Бернхард Гжимек
Сред животните на Африка (21)

Живи срещу пластмасови животни

Който не познава лъва, го хваща за опашката.

Африканска поговорка

Да, там отзад са насядали лъвове. Не мога точно да определя колко са; от тревата се показват само кръглите им тъмни уши. Свалям от покрива на колата надутия пластмасов лъв и го закрепвам здраво на четирите му крака в тревата. Изглежда доста смешен; прилича на голяма детска играчка.

След това се придвижвам с колата 20 м. по-нататък, изключвам мотора и се приготвям да чакам. Слънцето изпраща лъчите си над зелената шир на кратера Нгоронгоро; на 150 м. стоят няколко десетки антилопи гну и зебри и с интерес поглеждат към лъвовете и към мен. Три короновани жерава се спускат от небето и кацват между мен и скрития лъв. С жълтите си качулки наподобяват едри ярки цветя. Те спокойно крачат из тревата, като кълват тук-там нещо. Утринното слънце тъкмо започва да напича, а на десетина километра около нас няма жива душа.

Сега трябва да имаме време и търпение. Както винаги, когато искаме да постигнем нещо при животните.

Трябвало да запалят палатката си. Лъвовете не обръщат никакво внимание на моя автомобил. Изобщо такава кола е най-сигурното убежище от диви животни. Само преди 14 дни един мой познат, който вървял пеш през своя участък, бил промушен и убит от женски слон. Но още не съм чул някой да е бил убит в автомобил дори когато по изключение колата е била нападната, продупчена или изкривена от носорог или слон. Други мои познати, които бяха построили лагера си на същото място, където сега стои моята палатка, били изненадани от лъв, който надзъртал през отвора на палатката; останалите лъвове тракали с тенджерите им. За да прогонят хищниците, двамата запалили палатката си и с два скока се скрили в колата. Там веднага се почувствували на сигурно място. Тук лъвовете стават все по-натрапчиви и все по-често си търсят игра. Но не вярвам, че наистина току-така ще нападнат човек.

За нас, изследователите на животни, никак не е лесно да разберем какво става в главите на животните. Намираме се в същото положение, както психолозите, които биха искали да знаят какво мисли нероденото дете в утробата на майката или малкото дете, което още не умее да говори. По-късно, след години, не можем да си спомним какво сме мислили и чувствували до тригодишна възраст. Ето защо детските психолози трябва да вървят по околни пътища също като нас. Психологът Р. А. Шпиц например е направил следния опит: навел над едно бебе кукла в човешки ръст с лице маска. За всеки човек грубо изработената кукла, в която изпъквали само очите, носът и устата, би била ужасна — бебето обаче й се усмихнало. Също и съвсем малки, още неопитни патенца или рибки се устремяват към груби подобия на родителите си, които не са опознали още.

Човекоподобните маймуни рисуват. Човекът е единственото живо същество, което умее да рисува истински картини — впрочем човекоподобните маймуни рисуват с четки и бои, но не могат да изобразяват себе си или други предмети. И затова често смятаме, че човекът е единственото създание, което е в състояние да разпознае на картините себе си и други предмети. Да, отначало и първобитните хора от някои индиански племена в Южна Америка или пигмеите в Конго също не са можели да познават себе си или други предмети на снимка.

Кучета и телевизия. Дрозд удря 400 000 пъти по своето отражение в огледалото. Какви учудващи неща може да преживее човек с животните, личи от някои писма: Е. Хелер сложил новия портрет на приятеля си, нарисуван с маслени бои, върху скрина; кучето му го забелязало, скочило като ужилено, скрило се под стола и оттам започнало да лае по портрета с настръхнала козина и оголени зъби. Кученцето Аси на д-р Бригите Шевен в Гьотинген погледнало, както си лежало, към илюстрованото списание за кучета, което господарката му тъкмо четяла, видяло там снимка на куче от породата боксер, разкъсало снимката и подушило главата и задницата на останалите кучета. Когато куче види по телевизията, че някое куче падне в дупка и скимти, започва да скимти и то, като отива зад апарата, за да види какво става. Вълнисти папагали обичали да стоят близо до два папагала, бродирани върху пердето, и се опитвали да чоплят по тях. Един мъжки дрозд се борел с отражението си върху тасовете на автомобилните колела, като удрял с човката си около 40–50 пъти в минута по него, на ден 16 000 пъти, и то в продължение на 24 дни. Биологът Айбл Айбесфелд мамел сред коралите в морето рибите със собственото им отражение в огледалото. В Дачице един щъркел се спуснал от небето и бясно се нахвърлил върху тенекиения щъркел, който се намирал в градинката пред къщата. Той се бил толкова яростно с него, че се наранил от тенекиения клюн, и накрая така се изтощил, че не могъл да стане.

