Паул Елгерс
Котката със сините очи (1)

Следобед дъждът поспря, областта на високо атмосферно налягане над Азорските острови вля топъл въздух в последната октомврийска седмица. Бях направил три посещения — шест са дневната ми норма. Дюселдорфските ми работодатели бяха казали по телефона, че при допитването се държало особено много на мнението на няколко самотни франкфуртски дами над шейсетгодишна възраст. Заставам в един коридор и разлиствам бележника си — в него винаги ми е подръка списъкът на клиентите ми. Има образи, при които можеш да се отбиваш всеки няколко седмици — драго им е, като ги попиташ какво е мнението им за студентските безредици, а отговарят прилежно и на въпросите, какво мислят за градинските джуджета и за дамските и мъжките перуки, за коя партия ще гласуват и дали са доволни от източната политика на Федералното правителство. Но има и други, при които след първото посещение трябва да изчакаш цяла година, преди да натиснеш отново звънеца:

— Аз съм от Института за проучване на общественото мнение „Веритас“, може ли да ви задам няколко въпроса, които засягат личното ви благополучие?

Нашият главен импресарио вечно проповядва:

— Създайте си контакти, господа, контактите са всичко! Не сте някакви търговски пътници, а се явявате по поръчение на един научен институт. Въздействувайте психологически в тая насока.

Ама, разбира се, психологията е част от работата ми.

В моя списък на клиентите съм си набелязал повече от двеста имена. Улица, номер, професия, членове на семейството, любими занимания, последно посещение. Потърсих в графата „свободни професии“. Доста разговорливи са тия литератори и хора на изкуството, сума ти неща можеш да изстискаш от тях. За жалост в повечето случаи дамите са в зряла или попрезряла възраст. Като например Анет Люмиер. Била е някога придворна актриса, значи е играла още по времето на Вилхелм Последни. Дамата е в дълбока старост и самотна. Вила на „Паркщрасе“. Припомням си: вече съм посещавал веднъж Люмиер през пролетта — заради някакво глупаво допитване по поръчение на Съюза за защита на животните.

Часът беше 17 и 45. Затворих чадъра, влязох в някакво кафене, изпих чаша кафе. Сетне — към „Паркщрасе“.

Тих и изискан квартал. Който има възможност да живее тук, може преспокойно да се смята за „добре поставен“. Тузарски вили с градинки отпред. „Паркщрасе“ 5, пристигнах.

На десетина крачки потегли някакъв черен мерцедес лимузина, придвижи се бавно напред, спря.

Градинската врата от ковано желязо висеше накриво. Върху олющения стълб на оградата — месингов четириъгълник с изгравирано върху него име: Анет Люмиер. Никакъв звънец. Бутнах вратата и преминах през запуснатата градина. Времето бе впило зъби в тази вила. Къщната врата бе леко открехната. Странно. Натиснах звънеца, чух пронизителния му звън. Не се появи никой. Звъннах три пъти, почаках. Влязох, извиках:

— Ало!

Ослушах се. Нищо.

— Има ли някой тук?

Повторих този въпрос не много високо и ето, чух мяукане, което ме накара да си спомня: Люмиер имаше котка.

Застанах посред коридора. Миришеше на мухъл. Изкашлях се и я помамих:

— Мац, пис-пис, коте, къде е господарката ти?

И котето наистина се появи през една отворена врата в края на сумрачния коридор, през която струеше светлина. С кафеникави чорапки и маска на лицето, сребриста козина и тъмнокафява опашка: сиамска котка. Тя се взря в мен, изви гръб и се стрелна обратно. Тръгнах бавно след нея.

Котката скочи върху перваза на камината, наостри уши, замяука настойчиво и сякаш се канеше да скочи.

Обширна стая. Истински салон, цяла антика. Много плюш и джунджурии. Безброй фотографии в рамки по стените. Вехти, тъмни тапети. В един ъгъл — цял куп лаврови венци с широки ленти. Между двата високи прозореца — маслена цапаница: изпъчен момък с дрехи в стил рококо размахва меч. Анет Люмиер в бляскава роля преди шейсет години? Тогава разни князе и тям подобни високопоставени господа са били в краката й… Миришеше на спарено като в коридора. Тук един човек живееше само със спомените си.

