Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die katze mit den blauen Augen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Паул Елгерс

Заглавие: Котката със сините очи

Преводач: Вера Андреева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: немса

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: юни 1986 година

Редактор: Светлана Тодорова

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Екатерина Алашка

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Катя Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2990

История

  1. — Добавяне

Дойдоха двама мъже с носилка и отнесоха трупа. Корина седеше като безжизнена в креслото, очите й горяха трескаво, устните й трепкаха. Дали не премълчаваше нещо? Поисках да й донеса чаша вода от жилището. Криминалният съветник не ми разреши, но на Майер бе позволено да стори това. Поднесох чашата с вода до устните й. Корина отпи и шокът попремина.

— Шертел — ние ще го издирим — рече Хартунг. — Сега да вървим в префектурата и да си кажем там всичко най-подробно, госпожице Бьорних.

— Котката! Тя не може да остане тук. Моля ви. — Корина направи опит да се усмихне, но не успя. Очите й все още горяха.

— Добре, вземаме вашата… котката на вашата леля. Все пак ви обръщам внимание, че няма да се приберете вкъщи по-рано от утре сутринта. Животът ви е застрашен. Някакви хора — според мене двамата мъже в колата — искаха да ви попречат по всякакъв начин да разговаряте с Шертел. Пуснали са ви да си вървите само защото са сметнали, че убитият тук, в магазина, е Шертел. Тази грешка ви е предпазила от големи неприятности. И все пак срещу вас стреляха вече два пъти, госпожице Бьорних.

— Поемам задължението да се погрижа лично за котката. Много обичам животните — казах аз.

— Най-напред ще дойдете с нас! Ако сте в състояние да докажете алибито си, ще ви позволим да си отидете у дома със или без котката. В шестнайсет часа у госпожа Люмиер са дошли на гости трима господа, половин час по-късно са си отишли. Тогава старата дама е била все още жива. Имаме един свидетел: глухата чистачка даде показания. Убийството е било извършено през часа след 16:30, нито по-рано, нито по-късно.

— Моето алиби ще ви достави по-голяма радост от чадъра ми — уверих го аз.

 

 

Прибрах се към 23 часа. Заедно със сиамската котка Инка. Живея под наем в мебелирана стая. Хазайката ми се казва Лоте Зайделбаст, вдовица е и ми дава да ползувам кухнята. Инка получи паничка мляко, излочи го и се настани да спи в долния край на кушетката. Аз се върнах в кухнята и си опържих три яйца.

Бях разказал самата истина. Показанията на Корина сигурно щяха да съвпаднат с моите. Комисарят беше проверил алибито ми. Господин Бено Нибур (търговия на едро с южни плодове) потвърди по телефона, че от 16:30 до около 18:20 съм бил при него и съм проучвал личното му мнение за любимото му домашно животно и за една обединена Европа. И съпругата му, която разпитах във връзка с противозачатъчните хапчета, можа да потвърди това. Ясно като бял ден. Можех да си вървя по пътя. Нима бях станал вече безинтересен за стария Юп? Корина чакаше в съседната стая. Майер ми донесе котката. За съжаление бях забравил да поискам адреса на Корина.

Изядох пържените яйца в кухнята и разгърнах телефонния указател. На презимето Бьорних открих само: „Бьорних, Хайнц. Търговец на художествени произведения.“ Два телефонни номера: канцелария и аукционна къща (галерия).

Легнах да спя.

 

 

В осем часа се събудих с главоболие. Бях сънувал какви ли не глупости. Единственото нещо, което се беше запазило в паметта ми, бе желязната вита стълба, по която падах надолу безкрайно дълго. Инка се беше свила на кълбо върху юргана. Станах от леглото, котката ми смигна и продължи да спи. Отидох в банята.

Двайсет минути по-късно бях облечен. Госпожа Зайделбаст потропа и донесе закуската. Инка се протегна върху възглавницата и се изгърби.

— Това е котка — казах аз. — Миналата нощ се сприятелихме. Казва се Инка.

Госпожа Зайделбаст остави подноса и заяви решително, че котки с такива сини очи изобщо не съществували.

— Съвсем истинска и скъпа — възразих аз, нека все пак да провери в енциклопедията под „сиамска котка“.

Хазайката се изпари. Инка и аз си разделихме честно сандвича с шунка. Кафето не я интересуваше толкова.

Някой позвъни на вратата. Госпожа Зайделбаст съобщи, че е някой си господин Майер. Той влезе в стаята. Посрещнах го не особено радостно и го попитах:

— Служебно или частно сте дошли?

— Не ми се събира и четири часа да съм спал. Всъщност идвам по-скоро частно.

— Всъщност. Можете да изпиете чаша кафе с мен.

