Бернхард Гжимек
Сред животните на Африка (18)

Защо има прекалено малко и същевременно прекалено много слонове?

И слонът умира само за един ден.

Африканска поговорка

Как стои днес въпросът със слоновете в Африка? Понякога в периодичния печат се съобщава, че би трябвало да бъдат отстреляни хиляди слонове, тъй като обширни области са вече пренаселени и биват опустошавани от тях. От друга страна, стари африканци се оплакват, че днес човек може да пътува седмици наред с кола из Африка, без да зърне нито един слон или поне купчина изпражнения от слон. И че ловците на едър дивеч вече не срещат грамадни мъжки слонове с големи трофейни бивни.

На нашата планета времето на разцвета на хоботните отдавна е минало. Слоновете са се появили преди 50 милиона години и са населявали всички континенти, с изключение на Австралия; вече са изкопани останките на повече от 350 различни вида. Нашите прадеди в Европа и Азия са съжителствували с по-дребните, гъсто окосмени слонове. И днес още биват намирани тук-там в Сибир такива мамути, напълно замръзнали, със запазено месо и с кръв, а понякога и с храна между зъбите.

Днес не са останали много родственици на слоновете. Впрочем слоновете имат твърде малко общо с носорозите и хипопотамите, с които по-рано ненаучно са били включвани в едно семейство — Дебелокожи. Днес слоновете дори не се числят към същинските копитни, а поради сходството в строежа на тялото се обединяват зоологически със сирените, или морските крави, и с даманите, чийто ръст е колкото ръстът на домашния заек — в разреда Предкопитни (Subunqulatae). Това винаги хвърля в недоумение посетителя на Зоопарка, когато разглежда и сравнява тези крайно различни по външен вид животни.

Първото африканско слонче е родено в зоопарк едва през 1941 г. Днес на Земята се срещат само още два вида слонове, които всеки лесно може да различи: индийски и африкански. Индийският слон е възкръгъл, масивен, с изгърбено чело и с по-малки уши; обикновено слониците нямат бивни. При този слон най-високата точка на тялото е главата, а при африканския — гърбът. Африканският слон има хлътнало назад чело, много по-големи уши, по-слаб е и за разлика от индийския слон в края на хобота има два пръстовидни израстъка. Азиатските слонове се срещат много по-често в зоопарковете. През 1965 г. във всички американски зоологически градини имаше общо 30 африкански слона, всички внесени от родината им, срещу 91 индийски, четири от които родени в Америка. Едва през 1943 г. в Мюнхен се роди първото африканско слонче. Оттогава са се родили само още няколко. Азиатските слонове се опитомяват от хилядолетия насам като товарни животни.

Белгийците доказаха, че и африканските слонове могат да бъдат опитомявани! Навярно и картагенците са опитомявали доста дребните, междувременно отдавна изтребени северноафрикански слонове. Слоновете, с които през 220 г. пр.н.е. Анибал е прекосил Алпите и които толкова много са изплашили римляните, вероятно са били африкански. Шестдесет години преди това Пир, кралят на Епир в Гърция, е побеждавал неведнъж римляните в самата Италия с помощта на слонове. Но оттогава насам, за разлика от индийския африканският слон се е смятал почти две хиляди години неподатлив на опитомяване. През последните десетилетия белгийците доказаха обратното. Те обучиха африкански слонове да теглят коли, да бъдат яздени и да изпълняват най-различни работи. Аз прекарах известно време в ръководената от военните станция за опитомяване на слонове в Гангала на Бодио, Североизточно Конго, и в книгата си „Няма място за диви животни“ съм описал как става това.

Изтребени от южноафриканците. Общо взето, сивите исполини продължават да отстъпват и на Черния континент. Когато първите холандци се заселват в Южна Африка, в околността на Кейптаун са пасели все още многочислени стада слонове. През първите десетилетия на миналия век от тези страни се изнасят на пазара значителни количества слонова кост.

След това обаче слоновете бързо биват изтребени. Нямало ги е дори в прочутия национален парк Крюгер, но по-късно те се преселват отново тук от граничещия с парка Мозамбик. Тези грамадни животни са се задържали до известна степен само северно от река Замбези.

Слоновете, които първоначално са били навярно горски обитатели, са се приспособили като плъха, човека и врабчето по-добре от много видове животни към различни жизнени пространства. Африкански слонове могат да се срещнат застанали до гръб във водата, дъвчейки тръстикови и други водни растения; те се изкачват високо в планините, понякога стигат над 5000 м. надморска височина; те пасат трева като кравите, а в други местности пък повалят дървета.

Африканският горски и степен слон. Ето защо африканските слонове не изглеждат навсякъде еднакви. През миналия век, когато в зоологията видовете са се определяли по външните белези, зоолозите са смятали, че по формата на ушите или други белези на тялото могат да се установят десетки различни видове слонове. Междувременно специалистите отдавна са единодушни, че има два подвида африкански слонове: горски (Loxodonta cuclotis) и степен (Loxodonta afrikana). Горският слон е по-дребен и кръглоух и се среща в Западна Африка и в конгоанските гори, а степният е големоух и се среща в Южна и в Източна Африка на север от Етиопия и Сомалия. Горският слон има на предните си крака пет, а на задните — четири пръста, докато степният съответно четири и три пръста. У горския слон горните краища на ушите не се докосват никога, както при степния слон, чиито уши са по-големи, имат триъгълна форма и в долния си край са заострени. Горският слон достига на височина при холката 2,20–2,50 м., рядко повече, докато степните слонове обикновено имат изправена нагоре глава; слониците им достигат на височина средно 2,85, мъжките — 3,20, а особено едрите дори 3,50–3,70 метра. Но преди всичко горските слонове притежават по тънки, минаващи покрай хобота и насочени надолу към земята бивни, докато силните бивни на степния слон минават косо напред и обикновено се извиват после нагоре. Слоновата кост на горския слон е по-твърда.

