдна оттук, докато не се намери котката ми!

Личеше му, че е загубил ума и дума от станалото.

— Каква кражба, моля ви се, господин Керстен. Сигурно някой се е пошегувал — прошепна той, като бърникаше вратовръзката си.

— Вие се заемате със следствието в замъка, а аз ще се поогледам малко тук — предложих аз с такъв яростен вид, че той се отдалечи, без да каже нито дума.

Изтичах към лявата страна на паркинга. Поглеждайки бегло, забелязах, че върху шофьорската седалка на ягуара са оставени широкопола шапка и ръждивочервен шал. Пътят беше пометен и на всеки десет крачки имаше по една купчинка листа отстрани. Между вечнозелени рододендронови храсти тясна пътека водеше до площадка за миниголф и до една покрита тераса. Там беше седнала млада дама с кожено манто, държеше котката в ръцете като бебе и я галеше.

— Ало! — извика тя и се разсмя звънко.

— Добър ден — казах аз. — Бих искал само да ви обърна внимание, че Инка е моя.

Младата дама — дадох й най-много двайсет години — си бе разпуснала косите толкова небрежно, че висяха върху дребното й сърцевидно лице. От време на време тя тръсваше глава наляво или надясно и откриваше очите си. Веждите й бяха нарисувани, миглите — почернени с туш, клепачите — със синкави сенки. Нослето й беше леко чипо, а устата — малка и нацупена.

— Сега котката с хубавото име е моя — разсмя се тя и показа зъби като от реклама. — Хиляда марки…?

Аз поклатих глава и я изгледах от глава до пети. Доста скъпо облечена кукличка.

— Винаги получавам това, което искам — обясни ми тя. — Две хиляди? Котката има толкова красиви сини очи. И аз съм със сини очи. Кой сте вие изобщо?

Дадох й да разбере, че Инка не се продава и че идвам направо от господин генералния консул Гунтроп, като смятам за доста невъзпитано, ако някой отвори чужда кола и открадне сиамска котка.

Тя тропна с бялото си ботушче и извика:

— Вие сте отвратителен! Ще говоря с татко. Пред него няма да бъдете толкова безсрамен да кажете не. Искам да получа тази котка!!

Това вече беше прекалено, хванах двете й китки, извих ги настрани и бързо сграбчих Инка. Тя се впи в сакото ми и измяука ядосано.

Госпожица Уши Гунтроп отскочи и ми препречи пътя.

— Нали ще си помислите още малко — нацупи се тя. — Нагъл сте, но сте сладък. Да си поприказваме малко.

Беше застанала плътно пред мен и галеше котката. Русите й коси се вееха в лицето ми.

— Елате.

Последвах я към градинските столове, наредени на завет върху терасата. Госпожица Уши седна, извади от чантата си златна табакера и пъхна една цигара между седефено гримираните си устни. Седнах до нея, сложих котката в скута си и посегнах за запалката си. Тя ми предложи цигара. Аз отказах.

— Благодаря. Не пуша.

Дамата Уши пое жадно дима в дробовете си, веднъж, дваж, като ме наблюдаваше през завесата на косите си.

— Значи вие сте този господин…

— Ханс Керстен, ако не се лъжа. Дребен чиновник, без банкова сметка, без народна акция^[1] за бавно, но сигурно забогатяване^[2], без луксозна кола, а тази котка тук само е поверена на личните ми грижи. Дамата, на която принадлежи, живее във Франкфурт и се казва Корина Бьорних, а нейният брат е търговецът на картини Хайнц Бьорних, за когото от днес нататък господин татко ви няма да иска и да чуе. Това се дължи на мен.

Тя прихна, духна цигарен дим през косата си, тръсна главата си наляво.

— Вие и вашият институт за проучване на общественото мнение, ха! От вчера следобед го няма вече цялото ни задушевно семейно щастие. Причинихте едно голямо зло.

— Защо?

— Ами ще ви кажа — заради глупавия ви въпрос татко създаде работа на цяла армия от секретари и те натаманиха отговора, и на вечеря татко пи само ябълков сок, а мама, аз и гадният Бетке трябваше да слушаме отново и отново защо татко събира съкровища на изкуството. Ама че глупост!

