Бернхард Гжимек
Сред животните на Африка (7)

Колата ми плаваше сред крокодили

Когато огромният баобаб падне, дори и малките козлета се покатерват и скачат по стъблото му.

Африканска поговорка

Човек не изпитва еднакви чувства към животните и невинаги е справедлив към тях. Той се отнася различно към различните живи същества, като се започне от дъждовния червей и се стигне до слона или пък от амебата до шимпанзето. Животните, които човек може да използува за храна, са му по-симпатични от животните, които, обратно — могат него да изядат. Аз например не познавам много приятели на животните, които да се възхищават от крокодилите, макар че в древния Египет и на други места те са били почитани като божества.

В същност крокодилите не са така опасни, както се описва в приключенските книги. Един мой познат, дивечовият надзирател Франк Попълтън, всяка сутрин плувал в р. Виктория — Нил, известна с многото си крокодили. Нито един крокодил не му сторил нищо (там обаче той получи билхарциоза — заболяване на бъбреците, причинено от паразитен червей). Но един от неговите африкански прислужници веднъж бил захапан от крокодил за крака много лошо. По-рано, когато навсякъде в Африка все още е гъмжало от крокодили, разбира се, от време на време са загивали и хора от тях.

Безстрашна млада африканка. През септември 1962 г. тримата синове на фермера Уилям Кокс, на възраст от осем до дванадесет години, се къпели в реката Кабуе край Чингола. Британският полицай Джон Максуел, който също се намирал във водата, забелязал четириметров крокодил да плува към децата. Той веднага се гмурнал, вдигнал на една скала момчетата, но самият той бил захапан за крака и повлечен под водата. Понеже бил много добър спортист, той натиснал здраво двете очи на крокодила и тогава животното го пуснало. Междувременно госпожа Маломи, африканка, като чула виковете му, се притекла на помощ. Макар че не умеела да плува, младата жена навлязла във водата, помогнала на Максуел, който бил изгубил вече много кръв, да се качи на гърба й и го изнесла, пълзейки на четири крака. Левият му крак трябвало да бъде ампутиран и Джон Максуел бил изпратен със самолет за Англия. Там бил награден с ордена „Сент Джордж“. В подобни случаи африканците показват невероятна смелост и учудваща готовност за помощ. За съжаление в нашите юношески и приключенски книги се описват като храбри и безстрашни само индианци и червенокожи, но не и африканци. А така лесно се получава погрешна представа за един народ.

Преди няколко години самият аз трябваше да шия сред пущинака ръката на мой познат, биолога Жан Паркър, с шевните игли на жена му, тъй като в плитчината един средно голям крокодил го беше захапал лошо за ръката. Трябва да призная, че не обичам да се къпя във водоеми, където има крокодили.

Един час под водата. Макар да не се виждат, крокодилите може все пак да са във водата. Един възрастен крокодил може да стои под водата повече от час, без да поеме въздух.

Дами с навити на корема крокодилови кожи. Но дори и това, което човек не обича, може да бъде интересно. Хората, които днес пътуват из националните паркове на Африка, биха искали да виждат и крокодили, макар да изпитват страх от тях. Въпросът обаче е там, че в целия свят крокодилите са почти изтребени. Това се дължи на обстоятелството, че кожата им стана модерна — от нея правят чанти, дамски обувки, портмонета — и за всеки сантиметър крокодилова кожа се плаща много добра цена. Още през 1952 г. от Танганика са били изнесени кожи от 12 509 крокодила, а тогава обработената крокодилова кожа още не беше станала моден артикул. Дори във Флорида, САЩ, дивечовите надзиратели и полицията водят безуспешна борба срещу организирани банди от бракониери, измъкващи от резерватите и последните алигатори, които впрочем не са опасни за хората. Били са задържани привидно дебели жени, увили на корема си, под дрехите, прясно одраните и още кървави кожи.

Най-красивите и най-старите крокодили се срещат в националния парк Мърчисън Фолз в Уганда. Когато се пътува с някоя от моторниците на туристическия хотел нагоре по бързотечната широка река Виктория — Нил до прочутите водопади Мърчисън, могат да се видят дузини от тези стари „джентълмени“, които се приличат на слънце по брега и върху пясъчните ивици. Те отдавна са свикнали с моторниците с посетители, също както кафърските биволи, слоновете, хипопотамите и носорозите. Тук е единственото място в Африка, а може би и в целия свят, където до известна степен спокойно може да се фотографират крокодили.