Но двата подвида слонове може да се различават добре само тогава, когато се съпоставят горският слон от западното крайбрежие и степният слон от източното крайбрежие. Там, където двата подвида се срещат заедно, има всякакви преходни типове. В Гангала на Бодио видях някои слонове, които според ушите си могат да се отнесат към степните слонове, а според броя на пръстите на краката — към горските; в парка Куин Елизабет край езерото Едуард в Уганда пък бивните им напомнят доста бивните на горските слонове. Двата подвида без друго лесно се кръстосват.

Има ли слонове джуджета? Как стои въпросът с прочутите слонове джуджета? През 1906 г. немският зоолог Ноак ги е определил като нов вид за науката под наименованието Elephas africanus pumilio. При описанието той се е позовал на едно-единствено живо животно, което тогава е било 1,80 метра. Според зъбите е била определена възрастта шест години, докато обикновено слонове с такава височина са на година и половина. Този слон е живял в продължение на девет години в Нюйоркския зоопарк и когато е умрял, височината при холката му е била 2 метра. Оттогава напълно развити слонове, високи по-малко от 2 м., се смятат за слонове джуджета. Повечето слонове, показвани в цирковете и в менажериите като джуджета без съмнение са млади животни и все пак често пъти на свобода се наблюдават такива дребни животни с дълги бивни — например в Западна Африка. Майор Поуел Котон е видял една бременна слоница, висока при холката 1,80 метра. В станцията за опитомяване на слонове по едно време имаше две особено дребни животни. Когато били уловени, те били само 1,30 м., а имали вече бивни, дълги 0,70 метра. Сигурно тогава са били на 12–14 години. Самите животни пораснали през следващите десет години само до 1,60 м., а бивните им до един метър. За съжаление след това те бяха продадени. Но в никоя област не се срещат само такива слонове джуджета. И където и да се срещат, никъде не са многобройни и на стада. Ето защо предполагаме, че не може да става въпрос за специална раса или вид, а за отделни екземпляри сред популацията слонове с обикновен ръст, така както се срещат понякога и особено грамадни слонове.

Бедата на слоновете е в слоновата им кост. Докато не е имало ефикасни огнестрелни оръжия, ходенето на лов за най-тежките животни от континента е било свързано с доста опасности и трудности за африканците. За тях е било по-лесно да си набавят месо от безбройния останал дивеч. Но истинската причина за лова на слонове са бивните им зъби, с които открай време се търгува и които са много скъпи.

2 000 процента печалба. За да се доберат до слоновата кост, ловците са обграждали стада слонове, като са запалвали наоколо огньове и животните са загивали в море от пламъци. Изкопавани са били и специални ями капани, използувани са били отровни стрели. Когато не е имало още железопътни линии, слоновата кост е трябвало да бъде пренасяна от носачи пеша в девет-десет дневни преходи от Уганда до крайбрежието. Това е била единствената стока, която е оправдавала скъпо струващия транспорт. Изследователят пътешественик сър Самюел Бейкър изчислява печалбата от търговията със слонова кост най-малко на 1 500%; самият той често пъти е печелел 2 000%. И продавачите също са оставали доволни. Повечето от бивните навярно са били събирани от останките на загинали по други причини слонове. През колониалната власт ловът на слонове и търговията със слонова кост са били разрешени само с позволително, а ловът се е намирал под контрола на Отдела за защита на дивеча. Въпреки това според Нойл Саймън Кения губи всяка година от бракониерството и организираната контрабанда много повече от един милион марки държавни приходи.

Бивните на слоновете стават все по-малки. И днес още, особено в Източна Африка, се налага да бъдат избивани всяка година много слонове, понеже нуждата от обработваема земя за увеличаващото се население става все по-голяма. Ловното управление на Танзания например нареди през 1963 г. на чиновниците си да застрелят 3 247 слона, а освен това даде и позволителни на ловците за отстрел на слонове. На проведените след това търгове от продажбата на 116 500 кг. слонова кост бяха получени общо 103 540 източноафрикански фунта, или 1 100 000 западногермански марки. Между 1850 и 1860 г. доставените на пазара в Занзибар бивни на източноафрикански слонове са тежали между 25 и 50 кг.; към края на миналия век в Родезия все още е имало бивни със средно тегло около 20 кг., докато бивните на 31 966 слона, които са били отстреляни в Уганда от самите чиновници на ловното управление, средно са тежали малко над 12 кг. Само по-малко от 2% отбивните са били над 49 кг. През 1929 г. слоновете все още са се срещали върху 70% от територията на Уганда, 30 години по-късно — едва върху 17% от територията й, а оттогава разпространението им навярно е намаляло много повече. Още белгийските чиновници по охраната на дивеча са ми разказвали, че в Североизточно Конго през определени годишни времена нерядко са се събирали по необясними причини до две хиляди слона. Един придружител на Ливингстън веднъж е видял в поречието на Замбези 800 слона заедно. Днес такива природни зрелища едва ли могат да се наблюдават в Африка.