Свикнали с картините. Това обаче са редки случаи. Животните обикновено не се интересуват от картини, фигури и от отражения в огледалото. А ние не правим ли същото? Колко пъти в седмицата се заглеждаме в картините, окачени по стените в стаите? Домашните животни, които живеят заедно с нас сред картините, вестниците, телевизорите, не са подходящи партньори за експериментиране, от тях не можем да узнаем какво чувствуват…

Мъжките лъвове фиксират изкуствения лъв. Но ето че лъвовете идат. Едър мъжки лъв се надига от тревата и спокойно тръгва към моя изкуствен лъв, втори го следва няколко крачки по-назад. Те имат разкошни гриви и изглеждат много достолепни. Както си вървят, се вторачват в чуждия „лъв“ и не свалят очи от него. Сега се виждат главите и на останалите лъвове — 2 лъвици и 7 лъвчета, 3 от които съвсем малки. Те са любопитни и са вдигнали малко главите си. Зебрите наоколо, които бяха започнали отново да пасат, сега вдигат глави и всички гледат като зрители в театър.

Лъвът балон не се помръдва. На около 30 м. от моя лъв балон двата мъжки лъва се спират и го гледат втренчено в нарисуваните очи. Стоят, гледат към него и не помръдват. Един лъв на свобода с разкошна грива около главата като Зевс прави наистина силно впечатление. Двата лъва продължават да фиксират това чуждо нещо. На мен ми се стори цяла вечност, но според часовника бяха изминали само четири минути и половина. Сега единият сяда, после и другият. И пак не снемат погледи от чужденеца. Имат време, с това именно един лъв запълва по-голямата част от живота си — да лежи и да наблюдава. Навярно изчакват да видят дали това чуждо създание ще направи нещо и какво. Но лъвът балон не се помръдва.

След нови шест минути жълтеникавите големи котки се надигат и важно-важно се запътват към изкуствения лъв. После сядат отново, а през цялото време острият им поглед е насочен към него. Такова поведение съм наблюдавал и по-рано — при среща на гривести лъвове от различни групи. Един измерва другия с погледа си, поглежда го безстрашно и бавно се приближава към него. Това е закана, сплашване с поглед. Не издържи ли единият от тях това изпитание на нерви, обръща се и се оттегля.

Изкуственият лъв е „безстрашен“. Моят изкуствен лъв обаче не постъпва така, той продължава да стои и не отмества погледа си. Дали двата мъжки лъва виждат в него действително съперник, друг лъв или само някакво странно, чуждо нещо? На не повече от 30 м. франколините и яребиците токуват. Те не се интересуват дали лъвовете са изкуствени или истински. Нямат работа с тях. Яребиците не са плячка за лъвовете.

Сега двата лъва стават, обикалят чужденеца, приближават се предпазливо отзад, душат опашката му отстрани, но не го докосват. Лъвиците с малките все още се държат на доста голямо разстояние. Тогава един силен порив на вятъра обръща лекия пластмасов лъв. Двата лъва се отдалечават 20 м. и отново сядат, но не снемат поглед от изкуствения лъв. Приближавам се с колата към тях и заставам така, че наблюдаващите животни не могат да ме видят, когато излизам от колата. Отново изправям на крака моето „мюре“ и слагам няколко гаечни ключа върху пластмасовите клапи на краката му, за да не може вятърът да го повали отново. В същия миг двете лъвици и няколко от малките лъвчета стават и се затичват в тръс към мен. Бързо се прибирам в колата, тръшвам вратата и се отдалечавам толкова, че да мога да ги наблюдавам.

Мъжките лъвове ревнуват. Лъвиците не се бяха заинтересували от мен, а от изкуствения лъв. Едната се засилва към него с големи скокове. В същия миг обаче двата лъва скачат на крака, втурват се срещу нея и сърдито я пропъждат от изкуствения лъв. Така са ядосани, че изгонват грешницата на около 150 м. Значи те все пак са взели пришълеца за съперник.

