Паул Елгерс
Котката със сините очи (3)

Стоях като вцепенен, преглътнах няколко пъти и си наложих да отместя очи от трупа под витата стълба. Наоколо — бъркотия. Валяха се хартии, тезгяхът в ъгъла беше катурнат, опразнени и запокитени чекмеджета се изпречваха навсякъде. Върху кръгла маса — подвързани с кожа книги и течения на списания. Една издатина на стената бе покрита със средновековни оръжия за убийство. Желязната вита стълба водеше към горния етаж.

Седнах на внушително кресло, тапицирано с черна кожа, зачаках Корина и полицията и си спомних, че бях видял светлина на първия етаж.

Дали убиецът не се беше скрил горе в жилището на Шертел, дебнейки кога ще изчезна? Нямаше да му доставя това удоволствие.

Избрах си един тежък кавалерийски пистолет, дръжката му беше дебела, груба и обкована с желязо. Ако тупнеш някого по черепа с него, сигурно ще падне в несвяст. Сетне се промъкнах нагоре по стълбата, стиснал здраво дулото на пистолета в дясната си ръка. Вратата не беше заключена. Във всекидневната гореше само един лампион. Още една малка стая — спалнята, свръхмодерна миникухня, баня. Претърсих навсякъде, дръпнах пердетата, надникнах дори под леглото. Не, тук, горе, не се беше скрил никой. Но имаше още една заключена врата. Заден вход?

Запътих се отново към витата стълба. Изведнъж светлината в магазина угасна. Замръзнах на мястото си, полуобърнат, току-що стъпил с единия си крак на следващото стъпало, като се държах здраво отляво и отдясно за облите перила. Пистолетът бях втъкнал в колана си с дръжката нагоре. Не се помръдвах и се взирах надолу в тъмнината. Светна някакво джобно фенерче и лъчът му скоро попадна върху лицето ми. Сгуших глава в раменете см. Лъчът ме опипа от горе до долу. Сега ми се стори, че успявам да различа една фигура с палто и шапка. Щрак. Тъмнина. Никакви стъпки.

С дясната си ръка измъкнах пистолета от пояса си замахнах и го запратих към вратата. Тупурдия. Никой не извика. Олюлях се върху парапета, кракът ми най-после намери тясното стъпало. Притаих дъх и чух само как кръвта бучи в ушите ми. Съвсем бавно се запромъквах надолу, като дебнех и се ослушвах.

Долу се добрах опипом до електрическия ключ, светнах. Свети боже. Всичко си беше както преди.

Вдигнах пистолета от земята и се качих, препъвайки се, по трите стъпала до вратата на магазина. На прага се блъснах в някакъв мъж. Ръгнах го с пистолета в корема, а в отговор получих удар в челюстта, паднах на коленен изпуснах оръжието си. Мъжът ме дръпна нагоре, ругаейки. В светлината на уличната лампа разпознах противника си.

— Господин Майер — изохках аз.

Той ме пусна.

— Човече божи, как се озовахте тук?

— Съдбата е против мен — въздъхнах аз и потърках брадата си.

— Какво търсите тука? — попита той остро.

— Ей сега ще видите какво стана — казах аз мрачно.

Той заразтрива стомаха си.

— Корав юмрук имате.

Аз му върнах комплимента.

При вида на трупа Майер пребеля около носа, сетне ме погледна и поклати глава.

— Ама че ви е лош късметът, все да сте пръв на местопрестъплението.

Сервирах му звучащата донякъде достоверно история.

— Старата дама има племенница. Знам само малкото й име — Корина. Запознах се с нея случайно преди малко. Корина искаше да се види с леля си и аз внимателно й съобщих какво е станало. Сетне поиска непременно да отиде при господин Шертел и ме помоли да я придружа в таксито. Шертел е мъртъв и тя изтича в полицията. Аз останах тук. — Казах му също защо съм хукнал навън толкова бързо и по такъв грубиянски начин. — Може би някакъв крадец, който е искал да се възползува от случая? Вратата отворена, в магазина — никой. Той се промъква вътре, чува стъпките ми в жилището, изгасва лампата и се изпарява.

— Не е лошо — каза Майер. — Всъщност къде ви е чадърът?

— Моят чадър?… Ах, да, всъщност го забравих в таксито — отвърнах печално.