Днешните крокодили са виждали първите откриватели на Африка. Крокодил замъква лъв във водата. Пеликанът е по-лаком от крокодила. Още преди години съм лежал тук по бански гащета в закотвеното малко кану и съм наблюдавал тези чудовища. Тъй приятно е да се припичаш под отвесните лъчи на екваториалното слънце и да поглеждаш с полузатворени очи към зеленикавосивите стари господа, които правят същото като мен: приличат се на слънце и не ме изпускат от очи. От време на време някоя едра риба плясва във водата, покрай мен бързо се носят малки снопчета зелена нилска салата. Човек става ленив и забравя камерата, тъй като и старите господа също не правят нищо. Някои от тях са цвърчали като бебета в яйцето половин метър под земята, преди още първият бял човек да е стигнал тук до р. Нил. Навярно и преди 80 години те са наблюдавали също така без интерес английския изследовател и пътешественик Самюел Бейкър, който пристигнал тук в едно кану с гребци туземци с младата си и красива съпруга, по народност унгарка, облечена в дълга викторианска пола. Щом крокодилът стане на повече от 20 години, той расте само с 3,6 см. годишно. Влечугите, по-дълги от 5,5 м., навярно са повече от стогодишни. Най-дългият крокодил, застрелян тук, в тази местност, е бил 6,3 м., следователно не би могъл да се събере в една всекидневна стая. От корема на друг един крокодил неотдавна тук, в Уганда, е бил изваден питон, дълъг над 5 метра. Един от нашите дивечови надзиратели е наблюдавал преди две години как група от пет лъва, които пиели вода, се изплашили от хората, които ги наблюдавали. В същия миг един млад лъв бил хванат за крака от крокодил, който го завлякъл във водата и го удавил. Въпреки това крокодилите не ядат много. При своя слабо подвижен начин на живот те изразходват много малко енергия. Биологът Х. Б. Кот е изследвал 263 животни, дълги от 2 до 4,5 м., и при 54,8% от тях не е намерил в стомаха им никаква храна или там е имало само несмилаеми остатъци, косми, люспи, животински нокти и пр. Само 68% от останалите животни с пълни стомаси са били поели малко преди това обилна храна. При нас в зоопарка на един възрастен крокодил му трябват 150 дни, за да изяде толкова храна, колкото тежи самият той. А пеликанът поглъща на едно ядене риба, равна на една трета от теглото му. Ето защо не може да се каже, че крокодилите са много лакоми.

Националният парк Мърчисън Фолз в Уганда е рай за крокодилите. Зоолозите, които искаха да изучават начина на живот на тези гигантски влечуги, винаги идваха тук.

Така беше допреди няколко години. Разбира се, край Виктория — Нил все още има крокодили, но те стават все по-малко. Изкушавани от високите цени, туземците от рибарските села край езерото Алберт идват най-често през нощта с лодки в Нил, насочват ярки прожектори към грамадните влечуги и стрелят между двете им очи или ги убиват с харпуни. Наистина, на брега има надзиратели, но с какво да се придвижват по водата, когато забележат тъмните фигури сред реката? В случай че надзирателя ги види от всъдехода си високо горе на стръмния бряг, той трябва да се върне 20–30 км. обратно, за да се прехвърли на моторната лодка, и отново да се отправи нагоре по реката. Дотогава обаче крадците вече ще са изчезнали в гъсталака и в повечето случаи ще са успели да скрият и лодките си.

„Колко жалко, че не може с всъдехода да се движим по водата и, обратно, с моторницата да минем светкавично през гъсталака“ ми каза веднъж надзирателят Жан Уийтър.

Автомобил амфибия срещу бракониери на крокодили. Това ми дойде на ум, когато четох някъде, че се произвеждат автомобили, с които може да се влиза и да се плува във водата. Такова нещо би било чудесно в борбата срещу бракониерите в реките и езерата на Уганда. С автомобил амфибия човек може да се движи бързо по брега. А зърне ли подозрителна фигура, тогава просто ще влиза с колата във водата. И бракониерите няма да имат време да изчезнат. Човек може да ги проследи със светлината на фаровете на автомобила и дори ако оставят лодките си и се върнат отново на сушата, все още има шансове да бъдат преследвани с колата и там. Във всеки случай струва си тази работа да се изпробва. Пък и дивечовите надзиратели отново ще се окуражат в безкрайната си борба с бракониерите.

