Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die katze mit den blauen Augen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Паул Елгерс

Заглавие: Котката със сините очи

Преводач: Вера Андреева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: немса

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: юни 1986 година

Редактор: Светлана Тодорова

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Екатерина Алашка

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Катя Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2990

История

  1. — Добавяне

Хапнах кренвирши в стола на „Веритас“ и чак тогава се явих при шефовете. Интервюто ми с Гунтроп предизвика възхищение, а забраната на господин генералния консул за публикуването му — изключително недоволство. Шефът на отдела за връзки с обществеността изрази готовност да поеме изцяло отговорността и да публикува несъкратен отговора на милионера колекционер, встрастен към културата, но върховният бос отказа ужасено.

Все пак — един светъл лъч: възможното поместване в следващия каталог на Бьорних! Психологът обеща да разработи незабавно въпросник на тема „Изкуство. Търговия с произведения на изкуството. Консумация на изкуството“. Статистикът разгърна преписките си и възвести:

— Господа, през май 1962 година броят на западногерманците със състояние над един милион е възлизал само на 16 000, а днес са вече над 50 000! Нашите клонове биха могли да се заемат с представително допитване сред петстотин от най-видните милионери: „Какви произведения на изкуството колекционирате или купувате и защо?“ Сбити въпросници — една част по пощата. Подготовка на получателите — по телефона.

Цифрите направиха впечатление на всички присъствуващи.

— Петстотин, а също и стоте най-големи търговци на художествени творби. Ще говоря веднага с „Щерн“ и „Квик“, едно от двете списания сигурно ще лапне въдицата. „Веритас“ ще се справи! — произнесе се гръмогласно върховният бос.

Аз казах потресен:

— Изобщо не съм знаел, че забогатяваме все повече.

Възхвала на инициативата ми, сбогуване с яко ръкостискане на всичките ми шефове. Аванс в главозамайващ размер: хилядарка. Бях разтревожил целия институт, господата и дамите щяха дни наред да ровят в адресници и телефонни указатели и да правят справки в „Кой, кой е?“.

Психологът ме покани и на кафе, за да узнае подробности за усещаното от Фридрих Гунтроп излъчване. Разказах му повече, отколкото бях научил от дамата Уши, дори стигнах дотам, да се впусна в лъжи за леко и тежко излъчване, като при тежкото господин генералният консул изпадал винаги в познатия на всеки спиритист транс, когато преседявал часове наред пред някоя старинна картина. В полунощ, на свещи! Накрая констатирах развълнувано:

— Има неща между небето и неуморно трудещите се на земята милионери, за които нашите школски познания не могат и да мечтаят, о, да.

В седемнайсет часа моят фолксваген закиха отново по автомагистралата. Мислех си за Уши Гунтроп, сравнявах я с Корина. Но не можеше и да става сравнение и в мисълта ми остана само Корина, заради която щях да допусна до себе си Франц Шертел.

Спрях пред входа към двора — живея в стара сграда и гаражът се намира в двора, там не е осветено. Обширен яхър от гофрирана ламарина, бивша работилница на един тенекеджия. Инка спеше на задната седалка. Отключих секретната брава и подпрях двете крила на вратата. Сетне се върнах към колата, вкарах я в обора й, включих сигналните светлини и излязох от нея. Инка се беше разсънила и ме гледаше с премрежени очи.

Ненадейно бях блъснат напред към ламаринената стена. Чу се „щрак“ и светлините угаснаха. Вратата се захлопна. Нещо твърдо опря в гърба ми и един пресипнал глас прошепна:

— Лицето към стената и никакво мърдане. Ще ми бъде тъжно, ако се наложи да натисна спусъка. Заглушител. Изпуфкването ще чуем само ние двамата. Кръгом!

По-умният отстъпва. Бях принуден да замижа от ослепителния лъч на фенерчето.

— Дай си портфейла. Ако цветната снимка е в него, няма да си имаш неприятности с мен.

Не съм герой по природа, а и никак не ми се искаше да си рискувам живота заради франкфуртската полиция. Така че му подадох портфейла си и казах любезно:

— Снимката не е в него. Имах честта да бъда приет от един милионер и в бързината при тръгването я пуснах в джоба си, а по-късно я пъхнах в каталога. Той е в колата.

Човекът стисна фенерчето със зъби, направи крачка назад, продължи да се цели в корема ми, а лявата му ръка изтърси съдържанието на портфейла върху циментовия под. Литнаха банкноти — авансът ми.

— Честна дума — казах аз — в каталога е. Намира се върху задната седалка на фолксвагена, отдясно.

Сега можех да различа донякъде юначагата. Набита фигура, шапка, черно домино, ръкавици.

Той явно размисляше дали да събере банкнотите, захвърли настрана портфейла, извади фенерчето от устата си и ме заплаши:

— Хич не си мисли, че можеш да се изпариш — ще те опукам!