Поисках да узная какво глупаво намира тя във въпроса.

— Татко има обаче един колекционерски номер — въздъхна тя. — Нощем се прокрадва с фенерче в галерията си и седи там по цели часове, води разговор на четири очи със старите майстори — така поне твърди. При това някакво си излъчване го подмладявало. Наскоро хвана хрема и зарази доктор Ритер, а той зарази мен, хи, хи… Брат ми вече се консултира с един психоаналитик, че докато татко може все още да казва наизуст счетоводния баланс на заводите, няма опасност от сериозно видиотяване. Ние трябвало да му оставим хобито със старите майстори и тяхното излъчване, нали имал достатъчно пари, за да може да си го позволи. Мама дори се съгласи да бъде нарисувана от Кокошкан — или как му беше името на този художник. Във вечерна рокля. Но татко не закачи готовата картина на този прочут Кокошкан, или Кокошки, в галерията си, понеже не му харесвала. Хонорарът, разбира се, му плати. Такъв си е татко.

— Да, да, излъчването — промърморих аз. — Да не би почитаемият ви баща да събира стари картини само заради излъчването? Нещо като средство за подмладяване?

— Ще ви кажа, ако ми обещаете да кажете за мен няколко добри думи пред притежателната на котката. Е, добре, възнамерявам да дам дори три хиляди марки за Инка, нали няма да ги приспаднат от чеиза ми. И освен това трябва да ми обещаете, че ще оставите на мира татко с глупавия си въпрос, такива неща много го изнервят. Помислете си, тази сутрин дори искаше да ви откаже, но гадният Бетке настоя, че наличният отговор бил доблестен и достоен и съответствувал на татковата личност като индустриален крал и като колекционер на непреходни културни ценности — и още цял куп други ласкателства. А аз все повтарях, че татко няма нужда от това. В края на краищата всеки знае колко милиона струва галерията му. Сега обещавате ли ми или не?

Обещах й. Тя пъхна втора цигара между устните си. Отново й дадох огън.

— Един такъв дебел райхсмаршал от времето, когато татко е ръководел военната промишленост и е бил държавен съветник, е виновен, загдето татко се е захванал да събира стари картини. Веднъж ми разказа за това, като все още го беше яд на този райхсмаршал. Той именно обрал от цяла Европа най-прочутите картини и ужасно се фукал с това. Сетне татко решил да покаже на шишкото, че и той е познавач на изкуството, и си направил колекция от френски импресионисти. Тогава това било много лесно. В края на войната загубил доста от тези картини, а в Нюрнбергския затвор се видял отново с шишкото. Татко е именно един така наречен военнопрестъпник, това беше ли ви известно вече? Излежал в затвора шест години, точно така, но Бетке — той му бил частен секретар още оттогава — имал разрешение да го посещава и от затвора татко пуснал отново в работа остатъците от концерна, които не бил загубил. Янките и англичаните все пак не биха му позволили това, ако беше действително престъпник, нали? Когато татко излязъл на свобода, всичко вървяло като по вода. Оженил се за трети път. После съм се родила аз… И понеже все още го било яд на дебелия райхсмаршал, татко се зарекъл да си подреди много по-голяма галерия, отколкото тоя фукльо. Това той го постигнал — жалко, че осъденият на смърт дебел маршал глътнал отрова и вече не може да му завиди… Ама и татко е един! — въздъхна тя прочувствено. — Ах, би трябвало да се оттегли вече, но печели ежедневно от акциите си цяло състояние и всичко това продължава безспир, и той не може да се откаже повече. Жестоко нали? Такъв един глупав миньор може да се пенсионира и да зяпа как никнат цветята в градината му. Само че тия хора никога не са доволни.