Те повалят дървета. Като се има пред вид общото намаляване на слоновете в Африка, как могат да се приемат за достоверни съобщенията в пресата, според които хиляди слонове би трябвало да бъдат избити, за да се запазят храстовата и дървесната растителност? След тежките суши през 1960 и 1961 г. покрай реките в националния парк Цаво в Кения се натъкнах на повалени от слонове дървета с обелена кора. Дори грамадните баобабови дървета с дебелите си, съдържащи вода стъбла, бяха издълбани и повалени от слоновете. В националния парк Мърчисън Фолз в Уганда до днес още върху много-много квадратни километри земя стърчат напълно унищожени единични дървета, тъй като слоновете са обелили съвсем кората им. Подобно нещо вършат слоновете сега и в националния парк Алберт в Конго, в националния парк Крюгер в Южна Африка и на други места. В националния парк Ванки в Родезия Е. Дейвидсън е наблюдавал, че винаги само няколко единични животни от голямо стадо женски слонове оголват акациеви дървета, но никога всички. Едрите мъжки никога не правят това.

700 слона на едно място. В националния парк Цаво, който заема площ 20 000 кв.км., през юни и септември 1962 г. са били преброени от самолет всички слонове. При тази таксация, която поради големия ръст на слоновете и почти открития терен е могла да се проведе доста точно, през юни са били преброени 6 825 слона, а през септември 10 799, към които е трябвало да се прибавят още 4 804 животни от граничещите с парка райони. Става дума и 1 007 стада и 128 единични слона. Около 300 стада са се състояли от 2 до 5 животни и още 300 от 6 до 10. Все пак са били забелязани десет струпвания с повече от 100 животни; трите най-големи стада са наброявали съответно 191, 289 и 700 слона.

300 носорога — умрели от глад. В същност 10 000 слона не са кой знае колко много за националния парк Цаво, чиято площ — 20 000 кв.км, е равна на половина Швейцария. Гъстотата на слоновете през юни е била 0,34, а през септември — 0,54 слона на кв.км. Тези цифри са малки в сравнение с останалите области на Африка: в планините Абердаре в Кения се пада 1,1 слон на 1 кв.км.; в равнината Руинди — Ручуру в националния парк Алберт в Конго — 1,7; в националния парк Куин Елизабет в Уганда — 1,72 и в националния парк Мърчисън Фолз в Уганда — 1,8. И все пак за такава суха област, като Цаво, това са сравнително много слонове, още повече като се има пред вид малкото количество растителна маса, която се среща в тези области. Почти всички животни са били открити на около 23 км. от постоянни водоеми. Макар след последното преброяване през 1966 г. слоновете в националния парк Цаво да са се увеличили и да са станали дори 20 500, през януари 1966 г., когато обикалях там, можах да видя от автомобила само два слона. В националния парк Цаво има само една-единствена река, която не пресъхва през цялото лято — това е реката Галана. През двете сушави години слоновете така са били унищожили растителността покрай реките, че през 1960 г. от глад са умрели около 300 от близо 780-те носорога.

И така паркът Цаво, който по-рано е бил гориста местност с високи галерийни гори по бреговете на реките, се превръща все повече в тревиста степ. Слоновете най-малко ще пострадат — те могат да живеят и на напълно тревисти терени. По-лошо ще бъде за тесномуцунестите носорози, които пасат преди всичко клоните и храсталаците. Те едва ли предприемат такива далечни странствувания, както слоновете, за да избягат от сушата. За разлика от много дървета и храсти, чиито корени се спускат много по-дълбоко в земята, през сухите месеци степната трева изсъхва напълно и едва ли е останала още влага в нея, когато животните я пасат, а вследствие на постоянните степни пожари тя дори изчезва напълно.

Ежедневно слонът се нуждае от 100 л. вода. Изкуствените водоеми са добре замислени, обаче са вредни. Преди всичко са нужни научни изследвания. Главната причина за вредите, нанесени от слоновете в националния парк Цаво в Кения, е създаването на изкуствени водоеми — такова е заключението на Силвия К. Сикс например, която е проучила въпроса за слоновете в Източна Африка. Според нея бедата започва още при построяването на железопътната линия Момбаса Найроби, когато този участък е трябвало да бъде снабден с вода. А това привлякло зависимите от вода едри животни, особено слоновете, понеже на един напълно развит мъжки слон му трябват 90–130 л. вода на ден. Слоновете продължили да се подвизават през сухия период в близката до железопътната линия околност, тъй като там изникнали селища. Животните идвали нощем да пият вода и преди разсъмване изчезвали отново безшумно. Положението станало още по-лошо, когато Управлението на националните паркове на Кения започнало да строи постоянно изкуствени водопои. Слоновете оставали през цялата година в районите с недостатъчна растителност за тях. Неизбежен резултат е било нарушаването на ландшафта. Силвия Сикс заключава, че на първо място би трябвало да се подеме борба срещу степните пожари. Освен това изкуствените водоеми трябва да се затварят през сухия период, за да може слоновете да бъдат прогонени от парка.

Но как се стига и на други места до такава локална пренаселеност със слонове? За разлика от много африкански животни слоновете странствуват дълго и на далечни разстояния. Днес в повечето райони на Африка те биват упорито преследвани и изтребвани. И затова животните очевидно се приютяват в малкото резервати и ги пренаселват така, че ландшафтът се нарушава. А може би са и откъснати от онези области, където по-рано са могли да си набавят нужните минерали и микроелементи. Кората и клоните на дърветата съдържат не само влага, а например и 3,4-5,68% вар, докато тревата — само 0,18-0,33%. По тези въпроси пие все още не сме съвсем наясно. Макар че от векове насам преследваме слоновете и се възхищаваме от тях, макар че толкова много ловци са издали книги за приключенията си, ние знаем много малко за начина на живот и за нуждите на слоновете. Ето защо в Кения много разумно беше решено да не се провежда отстрелването на 3 000 или 5 000 слона в националния парк, както беше предложила пресата. Вместо това най-напред там отидоха група учени да изучават нуждите на слоновете. А за тези изследвания фондацията „Форд“ предостави 750 000 марки. Не е изключено намаляването на дърветата да се дължи и на изкуствените непрекъснати опожарявания на тревата. С течение на времето тези пожари унищожават дърветата и така се получават повече открити тревни площи, което именно целят скотовъдите. Не след дълго обаче в определени области тези пасища се превръщат в трънаци и други храсталаци. Така стана вече с няколко участъка в националния парк Цаво.