Майер погледна Инка меланхолично.

— Госпожица Бьорних сигурно копнее за котката си.

Той седна, а аз отидох в кухнята и взех чаша и чинийка. Госпожа Зайделбаст се беше зачела в „Големия Брокхауз“ от 1898 година и каза потресена:

— Ама че чудесии има в природата. Котки с теменуженосини очи! На панаира видях навремето сиамските близнаци. Те не бяха със сини очи…

Господин Алфонс Майер изпи с наслада кафето и изяде едно хлебче с мед.

— Започна издирването на Франц Шертел. Успях да открия една негова снимка в жилището му. Когато снощи се обадих по телефона на Хартунг във вилата, аз му доложих, че застреляният мъж е Шертел, и всички ние бяхме повярвали в това за известно време. Централата беше уведомена за второто убийство, в отдела за информиране на печата постоянно се мотаят репортьори, които са жадни за сензации за утринните издания и са много припрени. Моят шеф, господин комисарят, се надява, че Шертел ще се обади веднага, щом прочете, че е бил убит. Именно това е написано в днешните вестници. Но може би е заминал нанякъде?

— Вчера в 12 часа той все още е разговарял с госпожица Бьорних — констатирах аз.

— Хайде на първо време да спрем вниманието си на убития. Убиецът е стоял в най-горната част на витата стълба и му е пуснал два куршума в гърба. Мъртвецът беше облечен с домашната дреха на Шертел, нямаше никакви документи у себе си, все още не знаем нищо за самоличността му. Засега е един непознат. Сигурно е бил у Люмиер. Доказателство: снимката в джоба му.

— Неговият убиец може да я е пъхнал там, за да подведе криминалната полиция.

— Също е възможно. Корина Бьорних даде показания, че леля й възнамерявала да продаде на някакъв частен колекционер картината, освидетелствувана чрез експертиза като неизвестна досега творба на Ван Гог. Тя се застъпи за Люмиер, която завчера все още нямала никаква представа за фалшификацията. После ненадейно обвини Шертел, че е знаел за тази фалшификация, и в края на краищата помоли господин комисаря да прибере на сигурно място злополучната картина, защото искала да й уредят очна ставка с Шертел. А картината с подписа „Винсент“ да бъде съпоставена със снимката без подпис… Шертел трябвало да бъде принуден да даде показания.

— Несъмнено, ако изобщо се появи отново — казах аз сухо.

— Хич не е несъмнено — възрази Майер. — Защото картината е изчезнала и е твърде възможно Люмиер да не е послушала племенницата си и да я е продала на някой колекционер вчера в 16 часа. Сегашният й притежател сигурно ще подаде оплакване до властите, щом узнае, че е дал парите си за фалшификация. От кого се е чувствувала заплашена фалшификаторската банда? Само от лицата, които са можели да разкрият измамата — или вече са отправили такава заплаха. Повтарям, картината с фалшифицирания подпис „Винсент“ е изчезнала. Госпожица Бьорних настояваше, че това било невъзможно. Била закачена точно над камината. Когато бяхме вчера във вилата, нямаше никаква картина над камината… Само едно нещо знаем със сигурност: убиецът е влязъл във вилата между 16:30 и 17:30. Показанията на Бьорних бяха много противоречиви и когато господин комисарят й го каза, тя не пожела да говори повече и настоя да се посъветва с брат си.

— Хайнц Бьорних, търговец на художествени произведения.

— Точно така. А Шертел е негов закупчик в страната и чужбина. Срещу комисиона. Бяха намерени няколко квитанции. За значителни суми.

— В такъв случай може и да е било така: Шертел се е сдобил с фалшивия Ван Гог…

— Не, това е била маслена картина, имитираща стила на Ван Гог. Едва с помощта на подписа „Винсент“ тя се е превърнала в съзнателна фалшификация.

— Съгласен съм. Шертел или някой друг фалшификатор е прибавил този подпис. И изведнъж картината се появява тъкмо у лелята на известния търговец на художествени произведения. Най-близкото до ума е, че е трябвало да бъде примамен някой любител.

— Засега само предположения — въздъхна Майер — с изключение на факта, че старата дама е имала една картина, така да се каже, на комисионни начала, като се е представяла за убедена, че е на Ван Гог. Никой не купува Ван Гог без експертиза. Но има достатъчно хора с докторска титла, които срещу заплащане са готови да издадат удостоверение по желание на клиента си. Ако за нещастие фалшификацията излезе наяве, всеки експерт се оправдава с всеизвестния факт, че човек се лъже, докато е жив. Опасявам се, че красивата Корина премълчава пред нас някои работи.

— Тя чисто и просто се страхува.