— Ние претърсихме градината. Нали там беше изчезнала жената със светлия шлифер — следите не можеха да останат незабелязани. Дамски половинки… И вашите обувки, по които все още лепне градинска пръст. Чадърът ви беше намерен от комисаря. Не ме будалкайте повече!

Нямаше какво да кажа за свое оправдание, сигурно приличах на пълен тъпак и само изпелтечих:

— Как узнахте… кой ви каза… искам да кажа, как успяхте да разберете, че сме дошли тук?

— Люмиер държеше в лявата си ръка бележка с някакъв номер. Навярно убиецът я е изненадал, когато се е запътила към телефона. Осведомих се в пощата за името и адреса на абоната и шефът веднага ме прати да поразпитам мъничко господин Шертел — което за жалост е вече невъзможно. Ще се наложи да дадете някои и други писмени показания, уважаеми.

Призля ми, рухнах на креслото и се загледах в мръсните си обуща.

Майер направи кратък оглед на мъртвия.

— Два изстрела в гърба. Ръцете са още топли. Преди половин час Шертел е бил все още жив — констатира той.

Поиска да телефонира, не видя никакъв апарат, откри контакта и телефонния шнур и проследявайки го, стигна до тезгяха. Повдигна го, порови в купа хартия, намери апарата и го сложи на един стол. Докопа и слушалката, тури я до ухото си, духна в мембраната. Сетне завъртя номера. Кратък делови доклад. Франц Шертел мъртъв, моето име и малкото име Корина, предполагаема племенница на Люмиер, и накрая:

— Тъй вярно, господин комисар, ще бъде изпълнено.

И се обърна към мене:

— Нощта ще се проточи, господин Керстен. Старият Юп ви е сърдит и има пълни основания за това.

— Старият Юп…?

— В службата наричат шефа само по този начин. Остава му съвсем малко до пенсия, не е добре с жлъчката и не ще да има повече никакви големи ядове. Сега му се струпаха — и още как.

Аз попитах:

— Май изобщо не се безпокоите, че госпожица Корина не се връща.

Той се усмихна.

— До най-близкия полицейски участък на „Рос маркт“ може да се стигне пеша за по-малко от пет минути. Следователно? — Тази дама няма да се мерне повече тук. Направете една съпоставка де! Аз идвам от съседната вила, откъдето съм алармирал дежурната комисия за оглед при убийства, вече съм почти пред вратата на „Паркщрасе“ №5, когато гръмва изстрелът. Хуквам към улицата и виждам, че шофьорът на някакъв черен мерцедес вдига страничното стъкло и потегля. А от градината изтичва жената със светлия шлифер. Преследвам я, тя отново изчезва в градината и успява да избяга в тъмнината. Принуден съм да се откажа. Без обидна игра на криеница? Тя има нещо общо с убийството на леля си и вие сте й били добре дошъл, получавате позволение да вървите с нея и да играете ролята на закрилник. Хубавичка ли е?

— Котката, а къде е котката? — прошепнах аз и скочих на крака.

— Каква котка? — попита той смаяно.

Отговорът ми бе спестен от самата Инка. Местейки наперено лапичките си, тя влезе важно, вирна опашката си право нагоре, изгърби се, завъртя глава към вратата и измяука.

— Инка, къде е господарката ти? Ела насам, хай де, ела — помамих я аз.

Кратко засилване, скок и тя се настани върху купчината от подвързани списания. Сив прах литна на горе. Инка кихна, наежи се и изсъска злобно.

Един звучен глас запита:

— Мога ли да вляза, господа?

Гласът принадлежеше на мъж с елегантно палто от камилска вълна, на което сивата му шапка не подхождаше особено много. Лицето под нея бе кръгло, розово и някак безлично. Черната брада изглеждаше като залепена. Чантата за документи в лявата му ръка беше от светлокафява кожа и се набиваше в очи с големите си ключалки. С три от пръстите на дясната си ръка държеше за дулото кавалерийския пистолет. Направи лек поклон.

— Доктор Лудерер, адвокат. Това, надявам се, незаредено нещо намерих пред вратата. — Ту усилващото се, ту затихващо мъркане на Инка го разсея. — Котката се замота в краката ми и замяука с много жален глас. Да не би да е гладна?

Майер пое кавалерийския пистолет и ми хвърли яростен поглед. Стояхме един до друг. На няколко крачки зад нас лежеше мъртвият. Д-р Лудерер не можеше да го види.

Майер, Алфонс Майер — представи се Майер, сетне посочи мен: — господин Керстен, дипломиран проучвател на общественото мнение.