Научноизследователският институт „Серенгети“. Доста срамно е, че докато ние европейците властвувахме като колонизатори в Африка, почти не си давахме труда да изучаваме начина на живот на важните едри животни, които имат такова решаващо значение за запазването на биологичното равновесие в природата, за климата и за преживяването на хората в тези горещи области. Едва през последните години, след като африканските държави станаха самостоятелни, биолозите се заеха да разгадаят многото тайни на тези животни исполини. По-нататък ще видим докъде са стигнали те в това отношение. Най-значителното средище на изследователската работа е Научноизследователският институт „Серенгети“ край Серонера в националния парк Серенгети, създаден от заслужилия директор на Националните паркове Джон Оуен. Тук работят постоянно 10–18 учени — зоолози, ботаници, изследователи на почвата, етолози от най-различни страни, — които остават в института най-малко по три години. По този начин сега ние постепенно добиваме представа за африканския безводен ландшафт и за живота в него. Жилищата за учените и лабораторията „Михаел Гжимек“ са построени със средства на фондацията „Фриц Тисен“

Минаха седмици, докато успея да видя за пръв път див слон — в горите на Западна Африка, в Брега на слоновата кост. За тази цел със сина ми се бяхме настанили удобно като у дома си в една голяма бананова плантация, чийто собственик не живееше там. Всяка нощ идваше стадо горски слонове. Вълнуващите ни приключения като „новаци“ тук съм описал в книгата си „Ние живяхме с баулите“. Тези нахални и все пак боязливи слонове обичаха, да се движат покрай една рекичка, която минаваше през банановата плантация. За автомобилите беше построено малко мостче от дървени трупи, което обаче не харесваше на слоновете. Вместо да прекрачват или да заобикалят трупите, когато минаваха през коритото, те редовно ги вдигаха и ги слагаха встрани.

Слонове измъкват телеграфни стълбове. Изобщо слоновете се дразнят от много неща, които ние хората изграждаме в тяхната родина. Понякога те натрупват купища клони върху ниско поставени пътеуказатели или просто ги измъкват и ги преместват другаде. Те покриват с клони дори и ново асфалтирани участъци от шосетата. Нощем измъкват понякога един по един телеграфните стълбове, които тук трудно се вкопават в почвата, и ги поставят встрани.

Радиото на колата срещу слоновете. Сцените във филмите, в които стада слонове нападат села на туземци и стъпкват колибите на хората, са глупост. Такова нещо не се случва в действителност. Но тези гиганти, които нямат никакви други естествени неприятели, понякога могат с часове да се въртят сред колибите и в редки случаи да вдигнат част от покрива или да бутнат някоя стена, ако в колибата има нещо, което дразни апетита или любопитството им. В селото Езо в Южен Судан три такива упорити „нашественици“ били лесно прогонени с валсова музика, когато един инспектор — агроном пуснал силно радиото на колата.

„Туристически слонове“. Ново явление през последните години са „туристическите слонове“. Това са единични животни, които обикалят туристическите хижи в националните паркове и стават все по-нахални. Биографията и печалния край на „кмета“ в туристическия комплекс „Параа-Лодж“ в националния парк Мърчисън Фолз съм описал в книгата си „И носорозите принадлежат на всички“. Миналата година обаче една нощ аз бях преследван от съвсем млад слон на име Чарли на път от ресторанта към стаята ми в един от павилионите. Той ме гледаше така упорито, че предпочетох да се прокрадна покрай къщите и да прекося колкото се може по-бързо откритите площи.

Слон пъхва главата си през прозореца в ресторанта. „Нели боклукчийката“. Наскоро след това една вечер същият този слон застанал непосредствено до прозорците на ресторанта и наблюдавал гостите, които вечеряли. Той се държал като малко дете, което зяпа във витрина, пълна със сладки неща. Главата му била толкова близо до прозореца, че късите му още бивни счупили три стъкла. Но Чарли не се задоволил с това и пъхнал хобота си през отворения прозорец, за да достигне ястията. Няколко дни по-късно управителят на ресторанта трябвало да се защищава на верандата от него, като го ударил няколко пъти с тояга.

Друга една слоница пък заслужено получила прякора Нели боклукчийката, тъй като обичала да тършува в кофите за боклук заедно със своето малко слонче Били. Когато един от туристите поискал да снима малкото слонче непосредствено до верандата, Нели се втурнала срещу него, но дивечовият надзирател успял да хване посетителя за ръка и да го бутне през близката врата в ресторанта. Нели спряла на около 2 м. от дивечовия надзирател, но после се обърнала и се оттеглила.

Друг път Били се заинтересувал много от телените въжета на радио мачтата. Той ги дръпнал така силно, че горната част паднала право върху гърба на майка му. Двата слона побягнали бързо към храсталака. Били махнал и табелката пред хижата, чийто надпис гласял, че посетителите трябва да се пазят от слонове.

Найлонови торбички в изпражненията на слоновете. Били на два пъти се опитвал да избута автомобили от паркинга. За съжаление той умрял на две години и девет месеца. Навярно е погълнал несмилаеми неща от кофите за боклук. В изпражненията на слоновете, които често обикалят около кофите, неведнъж са били намирани найлонови торбички или пергаментови кесии за шунка.