— Това се опровергава с решителния й отказ да бъде поставена под полицейска закрила. Ние предложихме да поставим под полицейска охрана нея и жилището й.

Аз си помислих: известните картини на Ван Гог висят в музеи или се намират в частно владение. Но той е рисувал като бесен и не всяка от картините му е регистрирана. Фалшификаторите си служат сигурно с такива изтънчени трикове, че купувачът да остане убеден в автентичността. Наистина ли Анет Люмиер изиграла само ролята на почтена стара дама, която посредничи при продажбата на една ценна картина. Неизвестна творба на Ван Гог — както експертите удостоверяват със сигурност…

Майер каза:

— Ние няма да имаме нищо против, ако веднага занесете котката на госпожица Бьорних. Може би ще ви разкаже за себе си и за Люмиер малко повече, отколкото на нас. Възможно е, нали? Така че дадена ви е зелена светлина към красивата Корина.

— Възможно е… А вие дойдохте тук „всъщност съвсем частно“, за да ме насъскате срещу Бьорних. Хайде, признайте си.

Майер се ухили от другия край на масата и ушите му леко почервеняха.

— Къде живее тя? — попитах аз.

Той замълча за ефект и пошепна:

— „Паркщрасе“ №5.

— Не, не може да бъде! — възкликнах аз. — Значи е живеела заедно с леля си… Но първият етаж изобщо не е обитаван.

— Има едно хубавичко, малко мансардно жилище, убягнало е от погледа ви. Отделен вход от задната страна на вилата. Ще намерите госпожица Бьорних, тя е за няколко дни в отпуска. Моля, обадете ми се по телефона, щом се приберете отново вкъщи.

Обещах му, той ми даде телефона си и изведнъж се разбърза.

До девет и половина бях зает със служебна кореспонденция, стъкмих дебело писмо „Бърза поща“ за Дюселдорф. След това трябваше да тръгна на обиколка за проучване на мненията, да направя допитване сред домакините: „Привърженичка ли сте, или противничка и антиавторитарното възпитание на децата? Обосновете се, моля.“ Домакините щяха да бъдат удостоени от мен по-късно. Облякох си палтото, информирах котката Инка и я взех в дясната си ръка. Щях да вървя пеш.

Пред вратата от ковано желязо беше паркирана черна лимузина мерцедес. Сетих се за упрека на комисаря и за всеки случай си записах номера на колата, което не беше лесно, защото трябваше да избутам котката на рамото си, за да бъдат свободни ръцете ми.

Минах покрай вилата отдясно, за да стигна до задната й страна. Прозорците на партера и на първия етаж бяха със затворени капаци. Дива лоза се виеше по порутената фасада. На фронтона — остра куличка. Три чисто измити прозорчета на покрива: мансардното жилище. Входът бе заслонен от малка козирка, подпряна на две прогнили дървени колони. Вратата беше прясно лакирана и имаше секретна ключалка. Над звънеца — бяла картичка: Корина Бьорних. Натиснах копчето и отстъпих крачка назад. Един прозорец се открехна.

— Ах, вие ли сте. Един момент! — извика Корина.

Инка измяука радостно. Чух тропане на токчета по стълбата.

През отворената врата се появи Корина. Беше с черен костюм, бледа и красива. Мъжът до нея бе с половин глава по-висок от мене и имаше изискания вид на актьор с много ангажименти.

— Господин Керстен — господин Бьорних, моят брат — представи ни тя един на друг.

Инка се развесели много, Корина я взе, а аз подадох ръка на търговеца на художествени произведения. В отговор — вяло ръкостискане.

— Значи вие сте дипломираният проучвател на общественото мнение — констатира той с ироничен тон.

Тази титла ми беше прикачил оня глупак Майер, когато ме представи на д-р Лудерер. Следователно Бьорних е бил информиран за моя милост от брадатия адвокат.

— Без диплома, моля — възразих аз усмихнато.

Инка изсъска срещу него.

— Това животно е невменяемо — ядоса се той.

Каза, че бързал. Кимване с глава за Корина, снизходително махване с ръка за мен, ледено пожелание „Приятен ден“.

Тя не ме покани да вляза, погали котката и каза припряно:

— Много ви благодаря за усилията. Брат ми установи междувременно, че са били откраднати всички бижута на нашата леля. Изглежда, е станала жертва на съвсем обикновено убийство с цел грабеж… И забравете всичко, което наговорих вчера — бях малко объркана.

Тя отбягваше погледа ми.

— В този съмнителен научен антикварен магазин беше убит един мъж, когото вие сметнахте отначало за Шертел. И там беше стреляно повторно срещу вас. Убийство и опит за убийство — и в двата случая може да има връзка само с фалшифицирания Ван Гог, с тази фотографирана от вас картина.