„Защо пък «дипломиран» — помислих си аз, тоя май е решил да ме вземе на подбив?“

Гостът се изкашля многозначително и каза:

— Господин Шертел се обади по телефона в кантората ми и пожела да разговаря с мен по някакъв неотложен въпрос. За съжаление бях излязъл и като се върнах, не успях да го намеря по телефона. Сигурно е имало някаква повреда. Ще бъдете ли така любезен да съобщите на господин Шертел? Съжалявам много, ако съм ви обезпокоил. Позвъних и от двора, също напразно.

— От двора? — запита Майер.

— Да. Оттам човек може да се качи до жилището по по-удобен начин, отколкото по тази желязна стълба.

Майер показа металната си значка.

— Криминална полиция. Кога ви се е обадил Шертел по телефона?

— В 18:50 часа. Малко преди 19 часа бях отново в кантората си и от записа на автоматичния магнетофон узнах, че се е обаждал. Какво става тук?

— Така излиза, че в 18:50 Шертел е бил все още жив. За съжаление не мога да ви спестя гледката, господин д-р Лудерер.

Майер направи крачка встрани.

Адвокатът съзря трупа, възкликна „боже мой!“ и свали шапка.

— Дал ли е да се разбере защо иска да разговаря спешно с вас?

— Не, не. От години съставям договорите му за продажба, често имаше бързи сделки с чуждестранни клиенти. Господин Шертел е… беше много ценен от кръговете, свързани с международната търговия на художествени произведения.

Брадата му трепереше.

Инспекторът от криминалната полиция Майер съпроводи д-р Лудерер до вратата и каза, че утре ще му бъдат поискани някои данни във връзка с търговските партньори и постоянните клиенти на мъртвия. Адвокатът даде уверения, че е дълбоко потресен и че по всяко време е готов да окаже подкрепа на полицията при изясняването на ужасното престъпление.

— Необходим ли съм тук все още? — запитах за Майер, когато се върна.

— Ще бъдете на разположение на господин комисаря. Той иска да узнае от вас цял куп неща за изчезналата красива племенница. Котката все пак се намери междувременно. Ако можеше да говори!

Той си сложи черни ръкавици, коленичи до безжизненото тяло, опипа внимателно джобовете и извади нещо. Беше цветна фотография колкото пощенска картичка. Сложи я върху дясната широка облегалка на коженото кресло и каза:

— Хубавко.

Позволено ми бе да я разгледам по-подробно. Очевидно — снимка на картина с маслени бои. Много пъстър букет цветя на маса пред отворен прозорец, през който в стаята наднича млада жена, забрадена с кърпа.

— Доколкото разбирам от тия неща — началото на века. А вие какво разбирате всъщност под „антикварен магазин с научна насоченост“? — попита той. — Стари оръжия, стари мечове, стари списания — нито една-единствена картина не е окачена тук! Всъщност няма никакви признаци за международна търговия с произведения на изкуството.

Майер дръпна червената кадифена завеса и пъхна глава във витрината. Но тутакси подскочи назад, сякаш някой го е плиснал със студена вода в лицето, и извика:

— Племенницата! — и изтича на улицата.

Чух как Корина изкрещява и как Майер ругае, понечих да изляза навън, но съскащата котка се заплете краката ми, спънах се. Една бяла обувчица влетя в магазина, последвана от Корина в изкривена поза, понеже Майер й беше извил дясната ръка назад: познатата полицейска хватка. Котката бе скочила на гърба му и не му готвеше нищо хубаво. Сграбчих я за кожата на врата. Инка изсъска, вкопчи се в плата и колкото повече я дърпаха, толкова по-тежка ставаше, защото в сакото се намираше Майер.

Корина се примоли:

— Господин Керстен, помогнете ми!

Майер я пусна и увисна комично в спортното си сако, което бях издърпал почти над главата му с помощта на здраво вкопчената в яката котка. Корина викна на Инка да мирува, взе я в ръце. Аз вдигнах обувчицата, наведох се, задържах в ръката си нейното малко, топло ходило повечко, отколкото е необходимо, и го пъхнах в нея.

Майер показа металната си значка.

— Майер, инспектор от криминалната полиция. Вие си послужихте с котка, за да окажете съпротива на държавната власт!

Той опипа една драскотина на дясната си буза.

Корина се извини. Случили се какви ли не работи ако той знаел това, щял да разбере защо се е бранила.

