Паул Елгерс
Котката със сините очи (2)

На канапето седеше пълничък плешив мъж с рунтави вежди, камбест нос и солидна двойна брадичка, който дъвчеше недопушена пура. Той ми кимна и каза:

— Имате си работа с комисаря Хартунг. А този там е инспектор в криминалната полиция и се казва просто Майер — с „и кратко“. Седнете на един от тия тапицирани музейни експонати. Желаете ли веднага да направите признание?

Взираше се в мен с неподвижните си очи.

Аз седнах, поех си дъх и разказах как и защо съм влязъл в къщата, как намерих мъртвата и как търсих бабата с метлата. Поставих на масата ефектната кожена калъфка с легитимацията от „Веритас“ и запитах дали съответствува на конституцията да бъде третиран като престъпник един федерален гражданин, който е тръгнал да изпълнява служебния си дълг, намерил е за съжаление мъртва обитателката на жилището, след което е потърсил помощ, в моя случай — бабата с метлата. „Горе ръцете, заставай до стената и прочие…“

— Значи смятате, че би трябвало да ви се извиним — констатира Хартунг с нежен глас и прехвърли с мляскане угасналото парче пура от десния в левия ъгъл на устата си.

— Да взема ли отпечатъци? — запита Майер.

— Да, дори и с риск да ми се наложи да поискам извинение от — Хартунг се втренчи в легитимацията ми — от господин Керстен.

Майер се изхили насреща ми, отиде до чантата си, оставена върху едно кресло до прозореца, върна се с някаква тенекиена кутия, отвори я и ме накара да притисна в черния тампон палците, показалците и средните пръсти на двете си ръце. Угодих му. Начернените върхове на пръстите си трябваше да натисна с въртеливо движение върху бял лист хартия.

— Отпечатъците от пръстите са средства за доказателство с правна валидност. Това нещо се нарича дактилоскопия — поучи ме криминалният съветник. — Май не четете криминални романи, а?

— Не — отговорих аз и си почистих пръстите с носната си кърпа — достатъчно ми е това, което става в действителност.

Майер взе една кърпичка, сложи я на лявата си длан и хвана телефонната слушалка. Посипа я с пудра от една кутийка, духна я, разгледа слушалката през лупа, остави я и се взря в моите отпечатъци от пръсти върху хартията. По същия начин постъпи с лявата обувка на мъртвата.

— Няма съмнение, че това са отпечатъци от пръстите на господин Керстен, палците са особено отчетливи — зарадва се той.

— Такава била работата значи — изсумтя Хартунг. — Защо сте събули обувката на мъртвата? Да не би да сте фетишист, а?

Обясних му как са се получили отпечатъците от пръстите ми върху телефонната слушалка и обувката.

Комисарят въздъхна, махна от устата си угасналото парче пура, очите му потърсиха пепелник върху масата. Нямаше. Той остави угарката на една кафеена чинийка и ме нахока:

— Искали сте да телефонирате. Като умен човек и проучвател на общественото мнение — Майер, пропуснахте професията — трябваше да забележите всъщност тутакси, че жицата е била прерязана. И сте се спънали в обувката, понеже сте хукнали подир някаква баба с метла. Къде е тя? Призрак, а? И сте видели да лежи там госпожа Люмиер, без изобщо да ви хрумне да й дадете първа помощ. Ах, да — разбрали сте начаса, че е мъртва. Сърдечен инфаркт. Де да беше така… Госпожа Люмиер е била удушена. Но вие нищо не сте забелязали и най-спокойно сте се поразходили из къщата. Не намерихте това, което търсехте, нали?

Аз протестирах и започнах отново от бабата с метлата.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Имайте предвид, една непозната личност ми съобщи по телефона, че госпожа Люмиер е убита и престъпникът е все още във вилата. След което затвори телефона… Можеше да е някакъв луд или някой от типовете, които се забавляват, когато мнимата убита ни отваря лично вратата. Опитах се да телефонирам, но връзката беше прекъсната… или? Дойдохме с колата. Всички врати отворени. В хола — удушената Люмиер. И господин Майер пипва един мъж, който идва от мазето, където всъщност няма какво да търси — най-малкото пък някаква баба с метла. Трябваше да измислите нещо по-добро! Ще дойдете с нас в префектурата. Там ще си поприказваме още, веднага щом разбера кога е била убита госпожа Люмиер. Дано да имате алиби. Майер, задействувай Комисията по убийствата. В съседната къща сигурно има телефон.