Продължи да ме осветява и се запромъква между страничната стена и каросерията към полуотворената все още врата на колата. Неговата простима грешка беше, че не ме изпусна от очи нито за миг, докато включваше отново сигналните светлини, прибираше фенерчето, държеше готовия за стрелба пистолет и посегна със свободната си ръка назад, опипвайки слепешката за каталога.

По-нататък всичко стана много бързо. Юначагата изрева и се изтърколи без шапка от колата, ала тутакси стъпи на крака. Фучащата Инка се беше вкопчила за тила му и впиваше нокти в черепа му. Пистолетът издрънча на пода, човекът заскимтя и се опита да сграбчи диво разфучаната котка. Сега Инка увисна на шията му и взе да го дере по бузите и устните. Доминото изхвърча пред краката ми. Той закри окървавеното си лице с ръце и като псуваше и хлипаше, започна да кръжи, за да се отърси от Инка.

Аз се хвърлих върху него, но той все пак успя да ме ритне в слабините. Строполих се. Сигурно беше уловил котката, защото тя измяука, но само веднъж, след което той изрева: „Окото ми!“, добра се с един скок до вратата и побягна в мрака.

Едва си поех дъх и излязох навън, олюлявайки се. Юначагата си беше отишъл, а с него и спасителката ми. Лично аз не бях много пострадал. Събрах си парите и документите, намерих и портфейла, пуснах предпазителя на пистолета и го прибрах в джоба на палтото си. Кирливата шапка и доминото оставих, без да ги пипам. Взех си палтото и каталога от колата. Загасих, прибрах си ключовете, заключих гаража — и хайде горе при госпожа Зайделбаст.

Когато минах през двора до вратата на къщата и отворих, нещо мекичко се отърка в крака ми. Инка! Тя измяука и вирна опашка в очакване на похвала. Взех я в ръце, притиснах кафявата й главица до бузата си и я помилвах. Не можах да напипам веднага ключовете си и звъннах.

Госпожа Зайделбаст попита:

— Кой е?

— Аз съм.

— Кой аз? Кажете си името и какво обичате.

Доставих й това удоволствие и запитах нетърпеливо какво става. Тя отвори и надникна навън.

— Нищо не е станало, господин Керстен, но в днешно време не е излишно да си малко по-внимателен.

Върху масичката с телефона се мъдреше дълъг нож и тя го отнесе в кухнята.

— Какво ще правите с този нож? — поисках да узная аз.

— За самоотбрана е — обясни ми тя. — Докъде я докарахме, та да се налага да мислим за такива неща!

Закачих си палтото, сложих каталога до телефона и с Инка в ръка влязох в кухнята.

— Изглеждате зле, господин Керстен, а и котката сигурно е гладна. Имам още малко салата от майонеза и салам, да й дам ли половината?

— Цялата — отвърнах аз. — Инка си я заслужи. А аз съм заслужил най-напред едно много силно кафе, нещо ми се бърка в стомаха.

Така си и беше, все още ми беше лошо от ритника на гангстера. Инка беше скокнала от ръцете ми, настаних се на масата.

Госпожа Зайделбаст шеташе край печката, изсипа салатата в чинийката на Инка и след това ми донесе кафето. Върху кухненската маса лежеше отворено списание „Жасмин“.

— Ще ви го прочета, господин Керстен. Та вие си нямате понятие от какви престъпни елементи сме застрашени ние, жените. От днес нататък вече няма да излизам вечер по улицата, ако се е свършила бирата. Ще трябва сам да си я набавяте. И ще поръчам да ми поставят верига на вратата. Ами да! Две убийства при грабеж през последните дни. Една стара артистка била нападната и удушена в жилището си, а при кражба с взлом в някакъв антикварен магазин е бил застрелян един мъж. Убийците все още се разхождат на свобода! — Тя си сложи ужасяващите очила с метални рамки и зачете на глас:

„Ако в никакъв случай не искате да се откажете да подишате вечер още веднъж малко свеж въздух, то съблюдавайте за всеки случай следното: Избягвайте тъмните улици. Не се спирайте пред витрините. Не се доближавайте до входовете на къщите. Не излизайте никога без оръжие за защита: автоматичен газов пистолет, електрическа палка, отбранителен спрей. При нападение крещете, колкото ви глас държи. Една дама трябва да се брани, като се опита да избоде очите на нападателя, като го удари с чантата си по адамовата ябълка или като ритне с коляно най-чувствителното му място!“

— Да му избоде очите, бая трудна работа — казах аз. — Все пак не можете да мъкнете постоянно със себе си кухненския нож.

Госпожа Зайделбаст се замисли.

— Не, аз ще ритам, а и зная къде — обяви тя решително и заметна десния си крак така, че пантофът й се изхлузи.

