Паул Елгерс
Котката със сините очи (5)

Госпожа Шертел живееше на същата улица, където се намираше антикварният магазин на бившия й мъж. Той беше напуснал общото жилище преди две години — сигурно след развода — и оттогава обитаваше двете стаи над магазина.

Пътем си купих вестници, прочетох за убийството с цел грабеж на „Паркщрасе“ и че собственикът на един антикварен магазин в стария град е бил застрелян. Интересувах се преди всичко дали журналистите допускаха, че между двете събития има връзка. Нищо подобно.

Малко преди 11 часа минах покрай антикварния магазин. Рулетката беше спусната. Моята цел беше само през две къщи. На третия етаж. Звънец за Софи Шертел и Йоханес Форестие (звънете два пъти). Докоснах с пръст за секунда копчето на звънеца. Нещо избръмча, бутнах вратата.

Тя стоеше горе и ми се усмихваше. Червеникаворусата грива покриваше половината й лице и стигаше до раменете й. Очите й бяха зелени като шума, кожата — светлобронзова. Лицето й се стесняваше от челото надолу. Скулите й бяха гладки. Устата й — като червен плод. Защо се усмихваше всъщност? Тази усмивка беше предизвикателна, дръзка.

Представих се, показах документите си, казах си думичките. Изведнъж тя доби сериозен вид, зелените й очи потъмняха.

— Сигурно не е случайно, че идвате при мен точно днес, а? — запита тя с високомерен алтов глас. — Хващам се на бас, че сте съмнителният дипломиран проучвател на общественото мнение, за когото ми разказа Лудерер. Сигурно искате да ми съобщите, че мъжът, за когото за съжаление бях омъжена, е мъртъв. Добра новина, но ми е известна вече. От сутринта се мъча да се напия. От радост. Направете ми компания!

Тя се разсмя пронизително и ме въведе в жилището си. Беше облечена с прилепнала рокля от зелена коприна с дълъг цип отстрани. И наистина нямаше накъде да бъде по-къса. Олюляваше се леко. Какво ли разбираше под това „от сутринта“? Ако от осем часа се беше заела усърдно да пие, можех да очаквам какво ли не… Затворих вратата. Тя извика:

— Елате насам, има кафе. После можете да питате, каквото си щете. Негодникът умря. Аз съм щастлива.

Тя повтори това, почти пеейки, и затрака из кухнята.

Сметнах за уместно да не й развалям доброто настроение и премълчах, че Шертел е все още жив, макар и изчезнал. Стоях нащрек в модерно обзаведената дневна. Тя се появи с кафето, а аз веднага поех застрашително люшкащия се поднос.

— Застреляли са го като куче в гърба — изкиска се тя. — Винаги съм му пожелавала подобно нещо. — И добави съвсем сериозно, с нисък надменен тон: — Мизерна, жалка смърт, защото той самият беше мизерен и жалък. Смятате ме за брутална, за безчовечна? О, не, мога да бъда и много мила. Само че съм болна от сърце и трябва да се пазя. Винаги припадам в най-прекрасния миг. — Сигурно обзета от тъжни спомени, тя рухна в едно четвъртито яркочервено кресло и хълцайки, тихичко се разпореди: — Утешете ме де!

Роклята й се беше запретнала нагоре. Имаше хубави бедра.

— Радостно е, че не живеете в Индия — казах аз и си сипах кафе. — В Индия нямало разводи и изгаряли вдовиците.

Тя се заля от смях, седна изправено, оправи роклята си. Пихме.

Сетне се надигна лениво и донесе бутилка шотландско уиски от едно долапче. Върху него имаше фотография в рамка. Портрет на мъж. Наведох се и го разгледах по-подробно. Лицето ми се видя познато. Любопитството ми не остана незабелязано.

— Йоханес Форестие — моят квартирант. Той също имаше мотив да убие Шертел. Но някой друг направи това. Да, вместо него.

А защо изобщо се е омъжила за такова страшилище, запитах аз и скалъпих няколко банални фрази.

— На такава привлекателна жена като вас, уважаема — ако ми разрешавате да направя тази констатация — само това й липсва, да мрази един човек, комуто някога е подарила любовта си. А не е било нищо друго, освен подарък, нали?

— Я оставете тези дрънканици — заповяда ми тя с надебелял език, сипа уиски в чашите и се сгуши в креслото със свити крака. — Би трябвало да сте наясно за Шертел. Именно вие! Ще ви обясня защо. Снощи неочаквано ме посети доктор Лудерер. Видели сте се с него при трупа. Нямам телефон и който иска нещо от мен, трябва да дойде тук. От него узнах, че на местопрестъплението са били един човек от криминалната и някакъв дипломиран проучвател на общественото мнение. Лудерер се чувствуваше задължен да ми препоръча как да се държа. В случай че бъда разпитвана. Тъй като имаше няколко съмнителни сделки между Шертел и галерията Бьорних. Великият Бьорних не желае в никой случай да бъде намерена някаква връзка между него и убития. Лудерер дори ми предложи пари. Да съм заминела за известно време. — Тя се разсмя победоносно. — Изхвърлих го. Йоханес отлетя вчера за Париж. Иначе щеше да се погрижи по убедителен начин за изхвърлянето.