Майер офейка.

Хартунг въздъхна.

— Виждате ли в какво сте се заплели. Това, което ми разказахте, може да е самата истина, но може и да е пълна лъжа. — Той погледна отново легитимацията ми, сви устни, изпръхтя презрително. — Значи по цял ден се занимавате с това, да звъните по хорските звънци и да проучвате мнения. И като намерите някой балама, пада безплатно кафе и сладкиш. Какво искахте да питате клетата Анет Люмиер, а?

— Одобрявате ли или не противозачатъчните таблетки? Подкрепяте ли премахването на оня параграф от закона, според който нелегалното прекъсване на бременността подлежи на наказателноправно преследване?

— Някой мъж пръска сили на вятъра, понеже жена му взема хапчета против забременяване. Някоя жена пък твърди, че взема такива хапчета, а това изобщо не е вярно. Сетне мъжът си има неприятности. Стават и такива неща — додаде господин комисарят мъдро. — Но че сте искали да зададете тия въпроси на една осемдесетгодишна жена, е малко странно, нали?

Щях да успея да му обясня строго научните методи на моя институт, ако на хоризонта не се беше появила ненадейно старицата с метлата. Тя застана пред завесата, поклати глава и измърмори:

— Ама вие сте още тук.

След което понечи да изчезне отново.

— Стой! — изрева комисарят.

Старицата постави ръка до ухото си.

Хартунг беше вече до нея и й изкрещя:

— Откъде дойдохте?

Тя посочи нагоре.

— Сигурно има тайна стълба към горния етаж — казах аз с облекчение, защото подозрителният комисар трябваше да признае сега, че не съм си изсмукал от пръстите старицата с метлата.

Той ме посочи и изкрещя в ухото на жената дали ме е виждала по-рано, още преди половин час. Тя закима усърдно.

— Тоя беше тук, но вас още ви нямаше.

Хартунг я заведе до Люмиер. Старицата изхлипа силно. Той я дръпна към завесата и двамата изчезнаха. Чух го да придумва за нещо жената, ала нищо не се разбираше.

После се върна и каза:

— А сега ще има да се чудите — можете да си вървите, господин Керстен. Оставете ми адреса и телефонния си номер.

Наистина се почудих.

— Винаги на услугите ви — отговорих аз тържествено.

Комисарят вървеше напред-назад с прибран корем и ръце в джобовете на панталоните. Имаше уморен вид.

Казах му:

— Смятам, че мъжът, който ви се е обадил по телефона, е убиецът. Сигурно ме е видял, като влизах в къщата, и е решил да ме натопи. Само че страхотно е подценил криминалната полиция.

— Явно все пак четете криминалета, нали? Гласът звучеше преправено, може да е била и жена.

В този момент се сетих за черната лимузина мерцедес, която беше потеглила, след което веднага бе спряла. Разказах му за това.

— Убиецът е бил в нея, видял е, че идвам, изчакал е, докато се увери, че съм влязъл в къщата, стрелнал се е до най-близката телефонна кабина и е алармирал полицията.

— Да, ама тук във вилния квартал има повече от една черна лимузина мерцедес. Вие, естествено, не сте си отбелязали номера на колата.

Той стана, заразхожда се покрай стената и се загледа в артистичните фотографии.

Аз отидох до прозореца, за да видя дали вали още. Не валеше вече. Светлината от прозорците падаше върху мокри храсти, чезнеше в изпаренията. Там нещо се раздвижи, мръдна настрани, приближи се. Светъл шлифер, вдигната яка. Мярнаха се руси коси. Фигурата се изгуби в една сянка, появи се отново, този път съвсем близо до прозореца. Аз се притиснах зад дебелата завеса. Первазът на прозореца беше на около два метра от земята, но покрай фасадата на къщата преминаваше висок до коленете, здраво иззидан цокъл. Сигурно през лятото по него е имало големи саксии. Фигурата скочи върху цокъла, две малки здрави длани тутакси потърсиха опора на прозоречния перваз. Бледо лице със светещи очи. Видях колко е развълнувана, дъхът й излизаше на пресекулки. Тялото бавно се повдигна нагоре — раменете се показаха. Подпряно така, русото момиче надникна в стаята.