Отрязан хобот. Тъй като са любопитни и обичат да тършуват навсякъде, слоновете нерядко попадат и в примките от стоманена тел, които бракониерите поставят за други животни. Стегне ли се примката около хобота на слона, тя се врязва все по-дълбоко в кожата, от което пръстеновидните рани почват да загнояват. Самият аз съм срещал два пъти такива слонове. Един дивечов пазач се натъкнал в Ахоли в Уганда на слон, чийто хобот се бил заплел в телена примка. Когато по-късно пазачът се върнал с един въоръжен придружител, слонът бил изчезнал, но парче от хобота му, дълго почти един метър, висяло в примката. В Малави е бил наблюдаван един слон почти без хобот — той пасял трева коленичейки, но на вид бил доста охранен.

Опитайте се да отбиете слоновете от пътя им, без да дадете изстрел! Преди няколко години край река Саняти, около 100 км. нагоре по течението й, над известния язовир Кариба в Замбия, била издигната ограда за дивеча, която трябвало да попречи на дивите животни от поречието на Замбези да проникват в съседните области, гъсто населени с хора. Новата ограда, която минавала през гората, често била повреждана и разрушавана от слоновете. Наложило се от двете страни да бъде изсечена широка просека; трябвало да бъдат назначени и пазачи, за да прогонват дивеча с халосни патрони. В същност това и дало резултат. Оградата се състои от осем реда стоманена тел, всяка от която е устойчива на натиск до 550 кг. Коловете от твърдо дърво са вкопани на един метър в земята и са циментирани. При разкъсване краищата на телените въжета отскачат и удрят много силно.

И все пак те са преминали през оградата. Двата слона успели обаче да преминат през оградата. Отначало те безшумно се опитвали да я разрушат, но тъй като не успели, така се разярили, че изскубали с корените около 40 дървета, растящи наблизо. След това довлекли шест дървета с диаметър около 25 см. и ги хвърлили върху оградата. Телените въжета се огънали и слоновете могли да минат. Седмица по-късно те използували по подобен начин едно по-дебело дърво, за да се върнат обратно.

Огради, които не могат да бъдат разрушени от слонове. Слонове, убити от влак. Който иска да научи как се строят огради, които слоновете не могат да разкъсат, най-добре е да посети малкия национален парк Адо в Южна Африка с площ само 67 кв.км. Там, близо до Порт Елизабет, в южния край на континента, през 1931 г. една част от пустошта бива обявена за национален парк. В един район, в който идват все, повече заселници, биват прибрани последните южноафрикански слонове — около 12. В началото всичко върви добре, броят на животните нараства на 25, но след това започват неприятностите. През 1949 г. положението става просто нетърпимо. Около парка били изникнали не по-малко от 30 ферми, в които живеели около 150 европейци и към 300 африканци. А слоновете почти всяка нощ „нарушавали“ границата и вършели различни пакости: събаряли оградите, измъквали водопроводните тръби от земята, разрушавали дигите, чупели дърветата, тъпчели градините и плантациите, а понякога убивали неволно и домашни животни. Освен това хората се страхували от грамадните животни, които се появявали без предупреждение, съвсем внезапно среднощ. Фермерите, чийто живот понякога бил действително в опасност, стреляли по слоновете, а ранените животни ставали опасни вече и за другите хора, особено за дивечовите пазачи. Една нощ пет слона прекосили железопътната линия. Когато на разсъмване, както обикновено, се връщали, задал се товарен влак. Четирите слона успели да преминат през линията, но една слоница се объркала. Спирачките изскърцали, но преди влакът да успее да спре, тя била смъртно ранена. Две седмици преди това по същия начин бил загинал и водачът на стадото.

Друг мъжки слон често нападал земеделските работници, които трябвало да бягат с все сила и да търсят спасение от него, като се катерели по железните конструкции на вятърните двигатели. Веднъж слонът се „нахвърлил“ срещу влака. Разбира се, локомотивът се оказал по-силен и слонът едва се отървал, но с доста контузии. Заради него се наложило паркът да бъде затворен известно време за посетители. Една година по-късно той отново се натъкнал на идващ срещу него влак. Очевидно си спомнил за горчивия опит, обърнал се и искал да избяга в парка. Но локомотивът го настигнал и му счупил задния крак. Слонът изревал от болка и като куцал на три крака, продължил по-нататък, но след 20 м. се строполил на земята. Цялата нощ се чували предсмъртните му вопли, но нямало възможност да бъде избавен от мъките. Останалите слонове го оградили от всички страни и той трябвало да умре бавно тук, където се бил сгромолясал. С това броят на слоновете отново намалява на 17; между тях има само още три мъжки слона, годни да оставят поколение.

Тогава се взема решение да се загради паркът откъм фермите със солидна ограда. В средата на четиридесетте години се прави опит с телена ограда, през която тече слаб електрически ток, но слоновете пак успявали да я пробият и причинявали много пакости на съседните ферми. Минава доста време, докато Управлението на националните паркове събира необходимите парични средства за издигането на здрава ограда. Тя се строи от 1951 до 1957 г. Оградата е направена от стари трамвайни и железопътни релси, които са на 1,80 м. във и 2,40 м. над земята. Те са поставени на 7,5 м. една от друга, а между тях на 2,5 м. дълбочина са забити допълнително и колове от твърдо дърво. Обли, висящи свободно дървета, които не стигат до земята, съединяват дебелите въжета. Те са обковани нагъсто със стърчащи навън остри шипове, за да не могат слоновете да ги хващат с хоботите си. За оградата са използувани силно обтегнати стоманени въжета, които се употребяват обикновено за лифтовете и в минните шахти.