Той искал да узнае това! Незабавно!

Заведох Корина до коженото кресло. Тя въздъхна и се тръшна в него. Инка вече се беше свила върху дясната облегалка, подви опашка и примижа доволно. Майер остана прав, аз си намерих място за сядане на най-долното стъпало на стълбата и оттук започнах да се любувам на Корина. Тя беше вълнуващо красива.

Корина разказа една съвсем мистериозна история.

Майер рече:

— Всичко това ще трябва да разкажете още веднъж на господин комисаря Хартунг. Но тогава започнете право с тайнствената разходка из градината на леля ви. Вашата история започва всъщност още преди да е бил даден изстрелът.

— А господин Керстен вече не ви ли е…

— Да, да, разказа ми — прекъсна я той нетърпеливо.

— Една увлекателна история как и къде си е загубил чадъра. Вашата история обаче е доста по-увлекателна: двама маскирани мъже ви завличат в кола, повозват ви на няколко преки и ви пускат отново с изискването да бъдете послушна. Франкфурт е Дивият запад, винаги съм твърдял, че хората са прави да го казват.

— А аз изобщо не ви принуждавам да ми вярвате! — избухна тя.

— Единият гангстер беше тук и загаси лампата, за да не го разпозная. Това придава достоверност на думите й — казах аз.

Той не даде ухо на приказките ми, погледна си часовника, отиде до телефона, вдигна слушалката и завъртя нервно шайбата.

Последваха три неща, всъщност почти едновременно: котката се изгърби, удари с опашка и фотографията, върху която се беше настанила удобно, литна в краката на Корина. Тя се свлече импулсивно от креслото и я грабна. В този миг гръмна изстрел. Корина изкрещя, аз се стреснах и подскочих право нагоре, Майер изрева:

— Залегни!

Озовахме се отново заедно зад катурнатия тезгях. Инка се беше спотаила със свити уши върху подвързаните списания. Майер държеше в ръка автоматичен пистолет, с един скок бе върху витата стълба и изтрополи нагоре. Корина хълцаше, аз я притиснах до себе си, хванал треперещите й ръце.

Един глас изруга:

— Какво става тук, Майер?

Аз надникнах над ръба на тезгяха. Комисарят Хартунг слизаше по трите стъпала заедно с пет-шест души — сигурно експертите от дежурната комисия за оглед при убийства.

— Ето ме — обади се Майер и се понесе чевръсто надолу по витата стълба. Докладът му за това, което току-що се беше разиграло, бе изслушан от Хартунг с мрачен поглед. Заключението му гласеше: — Тоя любител на стрелбата сигурно се е крил през цялото време горе. Сега вече няма ни вест, ни кост от него. Сигурно е скочил от задната стълба в двора. Оттам малки врати водят към съседните дворове, а по-нататък — към сокаците на стария град.

— Ама вие много бързо му намирате леснотията! — сряза го Хартунг. — Изобщо не ви е минало през ума, че може да се е скрил у хората на втория етаж, нали?

Корина изникна разчорлена иззад тезгяха и каза:

— Къщата принадлежи на господин Шертел, той живее в нея съвсем самичък. Вторият етаж служи за склад.

— Значи вие сте племенницата на госпожа Люмиер — констатира Хартунг и това не прозвуча любезно. — Изглежда, добре се ориентирате тук, също както в градината на „Паркщрасе“.

На мене той изобщо не ми обърна внимание. Странно…

Корина трябваше да седне отново в коженото кресло. Попадението от изстрела се намираше в горния край на облегалката му.

— Наведох се да взема нещо — рече тя възбудено.

— Имали сте късмет — изръмжа Хартунг.

Майер му пошепна нещо.

Един от експертите пъхна пинсета в дупчицата, търсейки куршума. Комисарят предупреди рязко Корина и мен, че трябвало да отидем заедно с тях в префектурата, за да дадем показанията си. След това ни прати в най-забутания ъгъл на магазина и изслуша най-новите съобщения на Майер, без ние да можем да дочуем нищо.

Фотографът снимаше със светкавицата си, полицейският лекар преглеждаше мъртвия. Тричленна група търсеше навсякъде отпечатъци от пръсти, лепеше ленти, отлепяше ги. Експертът бе докопал куршума в тапицерията от конски косъм и го увиваше в памук. В научния антикварен магазин цареше суетня. Хартунг беше пак с недопушена пура в устата, бършеше потта от плешивината си, а подозрителният му поглед беше насочен към нас.