Аз не се помръднах.

Изведнъж се чу приглушен изстрел и нещо изжужа през стъклото. С едната ръка все още на перваза, момичето се превъртя, скочи долу в градината и падна на колене. Зад мен светлината угасна.

Шум от потегляща кола, сетне тишина.

Комисарят ме дръпна назад, застана до мен, силно задъхан. Чак след една минута той светна полилея отново и огледа малката кръгла дупка в стъклото.

— По всяка вероятност 9-милиметров калибър.

— Ето как може да си намериш смъртта като съвсем страничен наблюдател — казах аз.

Инспекторът от криминалната полиция Майер се втурна вътре и изхриптя:

— Черен мерцедес. Със загасени фарове! Стрелецът седеше отпред. Вдигна стъклото. Даде пълна газ и изчезна. Колко глупаво, че колата ни е паркирана на обиколната алея.

— Отде накъде пък ще се цели в мен? — запита Хартунг.

— Навярно не във вас! Едно лице избяга. Руси коси, светъл шлифер. Жена. По нея стреляха. Избяга ми. Тази градина е истинска джунгла!

— Доколкото виждам, върху нея ще се стоварят за проклетия доста големи ядове — констатира криминалният съветник и показа на Майер дупката в стъклото. — Господин Керстен, нима не видяхте русата жена? Та вие стояхте до прозореца.

Сега можех да му разкажа как се е покатерила отвън на прозореца. Но тогава щеше да ме попита защо не съм го извикал веднага. Замълчах, пък и беше дошло време да се сбогувам, затова му подадох визитната си картичка: „Ханс Керстен, по поръчение на Института за проучване на общественото мнение ВЕРИТАС, Дюселдорф.“ Със ситни букви — моят адрес: Франкфурт на Майн, улица, телефонен номер.

Малко се поогледах в градината. Може би момичето с шлифера се крие някъде зад гъсталака? Сиамската котка се беше промъкнала подир мене, галеше се в краката ми и мъркаше. Под прозореца нещо се белееше в листака. Побутнах го с върха на чадъра си и нещо малко и кръгло лъсна. Вдигнах една пудриера и някаква продълговата визитна картичка. Чантата си ли е изпуснала, или просто се е отворила?

За съжаление на комисаря му беше хрумнало да дръпне всички завеси. За втори път тази вечер си послужих с кибрита и прочетох на картичката: „Франц Шертел, антикварен магазин с научна насоченост. Дюрерщрасе 7“. Кибритената клечка угасна. Прибрах визитната картичка и пудриерата.

Котката си беше отишла. Изджапах няколко крачки през мократа шума, спънах се в някакъв клонак и изпочупени саксии в желанието си да пресека градината до главната алея и вратата от ковано желязо.

Котката измяука силно и радостно, после рязко млъкна. Една-две секунди — сетне нов изблик на котешка радост. Възбуден шепот…

Направих кръгом. Шпалир от рози, хлъзгава пътека, пред мен — павилион или по-точно това, което е останало от него. От врата нямаше и следа, а през цепнатините в стените можеше да си провреш ръката. Краткият оглед на този проветрив сайвант се оказа възможен само защото пробяга лъч от фар: пред къщата на „Паркщрасе“ 5 мигаше синя светлина! Тропнаха врати на автомобил. Колата на Комисията за оглед при убийства зави. Бързи крачки, позвъняване. Затръшване на врата. Тишина.

Ненадейно котката скочи на дясното ми рамо. Светлина на джобно фенерче ме заслепи.

— Не се приближавайте! Държа в ръцете си сърп — заплаши ме тя, ала не беше трудно да се долови, че страхът я задавяше.

— Хвърлете това нещо! И загасете светлината — казах аз колкото се може по-спокойно. — Бях в стаята и видях как надникнахте през прозореца и как скочихте. Значи не съм могъл да стрелям срещу вас.