Слон се втурва с все сила срещу оградата; но тя издържа! И макар слоници да са се втурвали с всички сили срещу оградата, тя винаги е устоявала. Само по този скъп начин е могло да бъдат заградени за слоновете общо 25 кв.км. сред непроходими шубраци. Междувременно животните отново се размножават. Подобна на тази ограда, но много по-къса, има в гората в края на националния парк Маняра в Танзания, между езерото и стръмния откос на Източноафриканския грабен.

В автомобил съм бил нападан само веднъж от слоница — в националния парк Куин Елизабет. Бяхме слезли от колата със сина ми и тъкмо монтирахме филмовата камера върху триножника, за да заснемем малко слонче. Тогава майката се втурна срещу колата, в която бързо побягнахме, и спря непосредствено пред нея, без да я докосне. Изобщо много рядко слонове посягат към автомобили. Двама автомобилисти, които спели в колата си на паркинга край туристическия хотел в парка Мърчисън Фолз, доста се изненадали, когато през отворения заден прозорец на колата им се подал слонски бивник.

Един професор си счупва двата крака. Известен е случаят с тримата южноафрикански професори, които пътували със студентите си през националния парк Алберт в Конго (Заир) и внезапно, без всякаква причина, били нападнати от два мъжки слона. Професор Гевърс успял да снима агресивното животно през прозореца, но слонът счупил мотора, забил бивните си в страничната стена на каросерията и обърнал колата, при което професорът си счупил двата крака. След това животното побягнало, но не могло да се отдалечи много, защото се сгромолясало мъртво. Причината за внезапната му смърт не могла да бъде установена. А професорът си запазил единия бивник за спомен от това приключение.

Слон изтиква фолксваген в храсталака. През 1965 г. в националния парк Крюгер в Южна Африка група слонове спрели движението по шосето за около 15 минути. Водачът на една от колите започнал да натиска нетърпеливо клаксона. Тогава мъжкият слон, който стоял на шосето и пазел бавно преминаващите слоници и малките им, се извърнал заплашително с разперени уши, затръбил и бързо се втурнал към една от малките коли. Той повдигнал фолксвагена във въздуха, като пъхнал бивните и хобота си под предната ос, изкривил с бивните си зъби предницата на колата, повдигнал я след това още два пъти, като втория, път я натикал в храсталака на 5 м. от шосето. Пътниците, съпрузите Бауер, останали невредими, но слезли силно пребледнели от колата. „Господин Бауер има ремонтна работилница и смята, че ще може да си поправи сам колата“ — писа след това в-к „Кейп таймс“.

На картините, на които художниците изобразяват африкански пейзаж, обикновено се виждат атакуващи слонове с високо вдигнат хобот и разперени уши. Изглежда, че така се засилват обонянието и слухът на слоновете, които се стремят по-добре да разберат какво представлява съществото насреща им. Самият аз никога не съм виждал сериозно нападащи слонове с вдигнат хобот, макар да съм ги фотографирал съвсем отблизо. И други хора потвърждават същото. Когато се насочва срещу неприятел, слонът забива обикновено хобота си навътре към гърдите, навежда глава и често става все „по-малък“, колкото повече се приближава. Това потвърждава и Г. Жилет от Родезия, чиято кола била атакувана от една слоница точно отпред. С двата си бивника животното пробило две дупки под радиатора. „Като прилепи двете си уши плътно към шията — е разказвал след това нападнатият, на когото не се било случило нищо лошо, — тикна колата ми 30 м. назад, преди да успея да я спра.“

Подхвърлян от слон във въздуха. Един бивш мой оператор, който ме беше придружавал в Конго, едва не бил убит от слон две години по-късно, през 1959 г., край река Нямугасани в националния парк Куин Елизабет в Уганда. Нарушавайки забраната, той слязъл от колата си и ненадейно бил нападнат от един слон. Операторът избягал в храсталака, но слонът го измъкнал оттам и го подхвърлил три пъти във въздуха. Отървал се само с една рана на крака от бивника на слона и със счупен глезен. През същата година двама африканци са били убити малко извън границата на парка от слон, който след това бил застрелян. Такива инциденти стават главно по вина на бракониерите, които раняват животните, както и на не добре подготвени европейци, снабдили се с позволителни за лов. В резултат от това пострадват невинни жертви.

С велосипед сред стадо слонове. През юли 1959 г. един африкански надзирател по поддържане на пътищата пътувал с велосипед през парка Мърчисън Фолз за град Мазинди. Там в болницата лежала жена му, която очаквала бебе. Потънал в мисли за нея, той карал много бързо, когато изведнъж се намерил на шосето сред стадо слонове. „Имаше слонове от лявата, от дясната страна, отпред и отзад, отвсякъде. Слязох от велосипеда и стоях известно време неподвижен. Присъствието ми, изглежда, никак не ги беше изплашило, макар да ме поглеждаха внимателно. След известно време животните си тръгнаха, уплахата ми намаля и аз се поуспокоих. Но неочаквано една слоница майка се нахвърли срещу мен, а един друг слон ме нападна отпред. Хвърлих велосипеда и хукнах да бягам с такава скорост, каквато не бях достигал никога дотогава в живота си. Слоницата никак не се заинтересува от колелото; хвърлих й връхната си дреха, но и това не й направи впечатление, хвърлих й едната си обувка и пак нищо. Вдигнах от земята един прът. Слонът хвана другия край на пръта и така продължихме да тичаме. Имах чувството, че хвърча, но въпреки това бързо се изморих. Започнах да изоставам, докато слонът ускоряваше хода си. Чувствувах, че хоботът му почти ме докосва и тогава се проснах на земята между предните му крака. Слоницата наведе мощната си глава надолу, бивните й се забиха в земята: бях прикован между тях. В отчаянието си се помъчих да смъкна якето си и с лявата си ръка го пъхнах в устата на разяреното животно. То ме бутна с единия си крак и побягна. Останах да лежа на земята почти в несвяст, но успях да пролазя на колене още около 200 метра. Когато дойдох напълно на себе си, върнах се в лагера на пътните работници. Оттам един от другарите ме закара с велосипед в болницата в Мазинди, където получих лекарска помощ.“