— Не зная! — гласът й звучеше твърдо. — Освен това е работа на полицията да установи дали у Шертел са действували същите грабители, които са били тук във вилата. Картината е открадната, а Шертел, единственият, който… — тя се запъна — е изчезнал. Не ми е жал нито за картината, нито за бижутата. А да не говорим за господин Франц Шертел, дори и бившата му жена не би го оплакала, ако умре.

Беше просто неузнаваема. Устата и потреперваше — от мъка или от гняв? — а очите й стрелкаха ожесточено, отбягвайки ме. Теменуженосини очи — също като на Инка…

— Вчера се запознахме, вие ме подкрепихте и си имахте неприятности заради мен. Подложиха ви на разпит и дадохте показания какво сте видели и чули. Но нищо не може да утежни положението ви по някакъв начин или да ви обвърже изобщо. Всичко засяга само мен! След като мине погребението на леля ми, можете да ме потърсите по телефона.

Подаде ми вяло ръка.

— Вие сте просто изтъкана от противоречия, госпожице Бьорних — казах аз.

Очите ни най-после се срещнаха. Долових само студенина и стремеж да не ме допуска до себе си.

Тръгнах си. Много ми беше криво.

Черният мерцедес беше изчезнал. Тръгнах по същия път, както вчера с Корина. Беше ме отпратила на бърза ръка, като куриер на магазин за химическо чистене. („Ах, роклята ми, благодаря много. Ще изпратите сметката, нали?“ Още няколко нищо не казващи думи и вратата се затваря.)

На какво се бях надявал? „Зелена светлина за вас… към красивата Корина“, беше казал Майер. Не! Дамата със сините котешки очи е прекалено сложна за мене. А брат й, елегантният търговец на художествени произведения с прошарените слепоочия и загладената актьорска физиономия, няма защо да се опасява от скандал заради фалшифицирания Ван Гог, защото леля Анет е била убита от крадци, полицията ще съсредоточи усилията си около тяхното преследване…

Но що се отнася до изчезналата картина, имаше и други възможности, освен версията на Бьорних за убийство с цел грабеж, като например: тримата посетители са дошли в 16 часа заради картината, купуват я и я вземат със себе си. Или: те се пазарят за картината, но цената им се вижда твърде висока и си отиват без нея. Или: сделката е била сключена, но картината е трябвало да бъде взета чак на другия ден и единият от тримата се е върнал без знанието на другите, убил е старата дама и е откраднал картината.

Обаче между убийството на „Паркщрасе“ и неидентифицирания мъртвец в антикварния магазин има връзка, а именно — направената от Корина снимка. И Анет Люмиер вече не може да даде показания на кого и защо я е дала. Шертел, който предусеща беда или я е причинил, се укрива. А Корина мълчи. Дали мълчанието й е с цел самоотбрана или просто хладна пресметливост?

Кълбото от мисли в главата ми се оплете. Край, стига вече! Трябва да зачеркна снощните събития, да зачеркна Корина, изплашеното момиче със светлия шлифер! Случаят ми се подигра чрез нея. С Майер ще изпия още една бира — за скорошното изясняване на двете убийства с цел грабеж. Както ви се харесва, госпожице Корина Бьорних!

Нещо се въртеше в главата ми, предупреждаваше. Някакво изречение — но кое? Сигурно бе останало в паметта ми, но огорчението ми го беше изтикало изцяло на заден план. Поех ос дълбоко въздух, припомних си още веднъж сцената с Корина и изведнъж в черепа ми прещракна: бившата жена на Шертел не би го оплакала, беше казала Корина. Дали да не отида при тази жена?

Не, край, стига. Трябва да зарежа вече всичко това!

И все пак — кой е този Франц Шертел, който трупа стари оръжия, вехти книги и списания в „научния антикварен магазин“, а е смятан за известна личност в международната търговия с произведения на изкуството — и от неговия дюкян една картина се придвижва на „Паркщрасе“ №5, като в качеството си на мним Ван Гог намира новото си място в хола на една стара придворна актриса? В салона на лелята на Корина и Хайнц Бьорних!

Корина твърди, че Шертел не е познавал старата дама. Нещо, което е вероятно само ако Бьорних е отредил лично определена роля на леля си в играта с фалшифицираната творба на Ван Гог — без знанието на Шертел! Като телефонния разговор на Корина с Шертел е обърнал тази игра с главата надолу.

Нови комбинации… Объркващо!

Хрумна ми, че бих могъл да започна своето допитване сред франкфуртските домакини от бившата жена на Шертел. Ще намеря начин да я заговоря за него. Не знаех адреса й. Качих се на трамвая и се отправих към адресната служба.