Поръчах такава кола и наредих да се изпрати направо в Момбаса, Кения. Сътрудникът ми Алън Рут я беше получил и с нея беше изминал няколко хиляди километра до Уганда. Когато в Ентебе слязох от самолета (бях пътувал девет часа от Франкфурт), той вече ме чакаше с една елегантна червена кола. Сложих куфарите си вътре, издърпах подвижния покрив на колата назад и веднага потеглихме към националните паркове. Толкова бързо може да се стигне днес там.

Автомобил с витла отзад. Носехме се със скорост 110 км/час по шосето и това сякаш не беше всъдеход, а красива, модерна лека кола. Когато я зареждахме с бензин, разбира се, около нея непрекъснато се тълпяха африканци, които се навеждаха и надзъртаха отзад под нея. Те веднага откриха, че там има две водни витла. Голямо беше учудването им, че тя може да плува и във вода. Когато се пошегувах, че с нея може да се лети и във въздуха, това не им направи никакво впечатление.

Не, съвсем не е нужно предпазливо и бавно да се влиза с колата в канала Казинга в националния парк Куин Елизабет или в граничещото с него езеро Едуард, на отсрещната страна на което се намира Конго. Скоро свикнахме с едно тласкане да се спускаме във водата, така че пред предното предпазно стъкло се издигаше цял фонтан. За да се прехвърли задвижването от колелата на моторните витла, нужно е само да се дръпне един лост, а управляването продължава с волана, тъй като предните колела служат за кормило. Какво удоволствие е да виждам ококорените очи на всички тези африканци върху сала, които отминавам и заобикалям. Двете врати на колата стигат до водата, но те са плътно затворени. Преди да се влезе във водата, те се натискат още веднъж със специален лост.

Дири от въздушни мехури. Естествено, един такъв автомобил амфибия представлява красива играчка и за възрастните мъже. Едно семейство хипопотами взема колата ми отначало за лодка, един мъжки се стрелва заплашително срещу мен. Когато обаче продължавам да се движа невъзмутимо сред двадесетте големи глави, те навреме се потапят безшумно. По въздушните мехури, които лъчевидно се разпръскват на всички страни, разбирам къде са се скрили животните. Те тичат по дъното и с широките си крака изкарват газовете от тинята.

Хипопотам изхвърля човек от лодката. Все пак един мъжки не беше побягнал. Изведнъж забелязвам, че колелата на автомобила се движат върху нещо закръглено, че нещо се раздвижва под мен. После цялата кола се вдига нагоре. Но тя стои толкова сигурно във водата, щото нито за миг не се страхувам, че хипопотамът може да ме обърне. Преди няколко години в Конго, на отсрещната страна на езерото Едуард, един женски хипопотам нападна веднъж голямата ми желязна лодка. В същност той не обърна лодката, но африканецът, който седеше на ръба й, изхвръкна в дъга точно със задника си върху бивния зъб на животното и се нарани. То не му направи нищо друго. Тук от тази кола амфибия и дебелият мъжки не може да ме изхвърли лесно, понеже седя удобно зад волана върху мека седалка и демонстрирам „победата на човешката техника над природата“. Лошо би било само, ако мъжкият продупчи ламарината с рога си. Тогава колата може да потъне. Но може да се каже, че едрия хипопотам няма толкова лоши намерения.

Когато хипопотамът вдигна колата нагоре, което наистина не очаквах, Алън беше успял да заснеме това на филм. Той е изложен на много по-голяма опасност от мен, тъй като е седнал в дървена лодка с извънбордов мотор, а младата му жена Джоан е с него. Задният ръб на лодката, която е като орехова черупка, се показва само 3 см. над водата и Джоан трябва непрекъснато да изгребва вода. Само това липсва: да се допре до нея хипопотам и двамата хубаво ще се намокрят. Ето защо те стоят на съответно разстояние от чудовищата и предпочитат да използуват телеобективите.

Слонове край автомобила амфибия. Слоновете не преследват никога или само в редки случаи неприятеля си във водата. Ето защо аз нахално се приближавам към група слонове, които пият вода на брега. Макар да изключвам навреме мотора и колата тихо да се носи към тях, четирите грамадни слона стават неспокойни. Отстъпват назад към крайбрежния пясък, възбудено движат големите си уши напред-назад, покатерват се бързо по стръмния откос и в следващия миг изчезват. Всичко притихва отново, никой не би повярвал, че току-що тук са стояли сивите великани.

Нашият автомобил амфибия издържа изпитанието дори в кипящата солно разпенена вода почти под самите огромни водопади Мърчисън. Тези 42-метрови водопади са най-притегателният център в едноименния национален парк, който със своята площ от 31 600 кв.км. е един от най-големите в Африка.