Не се приближавай с мокри дрехи до жадни слонове! През твърде сухото лято на 1951 г. в северната част на Кения дори слоновете умирали от жажда. Те си оспорвали водоемите със сомалийските туземци и нападали жените, които носели съдове с вода. Обикновено кладенците тук са много дълбоки и трябва да се използуват стълби, за да може да се извади вода от тях. Хората не смеели да си тръгнат за вкъщи, докато дрехите им не изсъхнели напълно, тъй като жадните слонове били привличани и от влажните дрехи и преследвали хората.

Те покриват труповете на умрелите с клонки. Не е намерено все още никакво убедително обяснение на въпроса, защо слоновете покриват с клонки труповете на убити от тях хора и хората, които намират или които смятат за мъртви. През 1954 г. една полусляпа стара жена от племето туркана в северната част на Кения се отклонила от пътя си и замръкнала далеч от дома си. Тя намерила едно дърво, клоните на което се стелели нагъсто долу по земята, мушнала се под тях до дънера и заспала. През нощта се събудила от тръбенето на слон. Животното посягало с хобота си към нея и навярно я смятало за мъртва, защото късало клонки от дървото, под което тя лежала, и от околните дървета и внимателно ги слагало върху нея. Когато хората, които търсели жената, я намерили на другата сутрин, тя била затрупана с клонки и шума на височина метър и половина така, че не била в състояние сама да се измъкне оттам.

Близо до Руенгери в Конго един фермер искал да прогони с изстрели слон от плантацията си с пиретрум, но го ранил. Животното веднага го нападнало и го хвърлило високо във въздуха. Когато паднал на земята, той загубил съзнание, а когато дошъл на себе си, разбрал, че лежи с няколко счупени ребра под купчина клонки. През 1949 г. в областта Килуа близо до Макумба, Танзания, дивечов пазач бил убит от слон. Когато хората го открили, той бил покрит с пръст, върху която разяреното животно било натрупало още и куп съчки.

Слонове замерят един изследовател с тор. Д-р Волф Дитрих Кюме, който работи доста продължително време в лабораторията „Михаел Гжимек“ в Серенгети, една сутрин към пет часа легнал в зоопарка Опел в планината Таунус във ФРГ близо до куп отпадъци на 2 м. от бариерата на африканските слонове. Водачът веднага започнал да замерва спящия с тор, клончета и камъчета. Половин час, докато гледачът отклонил оттам слоновете, мъжкият слон хвърлял каквото му попадне върху спящия. Когато д-р Кюме се надигнал от нахвърляния наоколо боклук, на останалото празно място ясно се очертала фигурата му.

Черното лице харесва на слона. Отдавна е известно, че опитомените слонове разпознават някои хора, например гледачите в зоопарковете или дресьорите в цирковете. Но тези наблюдения се отнасят обикновено за азиатските слонове. Доколкото можах да установя, опитомените африкански слонове в станцията „Гангала на Бодио“ също нямаха друго поведение. На сина ми и на мен ни направи впечатление, че една група от тези работни слонове, настанена в гората Итури близо до станцията за ловене на окапита, се боеше от нас. И затова Михаел боядиса лицето, ръцете и краката си с черна боя и облече униформата на ездачите на слонове. Тогава животните, които преди се бяха отдръпвали изплашено от нас, му позволиха спокойно да ги възседне, да ги язди и да им заповядва.

Двубой между носорог и слон. Ние хората бихме могли да разберем някои прояви в поведението на слоновете спрямо нас едва когато наблюдаваме поведението им към останалите животни и помежду им. Очевидно слоновете не познават неприятел или противник в заобикалящата ги среда, с изключение на съвременния, технически въоръжен човек. И навярно заради това исполините се държат сговорчиво с останалите същества. Водните козли, антилопите импала, кафърските биволи, хипопотамите, както и по-дребните видове антилопи пасат понякога съвсем спокойно само на няколко метра от сивите колоси. Всички останали животни, дори носорозите, хипопотамите и лъвовете, първи правят път на възрастните слонове и се оттеглят назад, например по тесните, обградени от храсти или откоси пътеки. Б. Никълсън се натъкнал по брега на река Киломберо в Танзания на малобройно стадо слонове, в което само един слон притежавал бивни. Водела ги слоница, която също нямала бивни. Изведнъж животното се изплашило и бързо заотстъпвало назад, като държало главата си наведена, в поза на отбрана. В следващия миг от падината се задал, пръхтейки, носорог и се втурнал право срещу слоницата. Но като наближил на 4–5 м., той изгубил кураж и се върнал назад. Три пъти се засилвал срещу цялата група слонове, но всеки път отстъпвал назад, щом идвал много наблизо, докато най-подир се оттеглил окончателно с вдигната право нагоре малка опашка. През цялото време слоновете само се отбранявали, без да нападат. В парка Крюгер, напротив, е бил наблюдаван жесток двубой между слон и носорог, при който слонът пронизал с бивните си носорога на четири места и го оставил.