— Ужасна, жестока орисия е сполетяла господин татко ви. Съжалявам го от дъното на душата си — въздъхнах аз също. — Ето че може да се види под какво тежко бреме гасне един мултимилионер. Иди, че го обяснявай колкото си щеш на вечните мърморковци. Та те изобщо нямат представа колко са добре! И че господин татко ви изобщо не е взел за пример този нацистки маршал — крадец на картини, а плаща в брой за съкровищата на изкуството — това му прави страхотна чест! Ами излъчването? — изгледах я настойчиво, вдигнах показалец и зашепнах загадъчно: — Не всеки го усеща, госпожице Гунтроп. Аз лично — ни най-малко. За да доловиш излъчването, трябва да си милионер и да се тревожиш денонощно за курсовете на акциите… О, да.

Нямаше да се учудя, ако дамата Уши ме беше подгонила, замервайки ме с камъни. Ала тя отвърна на моя ироничен панегирик с благодарно притваряне на синьо боядисаните си клепачи.

Д-р Ритер се приближи през храстите, извика името ми и размаха ръце. Съзря Инка, без да може да си поеме дъх от радост, направи реверанс пред госпожица Гунтроп и заговори бавно, сякаш подбираше всяка дума:

— Милостива госпожице, нямах никаква представа, че вие…

— Хайде, стига, докторче. Той не иска да ми продаде сладкото коте, много ми е мъчно.

Неговото мнение беше, че може би имало начин да се поговори още.

— Няма какво повече да се говори — казах аз и се сбогувах. — Приятно прекарване на зимата, госпожице Гунтроп.

Като тръсна рязко глава, дамата Уши откри очи, усмихна се съблазнително и ми подаде визитната си картичка.

— Това е телефонният ми номер. Всичко хубаво, сивокоси човече.

Д-р Ритер запита раболепно дали госпожицата възнамерява да ходи в града. Ако съществувало такова намерение, той бил принуден да изкаже за съжаление известни колебания. Улиците били блокирани от демонстранти, размирните хора нямало да пропуснат ягуара да мине.

Неговото предупреждение предизвика гневно избухване.

— Тая проклета паплач! — госпожица Гунтроп се разкряска и вече никак не изглеждаше красива. — Преди няколко дни ме замерваха с домати, съсипаха ми един нов костюм и всички кожени калъфи на седалките трябваше да бъдат сменени. Татко е прекалено добродушен. Нека най-после да нареди на полицията да арестува тая сган.

Лицето й се беше изкривило в отблъскваща гримаса. Какви злобни нацупени устни…

Д-р Ритер кимна и издекламира:

— Точно така, милостива госпожице. Ще се погрижа лично.

Аз се запътих по пътеката към паркинга. Той ме настигна.

— Госпожица Гунтроп е много импулсивна — извини я той. — Но тя наистина няма никаква вина, че непрестанно повишаващите се заплати и световната каменовъглена криза заставят господин генералния консул да затвори металургичния завод „Вилхелм“.

— Да, така е — казах аз. — Госпожица Гунтроп няма никаква вина, а господин татко й в никакъв случай не може да промени нищо. Виновни са само работниците, защото постоянно настояват за все по-високи заплати. Който печели чисти осемстотин марки, няма никакви затруднения да си похарчи парите до края на месеца. А колко неприятности има този, който трябва да изразходва цял един милион суха пара. Да се претрепеш просто, бих казал. На такъв човек не му е до сън, все трябва да обмисля къде и как да вложи парите си. Да не говорим за неотстъпния страх, че ще те окрадат. Това не е живот!

Носителят на научна степен господин Ритер ме разбра отлично, но само се изкашля сдържано и ми хвърли презрителен поглед.

Пътувахме заедно до караулната. Бившият главен фелдфебел застана мирно до отворената порта, аз козирувах благосклонно и останах в колата, докато придружителят ми слезе и поприказва с пазача. След това той изрази мнение, че съм щял да се промъкна необезпокоявано. Полицията държала демонстрантите в шах, а и тия хора щели да следят за появяването само на ягуара, мерцедеса и ролс-ройса. Моят разхлопан стар фолксваген си имал известни предимства, добави той иронично.

Нямах никакви неприятности. Зад третия завой верига от полицаи и групата пазачи със сини униформи бе преградила пътя на демонстрантите. Вдясно разпознах табелата: „Частен имот“. Неколцина работници монтираха високоговорител в клонака на едно дърво. Аз продължих надолу по хълма.