На тази снимка се вижда кратерът Ембакай, който се намира в резервата Нгоронгоро. В този кратер фламингите сами търсят храна, но не мътят тук, а край плитките солени езера Натрон и Магади.

С колата амфибия аз се насочих право сред стадото хипопотами. В последния миг те се гмурнаха във водата, а два мъжки хипопотама вдигнаха с гърбовете си колата ми нависоко. Тя издържа това, без да се обърне. Добре, че животните не се сетиха да пробият с бивните си дупка в тънката ламаринена „кожа“, защото тогава щях наистина да си изпатя.

Пеликаните могат да поглъщат много едри риби, тъй като гърлото им е твърде еластично. Човек лесно може да пъхне ръката си до лакътя в стомаха им. Именно по този начин веднъж в зоопарка извадихме от стомаха на един пеликан изчезнала връзка с ключове. (В зоопарка в Рим веднъж един пеликан глътнал жив малък потапник. Навярно дребната птица доста е дращила вътре в хранопровода на лакомника, защото бързо се измъкнала оттам бодра и невредима. След това пеликанът вече не закачал потапници).

Както слоновете, така и белите носорози се погаждат добре с останалите животни. В същност слонът е „цар на животните“ и на него му правят път всички, дори лъвовете и носорозите. Но там, където на животните се налага да съжителствуват заедно, на ограничена площ, те могат да живеят в сговор и приятелство, както например тук, в новия своеобразен зоопарк Борас в Швеция. На снимката са показани ято пеликани, които преди залез-слънце излитат от езерото Маняра към гнездовата си колония, където нощем спят по дърветата.

Сабленосите антилопи, наречени още антилопи орикс, имат твърде ярка окраска. Те могат да живеят в безводни райони, като например в областта Калахари, където с предните си копита изравят от земята съдържащите вода плодове и корените на растението джама, подобно на динята.

Един едър мъжки, който пасеше отделно зад пясъчната ивица, трябваше да се занимае обаче по-отблизо с мен. Впрочем, независимо от желанието си той се беше оказал така лекомислен да мине по ниския тесен бряг непосредствено до водата. Стръмният откос към сушата е прекалено гладък дори за такъв добър катерач, като слона, и така той нямаше да може да се изскубне. Да се върне обратно по пътя край водата нямаше да се реши, понеже там, непосредствено до брега, бяхме вече ние — моята червена кола и аз. Слонът започна да отстъпва между водата и стръмния бряг все по-назад, но след 30 м. едно голямо дърво му препречи пътя. И така господинът попадна в капан. Тъй като не можеше вече да избяга, той започна да тръби и зацапа бързо в плитката вода към мен. Но червеното нещо не бягаше от него, както навярно беше очаквал. Той отново се обезкуражи и отстъпи назад. А ако ме беше нападнал, аз не бих могъл толкова бързо да включа мотора и да се върна назад. В края на краищата важният господин се отчая, с бързи крачки и вдигната нагоре опашка направи пробив покрай брега, отмина ме и веднага се изкатери нагоре по откоса, там, където е малко по-удобно.

Когато такива великани хукват, тръбейки, да бягат от теб, придобиваш известна самоувереност. Но аз си мисля колко по-скромен се чувствувам, когато бродя пеша из дебрите на Африка. Все пак човек изпитва едно съвсем ново „автомобилно чувство“ — и, естествено, аз се наслаждавам на това да седя удобно на седалката. Само там, където крайбрежието става много плитко, внимавам да не затъна в най-неподходящ момент в пясъка. В същност витлата не могат да се счупят толкова лесно, понеже са закрепени високо над задните колела и по този начин не стигат до дъното. И когато си заседнал, много лесно можеш да се измъкнеш оттам, само трябва задните колела да бъдат в движение. Но докато превключиш и тръгнеш отново, минава все пак малко време, а е и доста неприятно, когато разярен мъжки кафърски бивол застане непосредствено до теб на брега и иска да атакува. Ако в такива случаи в колата влезе вода, нужно е само да се издърпа едно копче и електрическата помпа я изхвърля отново навън.

Не ми е ясно защо неотдавна в Хамбург са се удавили двама души с такава кола амфибия, както четох във вестника. Навярно покривът е бил вдигнат, а вратите — затворени, и в паниката не са били отворени навреме. За всеки случай аз пътувам с открита кола, което е нещо съвсем ново за мен. Обикновено в Африка ние използуваме, както се знае, всъдеходи, в които човек седи като в затворена кутия и най-много може да се качи през люка на покрива на колата. От тази отворена кола могат много по-лесно да се правят снимки. Група лъвове нямат нищо против да ги посетя и дори да мина предпазливо между лъвиците и малките им.