Миризмата не е приятна за лъвовете. През това време се е приближила другата лъвица с малките лъвчета. Сега животните проучват най-грижливо чужденеца: те го подушват, а една женска слага опашката му внимателно в уста и я дърпа. Мекият мъжки се катурва. Лъвовете посягат с лапите си предпазливо към него, единият го хваща със зъбите си за ухото и го дърпа през тревата. Двата мъжки остават встрани. Накрая една женска започва да влачи изкуствения лъв с лапата си насам-натам, но вече с извадени нокти. Както установих после, от това се бяха образували четири малки дупки, а излизащият въздух не мирише много приятно, защото бяхме надули „животното“ с изгорелите газове от колата. След 12 минути лъвовете се оттеглят, без да са разкъсали изкуствения лъв. Той бавно се свива, тъй като въздухът излиза.

Следобед прогонвам няколко хиени от трупа на зебра, която са убили. После прибирам част от остатъците от нея в колата и тръгвам да търся лъвове. Действително откривам една лъвица. Слагам бута на зебрата така на земята, че вятърът да носи миризмата право към носа й, но поставям пред него моя изкуствен лъв. Колко жадно и предпазливо се придвижва лъвицата и все пак не смее да грабне плячката от чуждия лъв или да яде с него. Най-подир се примъква по корем по-близо, чака отново, хваща със зъбите си много внимателно края на месото и го издърпва встрани. Отнякъде се втурват два други лъва, които дори не съм забелязал, и вземат участие в гощавката.

Женският носорог, който трябва да защити малкото си, сериозно се нахвърля върху непознатия пришълец, забива рога си в него и го подхвърля високо във въздуха. Скоро от изкуствения носорог не остава нищо друго, освен тънка пластмасова материя.

Не е много приятно да се намираш съвсем сам в обширната степ срещу разярен носорог, от който те дели само надут с въздух балон. Но скоро разбрах, че и носорогът също не се чувствува много сигурен.

Заснех този каракал, наричан още африкански пустинен рис, не в някой зоопарк, а в свободната природа в кратера Нгоронгоро. Това диво животно живее като куче при Алън Рут и при мен в палатката. То обича да стои в скутовете ни, да се вози в автомобил и да предприема разузнавателни разходки из околността. При това трябва да внимаваме да не му се случи нещо неприятно.

Той сигурно не мирише на лъв. По начало това значи, че лъвовете са се отнесли към моя изкуствен лъв като към жив. Той действително може да е приличал на такава грамадна котка, но положително не е миришел на лъв. Впрочем у лъвовете е по-добре развито зрението, но все пак обонянието им е далеч по-добро, отколкото при човека или човекоподобната маймуна. А какво ще бъде поведението на дивите животни със слабо зрение, но със силно обоняние към изкуствените животни?

Опитах се да отговоря на този въпрос още преди 25 години и проведох експерименти с домашните коне. Тогава между другото можах да подкрепя след 2300 години преценката на Александър Велики за една картина. В Ефес той позирал яхнал на кон на известния художник Апелес, но когато картината била готова, не бил доволен от изображението на любимия си кон Буцефал. За да покаже на художника няколко грешки, наредил да се доведе конят пред портрета. Щом зърнал подобието си, Буцефал зацвилил. Тогава Апелес казал усмихнат: „Твоят кон, о, царю, изглежда, по-добре разбира от живопис, отколкото ти!“

След 2000 години доказах, че Александър Велики е бил прав! Когато се срещнат два коня. Сега можах да установя с удоволствие, че не художникът Апелес е бил прав, а Александър. Но, разбира се, и тук не беше възможно, както правят психолозите с хората, просто да питам моите четириноги опитни обекти какво мнение имат за картината. Трябваше да съдя за това по поведението им. Нужно беше най-напред да установя поведението им към други живи коне, които още не познаваха. Като офицер в една ветеринарна войскова част през последната война имах достатъчно възможност за това. Най-напред събрах два по два 36 коня, които не се познаваха помежду си. Оказа се, че два чужди коня се приближават един към друг с високо вдигната глава и с изправени напред уши; обикновено си душат ноздрите, после опашката и определени други части на тялото. А след като се опознаят, никога не се отделят в чужда околна среда.