— Дайте ми веднага фотографията, която сте вдигнали от земята и сте прибрали, госпожице — как се казвате всъщност? — прикани я той.

— Корина Бьорних. Ами да… съвсем бях забравила… — Ръката й се вмъкна в джоба на палтото й. — Ето я. — Тя погледна бързо снимката, стресна се забележимо и я подаде колебливо на комисаря. — Направих я с моя фотоапарат „Полароид“ и това е единственото копие — възкликна тя. — Вчера я показах на леля си. Тя я задържа, докато… Ще ви обясня всичко… Сега не мога. Ако Шертел беше още жив… — Тя стисна трескаво длани и прошепна: — Когато видях картината за първи път и я снимах, липсваше все още подписът. В случая — „Винсент“, което означава — Винсент ван Гог.

— Къде я видяхте?

— Тук! Беше подпряна там долу.

Тя посочи мястото, където се валяха оръжията.

— И сте видели картината за втори път, но вече с подпис?

— Да, завчера. Висеше в салона на леля ми. Фалшификация! Казах й го и за доказателство й показах снимката. Не искаше да ми повярва, защото се била уверила в автентичността на картината. Не била нейна, а се била наела с нещо като посредническа роля при продажбата — ако съм я разбрала правилно. Бе я обзело безпокойство и ме помоли да й дам снимката. Искала да изясни нещата лично, те изобщо не ме засягали. Леля Анет беше много стара и много своенравна. По някое време днес реших да се обадя по телефона, на господин Шертел. Познанството ни е делово, аз работя в магазина за художествени предмети „Клагеман“. Господин Шертел ни носеше понякога за експертиза картини, придобити по частен път. Говорих с него по телефона в дванайсет часа. Попитах го дали не го интересува, че у леля ми виси един мним оригинал на Ван Гог, който обаче е същата картина, която съм видяла у него. Тогава без, а сега с подпис! Казах му да обясни на леля ми за фалшификацията. Дадох му името и адреса, а също и телефонния й номер. Тази вечер смятах да навестя господин Шертел, за да узная от него дали е говорил с леля ми и какво възнамерява да предприеме тя занапред. Сигурно той щеше да ми каже също на кого е продал картината — още без подпис, разбира се. Имаше постоянни клиенти и никога не излагаше картините на витрината.

— Според вас купувачът е фалшификаторът и убиецът на леля ви?

— Не твърдя това. Но незабавно щях да съобщя на полицията името на купувача. Затова трябваше да се озова колкото се може по-бързо при господин Шертел.

— Старата дама е поискала сметка от измамника, заплашила го е, че ще се оплаче на властите, невъзможно е било да бъде успокоена. Той е изпаднал в безизходно положение и я е убил — заключи Майер.

— Освен предполагаемия убиец за фалшификацията на картината са знаели поне трима души: Анет Люмиер, Франц Шертел и вие, госпожице Бьорних — додаде Хартунг. — Шертел знаеше ли преди телефонния разговор с вас, че Анет Люмиер е ваша леля?

— Нито леля ми го познаваше, нито той нея.

— Тази снимка беше в джоба на мъртвия. Следователно Шертел е влизал днес по всяка вероятност във вилата на „Паркщрасе“. Ние не знаем кога. Това може да е станало преди или след убийството на Люмиер. Във всеки случай е получил снимката или я е откраднал? Може би я е откраднал от мъртвата вече жена…

Хартунг пъхна в левия ъгъл на устата си недопушената пура, която беше размахвал през цялото време, и промърмори, че тук не му е мястото за такива разговори, след като в префектурата има столове и протоколчик.

Корина бе приканена да идентифицира мъртвия — една необходима формалност. Лекарят повдигна с една ръка главата му от хартиите, а с другата придърпа леко встрани вцепененото тяло, за да се види цялото лице.

— Това не е Шертел! — изкрещя Корина. — Та това е…

Тя напълно загуби самообладание, покри лицето си с ръце и нададе пронизителен писък. Майер трябваше да я подкрепи.

— Познавате ли мъртвия? — запита криминалният съветник.

— Не… — прошепна тя почти недоловимо. — На височина е точно колкото Шертел… облечен е с неговата домашна дреха… лицето му захлупено… наоколо разкъ… разкъсани хартии… Шертел е жив — боже мой! А вместо него…