„Надменни“ лъвове. Те се държат също както всички други съвременни лъвове в нашите национални паркове. Това ще рече, че обръщат все по-малко внимание на нас автомобилните туристи.

Човек не съществува за лъвовете. Не че лъвовете не ни нападат или само ръмжат срещу нас, не. Те просто не ни удостояват с никакво внимание. Когато лежат на сянка, никакъв всъдеход, дори двадесетина туристи не могат да ги накарат да се преместят поне един метър по-нататък, на слънцето, за да бъдат фотографирани по-добре. Погледът на лъвицата минава покрай теб, можеш да се закашляш, да викаш, да застанеш с краката нагоре — не ще я склониш дори веднъж да погледне към теб. Погледне ли те обаче друг лъв, защото тъй му се искало, тогава имаш чувството, че той гледа през теб, като че не съществуваш за него.

Повечето хора понасят твърде тежко такова пренебрежение. Иска им се да хвърлят камъни, за да накарат най-после царя на животните да ги погледне поне бегло. Но голямата жълта котка се надига, пристъпва направо към теб, минава на половин метър край задните колела на колата, сякаш и тя не съществува, и изчезва зад близкия хълм.

И на лъвовете, които открих най-сетне сред оголената местност край една повалена канделаброва еуфорбия, моята червена кола не направи ни най-малко впечатление, макар сигурно още да не бяха виждали такова блестящо и отворено отгоре нещо. Това бяха три големи лъвици с малки лъвчета и едно бебе може би на четири месеца. Малкото все пак се позаинтересува от мен. Отдалечи се, малко от майките, разгледа ме бегло и обиколи около червената кола амфибия. Сега майка му не можеше да го вижда. Дали щеше да забележи това, дали щеше да дойде загрижено тук? Нищо подобно. За нея аз продължавах да не съществувам, макар да се намираше толкова близо, че можеше да преброя космите на мустаците й. А сред тези лъвове сигурно имаше и някой страшен обесник.

Човек, изяден от лъвове. Да, точно една нощ преди това и то за пръв път след 50 години, недалеч от границата на националния парк, един човек буквално е бил изяден. Той ходил да лови риба, стигнал късно вечерта граничния митнически пункт към Конго, но митничарите не го пуснали през границата. Казали му да отиде до близката къща, една колиба край шосето, за да пренощува. Хората, които живеели там, нямали нищо против. Той искал обаче да вземе и уловените риби в колибата, но те не се съгласили. И така човекът си легнал да спи отвън, пред входа, и рибите били до него. На другата сутрин хората намерили само следи от кръв, водещи малко нагоре към храсталака. А там имало голяма локва кръв. Лъвът бил оставил само една ръка и един крак.

За чест на лъвовете искам обаче веднага да добавя, че през последните десетилетия са загинали много повече хора от автомобили по шосето, водещо през националния парк Куин Елизабет. Няколко дни преди това една товарна кола беше налетяла на група лъвове. Един лъв беше убит, а останалите доста наранени, така че после накуцваха.

Три пъти вече можех да продам колата амфибия на американски туристи, които бяха във възторг от нея. И навярно щях да взема и по-висока цена. Но заедно с Обри Бъкстън ние вече бяхме я подарили на националните паркове на Уганда. Дано новият африкански директор на тези паркове, господин Френсис Катете, успее да се справи с бракониерите. Зоологическото дружество във Франкфурт му е подарило, освен това и една моторна лодка за борба срещу бракониерите по Нил.

Да се „издои“ змийската отрова. Няколко месеца по-късно получих писмо от Алън Рут:

Най-сетне излязох от болницата, но се чувствувам още много слаб и цялата ми ръка все още е подута и ме боли. Това се случи в лагера на Джой Адамсън (авторката на „Лъвицата Елза“) в националния парк Меру, непосредствено до лагера. Намерих отровна змия (Битие лахезис), дълга около 1,20 м., и я улових, за да я покажа на Джой и американката, която ни придружаваше. Отворих устата на змията, изстисках малко от отровата, за да им покажа какво количество отрова има. После поставих животното отново на земята, понеже младата американка сменяше филма в камерата. Отново посегнах към змията, но тя беше вече много раздразнена, когато я хванах за шията, тя извърна глава и ме ухапа. Понеже преди 10 години бях веднъж ухапан от змия и бях инжектиран с противоотровен серум, знаех, че ще бъда особено чувствителен към още една противоотрова. Ето защо поизчаках малко с инжекциите, за да видя колко опасно щеше да излезе ухапването. Тъй като вече бях изстискал част от отровата на змията, предполагах, че не беше останало много от нея. Ръката ми обаче много бързо се поду, главата ми се замая и ми стана лошо. Тогава Джоан (жената на Алън Рут — бел.авт.) ми сложи три мускулни инжекции (30 куб. см.), докато летяхме със самолет за Найроби.