„Колоездаческо“ поведение. Апелес би се засрамил. След като изучих това, събрах повече от 100 коня с изкуствен кон в естествен ръст, после с изобразени на картини коне в цял ръст. Конете поздравяваха изкуствения кон и се държаха също както с жив събрат, освен това те винаги заставаха до него. Изпъждах ли с камшик опитен кон от яслите, той стоварваше гнева си върху беззащитния кон чучул, приближаваше се в галоп, хапеше го, удряше го и дори го поваляше. По същия начин много хора, които биват ругани от началството, изливат яда си на подчинените или на домашните си. Народът нарича това поведение „колоездаческо“ — нагоре превива гръб, а надолу натиска. Конете подушваха дори примитивно нарисуван върху амбалажна хартия кон в цял ръст по носа и опашката и не се отделяха от него, а жребците се опитваха да го възкачат. Дори към напълно схематизирани коне на картини с дебели като колони крака и ъгловати контури те се отнасяха донякъде като към родственици. Художникът Апелес би се засрамил, ако можеше да види какви примитивни картини на коне, които биха били достойни за един модерен художник, се приемат и биват напълно признати от конете.

Тези резултати бяха учудващи, защото обонянието на конете е много по-добре развито от нашето. В замяна на това пък те имат по-слабо зрение от нас, което доказах с опити.

Слон в кашон. Но какво ще кажат слоновете, които имат още по-добро обоняние и по-лошо зрение, за издутия изкуствен слон? От няколко седмици насам бях щастлив притежател на едно такова чудовище. В продължение на почти две години писах и телефонирах на различни фирми във ФРГ, но не можах да намеря нито един от много заетите и добре печелещи производители, който да се съгласи да ми скрои такива пластмасови надуваеми жирафи, лъвове, слонове и носорози. Най-сетне една нюрнбергска фабрика за каучукови и пластмасови изделия се смили над мен. Веднага сложих грамадното животно, сдиплено като духа в бутилката от приказката на Хауф, в кашона зад седалката ми в колата и заминах при Ян Дъглас Хамилтън.

Той е млад биолог, англичанин, който от две години изследва слоновете в отдалечените местности на националния парк Маняра в Танзания. Една моя книга била повод той да стане природоизпитател, ми разказваше Ян веднъж. Тези думи ме развълнуваха: нима толкова съм остарял? Но все пак на човек му е драго, че понякога не е проповядвал напразно.

Един носорог тъпкал върху Ян — майка му била принудена да наблюдава. Ян не може да се отърве от злополуки. Преди две години един носорог го нападнал и тъпкал върху него в присъствието на майка му. Най-подир носорогът побягнал, но Ян не можел да върви и майка му и един дивечов пазач трябвало да го заведат до къщичката, а оттам да го закарат с кола в Аруша. Счупен му бил един прешлен. А когато миналата година се къпел под водопада зад самотната си къща, той се разболял от билхарциоза и се наложило да замине на четиримесечно лечение в Англия. И накрая неотдавна един женски слон го атакувал, продупчил на няколко места съвършено новия му ландроувър, смачкал го и го изтикал на 10 м. в гъсталака.

Със слон на рамо. Тогава човек може да бяга много бързо. И въпреки това Ян Хамилтън не се страхува от слоновете. Сега той нарамва надуваемото грамадно животно, тоест върви между предните му крака, и носи лекия като перушина слон на раменете си. Така този необикновен светъл слон се движи малко колебливо към гъсталака, където се е разпръснала група слонове. Те явно се интересуват от новодошлия, разперват уши, дишат шумно, идват все по-близо, вдигат опашки. Но след това един по един се извръщат и безшумно изчезват в гъсталака. Тъкмо това искам да снимам, и то така, че на снимката да излязат истинският и изкуственият слон. В този миг изведнъж един мъжки слон се задава от гъсталака, където не сме предполагали, че има слонове. В такива случаи разбираш колко бързо можеш да бягаш.

Пет пъти се приближаваме до групи слонове. И винаги се повтаря едно и също. Животните се интересуват от нас, приближават се, заканват се на чуждия слон; но след това проявяват недоверие и побягват. Може би защото нашият издут слон е много по-светъл от побратимите си от плът и кръв? Търсим тинест гьол, където обичат да се въргалят кафърските биволи и носорозите. Тинята е жилава, леплива, черна като въглен и не мирише много приятно. Намазваме с нея нашия великан от хобота до върха на опашката. Сега той изглежда по-естествен и по-представителен. Подхлъзвам се с десния си крак и слонът потъва до прасеца в тинята. По-добре би било да стъпя веднага и с левия, защото дясната ми обувка става много по-тъмнокафява от лявата.