— Кой сте вие?

— Сега няма значение. Не съм от криминалната, те са вътре в къщата и охраняват входа.

— Дали, дали е мъртва леля ми?

— Да. Моите съболезнования.

— Убили са я! — разхълца се момичето.

Мрак.

— Махнете котката от мен — помолих я аз.

— Тя се казва Инка. Инка, ела при Корина!

Инка измяука и се подчини.

— Желаете ли да се запознаете с комисаря Хартунг?

— Не. Това, което мога да му кажа, ще му се види сега невероятно. Трябва да си вървя. Не ме разпитвайте, моля, помогнете ми.

— Можем ли да стигнем до улицата и през съседния двор?

— Трябва — каза тя. — Играла съм тук още като дете и мога да се оправям и в тъмното.

— В такъв случай сте могли да изчезнете отдавна!

— Изпитвах страх, нищо друго, освен страх. Но вие не сте от хората, които ме карат да се страхувам. Инка забеляза това.

Последното изречение тя изговори много категорично и излезе от порутения павилион. Без сърп. Носеше Инка в дясната си ръка. Аз се дръпнах встрани, тя ми кимна и тръгна напред.

Пътят през гъсталака, през развалините на някакъв зид към съседната градина и по-нататък в сянката на храстите беше истинско изпитание. При катеренето някакъв храст ми издърпа чадъра от ръката. Нямаше време да го търся. На улицата й се представих.

— Наричайте ме просто Корина, господин Керстен — каза тя и ми позволи да я хвана подръка. „Паркщрасе“ 7, 9, 11… сетне една пряка, по която завихме. Не се чувствувах задължен да водя разговор. В края на краищата спрях едно празно такси. Шофьорът не можа да се начуди на котката.

— Болна ли е? — попита той.

— След десет минути ще си роди малки. Побързайте, приятелю.

Корина се усмихна и каза, че трябва да слезе близо до „Театъра на Росмаркт“, на „Дюрерщрасе“. Аз кимнах.

— Франц Шертел, антикварен магазин с научна насоченост, нали?

Тя пребледня, умълча се. Слязохме. Пъхнах й пудриерата в ръката и измъкнах картичката от джоба си.

— Ето какво сте си загубили.

Тя въздъхна, загледа се право пред себе си, помилва Инка. След няколко минути каза:

— Може би е хубаво, че ще имам свидетел при разговора си с господин Шертел. Но вие не бива да споменавате за смъртта на леля ми. Какво искахте всъщност от нея? Не ме лъжете!

Разказах й всичко и й показах почернелите си пръсти. Тя ме изслуша мълчаливо.

Антикварният магазин с научна насоченост на господин Шертел се оказа невзрачен дюкян в стара двуетажна къща. На едва осветената витрина се търкаляха пистолети кремъклии, саби, ками и стари мечове. И една японска ваза посред цялото това великолепие. Червена завеса от кадифе не даваше възможност да се надникне вътре.

— Не е пуснал рулетката, значи е тук — рече тя. Трябваше да поема котката. Звънецът беше до вратата на магазина. Корина позвъни три пъти. — Когато не е тук, отваря един прозорец на първия етаж. В къщата не живее никой, освен него. Тя принадлежи на Шертел.

Зад прозореца се мержелееше светлина. Приближих се до вратата с Инка в ръка, похлопах. Оказа се отворено.

Корина мина бързо край мен, чух я как прескача надолу по три стъпала.

— Един момент, да светна.

Пред мен стана светло, а Корина изкрещя пронизително. Пуснах котката на земята, преминах късата стълба на един скок и сграбчих Корина. Тя беше бледа като мъртвец, стискаше юмруци пред отворената си уста и стенеше. Някакъв мъж с черен панталон и топла кафява домашна дреха лежеше на пода с разперени ръце, проснат неподвижно в голяма локва кръв. Беше по корем, лицето му изобщо не се виждаше, под него имаше скъсани хартии.

Корина се изтръгна от ръцете ми, хлипайки.

— Това е Шертел. Ще изтичам в полицията. Стойте тук.

И побягна.