Почудих се колко ясно и последователно успяваше да се изразява въпреки очевидното си пияно състояние.

Госпожа Софи пое голяма глътка, вторачи се в една точка и заговори отново с пиянска откровеност:

— Срещнахме се преди три години. Шертел го взе на работа като реставратор. След развода Йоханес се пренесе при мен. Напусна работата си при Шертел. Тогава започна да прави имитации на стари майстори. Имитации, разбирате ли, а не фалшификации! Йоханес е гений! Има достатъчно колекционери, които плащат съвсем прилично за такива старинно фризирани картини. Бьорних се разплащаше с Йоханес при всяка продажба и прибираше по десет процента за посредничеството си. Нелоша работа за Йоханес. Но преди няколко седмици откри, че две от картините му висят в частни чуждестранни галерии — като освидетелствувани от експерти оригинални картини на стари майстори! Когато поиска обяснение от Бьорних, той му представи веднага доказателства, че не ги е декларирал и продал като оригинални творби. Йоханес откри една следа и можа да се добере до купувача на едната от двете картини. Но този човек отдавна беше продал картината другиму. Кому? И като какво? А впоследствие тя изникна като мним автентичен Реноар. В частната галерия на един швейцарски фабрикант на сирене! Йоханес смята, че купувачът на картината, изработена от него за Бьорних, е бил посредник на Шертел. Той се надява, че в Париж ще открие една измама на този мошеник.

— Изглежда, господин Форестие е бил — аз се поправих бързо — е много простодушен човек, щом не се е сетил, че с имитациите му би могло да се прави търговия като с истински творби. В края на краищата той е състарявал картините, както сама казахте.

— Какво знаете вие, а и какво ви засяга това! Състаряват се изкуствено не само картини, но и мебели, защото хората лудеят за такива неща. В търговията с художествени произведения, търсенето определя предлагането. Йоханес си избра за подражание старите майстори, но никога не е фалшифицирал подписи. Никога! Аз обаче трябваше да предугадя, че и Бьорних е мерзавец като Шертел. Казах ли ви вече, че още по мое време сестра му работеше при Шертел? Имайте го предвид. Тя се възхищаваше от майсторството на Йоханес и му уреди първите поръчки на брат си. Признавах й тази заслуга. Доскоро… съвсем доскоро.

Алкохолът кръжеше в кръвта й, чертите на лицето й се изостриха, върху мен се спря неподвижният й, сякаш вледенен поглед.

— Страхувам се за Йоханес — прошепна тя. — Кажете на полицията, че сте били при мен и какво съм ви разказала, а също, че след завръщането си Йоханес ще даде показания — и срещу Бьорних.

Попитах я защо самата тя не отиде в полицията.

— Не! Не без Йоханес. Вие дойдохте и аз се възползувам от възможността. Явно сте нещо като — доносчик не звучи много фино, а? Не се бавете. Все пак можете да си допиете кафето и чашата уиски.

Йоханес Форестие, когото тя обича… Снимката му върху долапчето! Две физиономии се насложиха една върху друга, лицето на мъртвеца в антикварния магазин и това тука — убитият е Форестие! Корина излъга, защото той не е непознат за нея. Стана ми едновременно горещо и студено.

— Съвсем пребледняхте, сигурно не носите много? Понякога ми се налага да пия, тогава усещам сърцето си. — Софи Шертел ме изгледа с уморено премрежени очи и промърмори: — Не сте вече в първа младост, но ми харесвате. Умеете да изслушвате хората. Можете да дойдете отново при мен — щом Йоханес се върне — и да проучите мнението ми. За живота може би? Ах, няма смисъл, всички мъки и борби завършват в нищото, в смъртта. Всичко върви нататък от самото начало. Всичко е просто безполезно, има сметка само да се наслаждаваш ден за ден. Това е положението.

Тя се запъна полуразплакана, под въздействието на алкохола излизаше наяве цялата й сдържана мъка. Искаше да се порадва, че Шертел е умрял, а тъжеше за безцелно пропилените години. Как ужасно щеше да я нарани вестта за гибелта на Форестие!

Не можах да й кажа истината, сякаш буца беше заседнала на гърлото ми. Тя ме изпрати до вратата, с мъка стоеше права. Целунах й ръка за довиждане. За втори път този ден се чувствувах съсипан.

Отидох до най-близката телефонна кабина, обадих се на Майер, разказах му у кого съм бил и че по снимката на нейния любим, някой си Йоханес Форестие, съм разпознал мъртвеца в антикварния магазин.

— Трябва да й съобщите внимателно за смъртта му — казах аз.

— Значи Форестие — додаде той. — Знаел е твърде много. Достатъчен мотив за Шертел да го убие.

Дали не съм можел да напиша за какво е станало дума в разговора. Преди всичко това, което госпожа Шертел ми е разказала за подозрението на Форестие и за неговите връзки с галерията Бьорних.

Аз казах недоволно:

— Добре де.

— Има ли нещо ново около прекрасната дама Корина?

Отговорих рязко „не“ и затворих телефона.