Единадесетгодишният Стефан вижда първия див слон. Вечерта, малко преди да се стъмни, се отправяме към една отдалечена, рядко посещавана част от Маняра, в която често навлизат групи слонове, живеещи извън парка. Те далеч не са така дружелюбни, както постоянните обитатели. Ян Хамилтън използува своя съвсем нов малък ландроувър, получен като обезщетение за онзи, който женският носорог му беше съсипал. Само шофьорската кабина е закрита, задната платформа е открита. Там е седнал единадесетгодишният ми внук Стефан — синът на Михаел. Той е за пръв път в Африка. (Не можех да чакам повече, догодина ще трябва да му вземам цял билет за самолет.) До него клечи Алън Рут.

Вече се здрачава, когато на една широко открита площ зърваме група от 26 слона. Малко се учудвам, понеже Ян Хамилтън обръща веднага внимателно колата, което никак не е лесно по тесния път между храсти и скални отломки от двете страни. Щом ни забелязва, стадото се раздвижва и се отдалечава. Само 3 животни тръгват насреща ни. Слоновете често правят това, те искат само да разузнаят какво има пред тях. Но сега те разперват уши, вдигат хоботите си нагоре, за да могат по-добре да ни подушат, и изведнъж една слоница се засилва в тръс право към нас. Ян включва мотора — винаги е добре човек да бъде предпазлив. Такива слонове спират обикновено на 10–20 м., стоят малко и се оттеглят.

Този слон има сериозни намерения. Слоницата обаче не се оттегля. Изглежда има сериозни намерения. Тя се засилва срещу нас, но колата потегля. Слоницата не е доволна от това, че ни е прогонила, а иска действително да ни хване. Ян кара с такава скорост, че слоницата да може да се приближи още малко, но после я държи на дистанция. Спидомерът показва 25 км/ч. Такъв ядосан, слон изглежда доста неприятен, а Стефан седи на 10 м. пред него върху откритата платформа на колата. Той почуква на задното стъкло на кабината и казва, че по̀ би искал да дойде отпред. Влизам му напълно в положението, но, разбира се, не можем да спрем сега. Разярената слоница ни преследва най-малко 100 м., после изостава и ние даваме газ. Това приключение направи на Стефан силно впечатление.

Слоновете не ни се доверяват напълно. С нашия намазан с кал надут слон върху раменете на Хамилтън ние търсим през следващите дни отново малки групи и единични слонове. Два мъжки слона сериозно започват да се интересуват от него. Те очевидно са готови дори да се борят, приближават се все повече и поведението им никак не изглежда дружелюбно. Но в последния момент животните винаги загубват кураж, накрая хукват да бягат, прецапвайки през реката, която тук се влива в езерото Маняра. Не можем да накараме нито един слон дори само да докосне с хобота си нашата атрапа. През сухия период ще проведем опита си по друг начин. Сега това не може да стане, понеже животните намират навсякъде вода.

Сега опити с носорози. Ние мъжете все пак сме честолюбиви. Скришом се възхищаваме от Ян Дъглас Хамилтън, който с изкуствения слон на гръб се приближава толкова безстрашно до дивите слонове. Самите ние сме заети да снимаме на филм протичането на опитите, да правим снимки и да протоколираме всичко. Но сега при носорозите бих искал да си сменим ролите. В края на краищата човек трябва от време на време сам да си доказва, че не е страхливец. Носорозите в района на Маняра са твърде плашливи и тук теренът е много горист, храсталаците са доста високи. Затова с колата се връщам през планината в кратера Нгоронгоро и издигам палатката си край рекичката Мунге. В кратера винаги се срещат носорози по откритите, незалесени с храсти, просторни, зеленеещи се равнини. Нгоронгоро е шестият по големина кратер в света — 250 кв.км. В него живеят над 20 000 едри животни.

Циветата Вимпи има влечение към изследвания. Носим с нас много одеяла, понеже тук, на 1700 м. височина, нощем става доста студено. Нашият питомен каракал, жълтеникав пустинен рис с красиво кичурче косми на върха на ушите, не смее да се отдалечава много от палатката. Но една нощ той падна в бързоструйната река Мунге и Алън скочи подир него, за да го измъкне. На двамата им тракаха зъбите. Вимпи, една питомна кузиманзе, или цивета, има фантастично влечение към изследвания. Обича да се вмъква зад яката под ризата, навира се през крачолите на панталоните нагоре, чеше те зад ушите и се опитва да ги чисти. Там, където живее Вимпи, не остава прашинка неоткрита, тя чисти и под килима. Такава чистота досажда и затова от време на време я затваряме в специалния й шкаф. Особено когато се провира точно между ресорите на автомобила или проверява мотора отвътре.