Както очаквахме, организмът ми реагира силно на противоотровата — повръщах, сърцебиенето и дишането ми много се ускориха. Когато стигнахме в болницата в Найроби, лекарят сметна, че състоянието ми се дължи на самото ухапване, и ми постави венозно още 10 куб. см. серум. Веднага получих анафилактичен шок и тогава лекарите започнаха да ми дават антихистамини, кортизон, адреналин и кислород, за да поддържат живота ми.

През следващите три дни състоянието ми се влошаваше все повече. Ръката от китката надолу стана тройно по-дебела и се покри с небивало големи, пълни с кръв мехури, а нагоре се поду още повече — стана като бедрото ми, и цялата се зачерви до кръв. Подутини имах от подмишницата до кръста, те минаваха през плещите и стигаха до гърлото. На четвъртия ден хемоглобинът ми спадна на 36–40, което, както казват, било най-долната граница. Преляха ми 2,2 л. кръв, след което се почувствувах много по-добре. От този ден състоянието ми започна да се подобрява.

Джоан повика от Южна Африка проф. Дейвид Чапмън, голям специалист по лекуване на ухапвания от змии, и той дойде със самолет, за да ме лекува. Неговата консултация беше от голямо значение. През тези първи дни лекарите сериозно се бяха замислили да ампутират ръката ми, тъй като не усещаха вече пулса в нея. Ръката и пръстите ми бяха така подути, че изглеждаха страшни. Затова лекарите смятаха, че не ще мога вече да върша нищо с нея. Сега обаче, четири седмици след ухапването, ръката до китката ми е вече почти нормална, както преди, а от китката надолу се оправи като по чудо. Все още е доста подута и ме боли, но палецът и трите крайни пръста вече са почти нормални. Мога да ги движа и вече се възстанови чувствителността им.

Показалецът ми обаче, в който отровният зъб се е забил очевидно дълбоко, не изглежда добре. Цялата горна повърхност е некротизирана до жилите от отровата. През следващите седмици ще ми присаждат нова кожа върху този пръст. Едва след известно време ще разберем дали ще мога да си служа с него. Ти си ми разказвал за пръста си, ухапан от шимпанзе. Наблюдавал съм, че доста добре си служиш с ръката си, макар пръстът ти да е парализиран. Навярно ще минат два месеца, докато бъда в състояние да върша нещо с ръката си. Макар да съм станал вече отново нетърпелив, би трябвало, разбира се, да съм благодарен, че оцелях.

Най-добри сърдечни поздрави от нас двамата

Алън

Отрязан кървав показалец в джоба на панталоните. И все пак наложило се показалецът да бъде ампутиран. Тъй като палецът бил слабо подвижен, приятелят ми Алън Рут заминал със самолет още веднъж за два месеца за Англия, където ръката му била успешно оперирана. Когато се завърнал и всички познати изказвали съжаленията си за осакатената му ръка, той бръквал в джоба си и им пъхвал в ръката отрязания кървав показалец, който бил консервирал и запазил за спомен. В Лондон си бил поръчал и пръст от мека пластмаса за подобни шеги.

Наскоро след това бях в Ботсуана (преди Бечуаналенд) в блатата Окаванго. Четири седмици преди това, на 19 декември 1968 г., тъстът на моя домакин Робърт Ленгли-Елтън, на 51 години, при лов на крокодили бил ухапан от отровна мамба в прасеца. Това се случило на 350 км. от жилището му, когато искал да се качи на лодката. Той сам си сложил след половин час инжекция с противоотровен серум, но от вълнение счупил едната от двете ампули. Опитал се да кара всъдехода до къщи, но по пътя починал, четири часа след ухапването. Той е погребан на един остров близо до лагера.

Все пак в Африка се случват нещастия при ухапване от отровни змии. За обикновения турист обаче няма изобщо никаква вероятност да зърне змия — може би само някоя прегазена на шосето.