Старата дама лежеше на килима. Дългата й рокля от зелено кадифе се беше запретнала високо върху тънките крака с черни чорапи. Дясната й обувка си беше на нея, а лявата се търкаляше отстрани. Бял копринен шал покриваше долната част на лицето, шията и раменете й.

Съвсем идиотски казах „ало…“ наведох се, мъртвите очи бяха ужасяващи.

Тук нямаше какво да се прави повече. Люмиер беше рухнала пред кръгла маса, на която имаше порцеланови съдове и сребърни прибори. Една от четирите чаши бе останала недопита до половината. С два пръста на лявата си ръка я вдигнах леко и бръкнах вътре с дясното си кутре. После го близнах. Студен чай, неподсладен. Погледнах си часовника: 18 и 20. Телефонът се намираше на мраморна подставка до една саксия. Вдигнах слушалката. Никакъв сигнал.

Държах я все още в ръка, когато завесата край камината бе дръпната настрани и една старица ме погледна изненадано. Беше ниска и дебела, с престилка на кръста, влачеше метла подир себе си, мърмореше си нещо, сетне поклати глава, обърна се — и изчезна.

Оставих слушалката, понечих да я последвам, спънах се в лявата обувка на мъртвата. Дръпнах завесата докрай — никаква старица с метла не се мяркаше вече. Извиках, изкрещях вбесено и се блъснах в някакви разхвърляни мебели, защото тук беше тъмно. Не намерих електрическия ключ, драснах клечка кибрит и видях само наредени един върху друг столове, няколко лампи и лампиони, завеса от нанизани на шнурове мъниста. Зад тях — врата… Заключена! Значи — обратно при мъртвата.

Сиамската котка се изгърби и замяука жално. Анет Люмиер си лежеше, сякаш спеше. Не я докоснах. Поставих до съответния крак ритнатата преди това обувка.

Беше ми противно чисто и просто да изчезна и да оставя мъртвата жена да лежи на килима. Трябваше да дойде лекар. Нужно ли беше да потърся старицата с метлата? Сигурно все пак беше в къщата. Помислих си: старата дама е имала гости; когато са си отишли, тя се е заела да разтреби масата. Сърдечен инфаркт. Смърт.

Залутах се нагоре-надолу по стълбата на вилата. Първият етаж явно не бе обитаван. Заключени врати, вехтории в коридора. Стари картини. На партера имаше спалня с легло, увенчано с балдахин, допотопна баня с много огледала, малък будоар в синьо и продълговата кухня с горно осветление. Извиках „Ало!“ и „Ей, къде сте?“. Явно бабата се беше изпарила заедно с метлата си. Проникнах чак до мазето. Огромна, купчина въглища. Качих се бавно по стълбата и отново се озовах в кухнята. Преди това бях светнал лампата, а сега ме посрещна тъмнина. Само за секунди обаче.

Изведнъж бликна светлина и някакъв мъж с карирано спортно сако и сиви панталони каза:

— Хайде сега си вдигнете послушно ръчичките и застанете до стената с лице към хубавките плочки. Малко по-живо, ако обичате!

— Що за глупости? — попитах аз и избърсах няколко паяжини от панталоните си. — Кой сте вие изобщо? Да сте видели една баба с престилка и метла? Нея именно търся.

Той беше млад и изглеждаше як като професионален футболист. Червеникави коси, сресани назад. Сивите му очи ме гледаха иронично, носът му бе малък, устата — широка, брадичката — енергична. Тикаше ми в лицето някаква тенекиена значка.

— Криминална полиция. И без глупави шеги. Застанете до стената. Ако имате да кажете нещо, ще ви се даде думата по-късно.

Подчиних се. Криминалистчето ме заопипва, пребара дори и крачолите ми.

— В левия си заден джоб имам сгъваемо ножче — казах аз. — Опасно смъртоносно оръжие. Така че съм способен на всичко.

— Хубаво, че си признавате. Може да се обърнете и да се понесете към стаята.