Привечер, през нощта и рано сутринта сме сами с дивите животни в кратера, само неколцина масаи живеят на другия край. Кръстосвам из кратера и откривам един носорог, който почива върху голата земя. Той спи, а носорозите имат здрав, дълбок сън. В продължение на милиони години те не са имали неприятел, от когото да се страхуват. Към късния пришълец на Земята — човека, все още не са нагодили поведението си, а още по-малко към дяволското му изобретение, огнестрелното оръжие. Носорозите могат силно да се разгневят, ако бъдат събудени изведнъж.

Носорогът трябва да се събужда внимателно. Когато не седи в колата, а върви с двата си крака, човек се държи много по-учтиво с носорога. И затова от голямо разстояние му викам, а когато това не помага, хвърлям камъни около него. Скоро той размърдва уши, вдига глава и става, без да бърза. Бавно се придвижвам към него, като нося пред себе си издутия носорог. Атрапата е много лека, нали се състои само от въздух и тънка пластмасова обвивка. Колата е спряла на 60–70 м. оттук, там седят моите помощници с телеобективите и биноклите. Бавно се приближавам към самотния мъжки носорог. Сгушил съм се зад моя изкуствен носорог, за да не ме открие истинският.

Предната гума пробита. Носорозите имат слабо зрение, това ми е известно. Когато например един мъжки следва женската и ние можем да ги наблюдаваме, ако теренът е открит, виждаме, че мъжкият носорог не се насочва право към женската, а върви след нея, като се отклонява и души следите й. Очевидно по тази причина носорозите лесно нападат, понеже не могат да разпознаят какво се намира пред тях. Те се устремяват напред, но обикновено спират малко пред противника или препускат непосредствено покрай него, както вече беше споменато. Разбира се, никога не се знае напълно сигурно какво намерение в същност има носорогът. Само преди няколко седмици при нас в националния парк Серенгети един носорог нападнал петтонен камион, когато се връщал от поста на дивечовия пазач в Уогакурия. Предната гума била направо пробита, а калникът — изкривен. Сега мъжкият носорог се приближава бавно и все по-възбудено. Опашчицата му е изправена нагоре, той пръхти, вдига главата си високо, навежда я отново, затичва се няколко крачки срещу мен, тоест срещу моя напълнен с въздух носорог, отдръпва се отново назад и започва да се приближава с танцуващи стъпки. Точно както два мъжки носорога, които се срещат за пръв път — единият иска да изплаши другия; всеки смята, че противникът ще се обърне и ще побегне. Но ние не доставяме това удоволствие на нашия противник. Той става все по-дързък, но щом се приближи премного до нас, достатъчно е да вдигна малко напълнения с въздух носорог и да го раздвижа. Смелостта на противника изчезва веднага и той се отдръпва отново назад.

Боря се с един мъжки носорог. Съвсем забравям, че само въздух и малко пластмасова „кожа“ ме делят от един агресивен носорог, с който съм сам-самичък в тази обширна степ. Поизправям се, защото е много неудобно да се стои постоянно наведен, и си слагам шапката, за да не ми изгори носът от слънцето. Представям си, че съм някакъв тореадор на арената. Изглежда, играта ни забавлява — ние танцуваме със ситни стъпки един около друг. Това, че противникът изобщо не мирише на носорог, макар че носорозите имат доста силна миризма, мъжкият не забелязва. Премного е възбуден и ревнив. Понеже ние не се поддаваме на уплаха и не се оттегляме назад, той също не смее да ни нападне сериозно. Само веднъж рогът му докосва главата на изкуствения носорог; вече се страхувам, че ще забележи измамата, но нищо подобно. А ако той действително удареше моя тънкокож носорог, изведнъж щях да се озова съвсем сам срещу дебелокожия. Но, смятам, това би го слисало така силно, че щях да имам време да изтичам до колата. Зная го от опит: страх крака дава! Освен това Алън Рут и другарите навярно биха се задали веднага с колата.

Истинският мъжки побеждава. Нищо не се случва обаче. Противникът няма кураж, а тъй като работата започва да ми доскучава, аз се оттеглям към микробуса. Трябва да вървя заднешком и да държа главата на моя носорог непрекъснато обърната към другия. Ако се извърна, противникът ми може да го приеме като израз на страх и поражение и би ме ръгнал отзад. Той обаче отива най-напред към мястото, където бях стоял, и подушва заинтересуван земята. Най-подир спира и излива цял водопад урина точно върху следите ми. Ние обаче потегляме. През следващите дни имахме още най-различни приключения с носорози.