— Германската жена да си седи вечер в уютния дом, а ако пожелае да подиша малко въздух, може да отвори прозореца, та бензиновият аромат да нахлуе както трябва в стаята. Тъй би трябвало да изтълкувате това, госпожа Зайделбаст.

Тя се изправи обидено.

— С вас човек никога не знае дали вземате нещо на сериозно, господин Керстен. Обаче веднъж седмично трябва да се виждам с приятелките си и тогава ще бъда в ръцете на престъпните елементи по пътя за вкъщи.

— Ще ви набавя газов пистолет — обещах аз.

При това се сетих за автоматичния пистолет със заглушителя в джоба на палтото ми и че трябваше непременно да се обадя на Майер. Юначагата, който ме беше нападнал, е белязан с ноктите на Инка и полицията можеше да направи хайка за един набит мъж с издрано лице. Но първо трябваше да си изпия кафето, докато Инка поглъщаше лакомо месото с майонеза.

Набрах номера на префектурата. Главният асистент от криминалната полиция си беше тръгнал вече за вкъщи, но все пак успях да намеря стария Юп.

— Защо не се обадихте по-рано? — взе да придирва той. — Само заради вас седя още тук.

— Всъщност не исках да ви развалям вечерта — рекох аз. — Мога ли да дойда при вас утре сутринта в най-ранен час?

Той смотолеви нещо под носа си, след което заговори по-ясно.

— Преди десет часа не става. Брахте ли ядове?

— Не, поне аз не. За Гунтроп ще ви информирам утре. Имам и още нещо в запас.

Разказах му за покушението върху невинната ми особа, направих кратко описание на престъпника и похвалих борбената сиамска котка на Корина. Обещах да му занеса кирливата шапка, маскарадната маска и пистолета.

Хартунг си пое дъх и изкрещя:

— Откъде е знаел този човек за цветната снимка?

— Аз съм виновен. И изобщо правя винаги тъкмо обратното, защото чета твърде малко криминалета! — изревах аз в отговор и чисто и просто затворих.

Госпожа Зайделбаст се появи в коридора.

— Какво има?

— Нищо! — креснах й аз и направих гримаса.

— Вие не сте с всичкия си. Откакто тук беше русата дама. Тя има едни такъв странен поглед, да, да. По-рано бяхте много по-кротък — и по-вежлив, драги ми господине.

Тя кимна величествено и изчезна.

Исках да си ида в стаята, Инка клечеше вече пред вратата. Но телефонът иззвъня пронизително. Вдигнах слушалката и чух отново гласа на Хартунг, този път съвсем нежен.

— Слушайте добре, господин проучвател на обществени мнения. Та аз не ви укорявам ни най-малко, но трябва да знам дали сте показвали някому снимката, или най-малкото сте говорили за нея. Не се нервирайте, моля ви се, и не пускайте да влизат никакви непознати. Утре в десет без нещо ще ви вземе полицейска кола.

Аз си подвих опашката.

— Показах снимката на доктор Клагеман, собственик на едноименния магазин за художествени произведения. И днес сутринта на дъртия Гунтроп. Никой няма да ми я отмъкне. Ще си легна с готов за стрелба пистолет в ръка. Лека нощ, господин комисар.

Бях си записал домашния телефон на Майер, обадих му се, след като и без това бях до телефона.

— Ама че изненада — изстена той. — Тъкмо се канех да намина към вас.

— Много хубаво, имам нужда от утеха и помощ. Но днес вече не. Утре в осем часа. Вие сте единственият, който може да ме утеши и да ми помогне, защото в десет часа трябва да се дотътря при вашия шеф и не ми се ще да бъда разнищен от него. Не ме питайте повече нищо, за днес ми стига.

Той се разсмя.

— Значи идвам утре сутринта. Кафе и пресни кифлички. Обаче трябва да оставя на стария Юп известие, че съм отишъл у вас със забележката: „По желание на самия господин Керстен, да го подкрепя морално“. Ясно ли е?

— Всичко е ясно. Лека нощ. Край. — Стиснах каталога под мишница и влязох в стаята. Инка веднага се намести удобно върху канапето. Между двете стъкла на двойния прозорец стърчеше самотно бутилката джин. Взех я и отпих солидна глътка. Още една важна работа трябваше да бъде уредена — в интерес на Корина. Наистина Хартунг ме беше предупредил да се пазя от всякакви непознати, но въпреки това… Потърсих бележката с телефонния номер на Шертел, намерих я на писалището и се върнах при телефона. Франц Шертел вдигна слушалката веднага.

— Удобно ли ви е след един час? — попитах аз.

— Значи в 21 и 30. Ще дойда.

Кашляше още по-зле от вчера. Нима не е имал възможност да се изкъпе с гореща вода и после да си направи компрес на гърлото?

— Позвънете три пъти, моля.

— О кей.

Той затвори.

Аз сложих магнетофона на масата, включих микрофона, изтрих една лента, направих няколко проби и така мина доста време.