Крокодил в хобота на слон. Слоновете не обръщат никакво внимание и на крокодилите; те спокойно се приближават до водата и навлизат в нея. Полковник Редфорд обаче е наблюдавал от моторницата си по Нил в националния парк Мърчисън Фолз как група слонове пиели вода на брега. Изведнъж единият от тях се отдръпнал изплашено назад, като изтеглил с хобота си от водата крокодил, дълъг метър и половина, който го бил захапал. Издърпал по този начин крокодила напълно от водата, слонът го запратил далеч на сушата и побързал да избяга.

Слонове срещу лъвове. И с лъвовете положението не е много различно. А. Шиз е наблюдавал в падината Етоша в Югозападна Африка как веднъж едър мъжки слон няколко пъти поред предприемал кратки яростни атаки срещу голямо самотно марулово дърво. Тогава той изменил тактиката си, обиколил дървото, атакувал го отново и високата трева под короната неочаквано се размърдала силно. „След това играта започна. Посрамен или разярен от собствената си страхливост, колосът се запъти право към дървото. Резултатът наподобяваше истинска експлозия. Сякаш беше избухнал динамит и четири лъва изскочиха оттам, като веднага се пръснаха отново във високата трева. Изключение направи един млад лъв, който остана на мястото си и се загледа във великана. Сега вече и слонът се спря, като направи такова комично движение, каквото може да се види само във филмите на Уолт Дисни. Няколко секунди слон и лъв се гледаха втренчено един друг, без да помръднат — всеки готов да побегне при най-малкото движение на другия. Най-подир нервите на Джумбо не издържаха и той с отривисто тръбене се отдръпна назад, след което лъвът спокойно се върна отново при дървото. По раздвижването на тревата се виждаше, че навярно и останалите лъвове се бяха успокоили. Слонът стоя известно време там, като се взираше в дървото, а после се отдалечи към езерцето. Когато мина покрай група храсти, изглежда, се досети нещо. Под прикритието на храстите той се приближи отново към дървото, но този път предпазливо. Известно време го бяхме изпуснали от погледа си, но внезапно голямата му глава се показа над храстите с вдигнат високо във въздуха хобот. Постепенно хоботът се успокои и се насочи точно към дървото като змия, готова да заудря. Лъвовете се спотайваха. Слонът се извърна, погледна към тях и се отправи към водата, за да утоли жаждата си.“

В резервата Банки имало стар мъжки слон с много тежка рана на крака, който винаги се намирал в лошо настроение. Един дивечов надзирател го застрелял и видял, че слонът бил поставил единия си крак върху брадавичеста свиня; която очевидно била убита от гепард. Слонът бил прогонил гепарда от плячката му и бил стъпил с крак върху нея. Надзирателят издърпал брадавичестата свиня изпод мъртвия слон и я оставил там. Гепардът веднага се върнал и започнал гощавката си.

Слон убива малаче. Човек никога не може да предскаже каква мисъл може да се породи в огромната дебела глава на слона. През септември 1957 г. 13 слона стояли в дъното на един от кратерите в националния парк Куин Елизабет край един малък заблатен водоем. На около 20 м. чакали реда си два възрастни кафърски бивола с едно доста голямо малаче. Това, изглежда, не се харесало на единия от слоновете, той направил най-напред няколко заканителни движения, след това хванал малачето с хобота си и го хвърлил на земята. После започнал бавно да тъпче с крака нещастното животно. През цялото време биволицата непрекъснато се хвърляла върху слона, но напразно. Накрая слонът се опитал да доубие малачето с бивните си и се оттеглил. Сега биволицата майка се приближила до малкото си, което още мърдало. То дори се надигнало на предните си крака, но задната част на тялото му била напълно премазана. Когато се опитало да последва майка си, веднага рухнало на земята. Биволицата майка явно разбрала, че е безнадеждно да чака повече, и тръгнала след другия бивол.

Куче прогонва дебелокожия. В националния парк Крюгер африканските работници в лагера Летаба често били обезпокоявани от дивите животни. И затова дивечовият надзирател им позволил да си вземат куче, което иначе не е разрешено. От това куче неведнъж слоновете удряли на бяг. Най-напред те се опитвали да убият кучето, но не успявали да го хванат. То лаело, и ги хапело отзад по краката. Слоновете, които живеели в съседство, така добре запомнили кучето, че не смеели да се приближат по-близо от 100 м. до лагера. А щом те се държали на такова разстояние, и кучето повече, не се интересувало от тях.

Вмъкват ли се мишки в хобота на слона? Това куче може би е било ново и непознато животно за дивите слонове. Подобно на коня слоновете са крайно недоверчиви и страхливи по отношение на новите неща. Впрочем моите собствени наблюдения и опити опровергават твърдението, че слоновете се страхуват от мишки. А и мишките не се пъхат в хобота на слона и не могат да станат причина слоновете да се задушат, както твърдят туземците в някои области на Африка, пък дори и белите дивечови надзиратели. Слонът лесно би могъл да издуха мишката от хобота си; освен това той може да диша и през устата си. Слоновете в зоопарка приближаваха без страх широко отворения край на хобота си към мишките, за да ги подушат. Но когато занасях домашни зайци и кучета порода дакел в отделението на цирковите слонове или при слоновете в зоопарка, те боязливо се отдръпваха от тях и ги замерваха от разстояние с пясък и камъни, като удряха с предния си крак по земята.

Слонът е по-бърз от човека. Ровове за слонове в зоопарка. Може ли да се избяга от нападащ слон? Африканският слон се движи раван приблизително колкото и човек, тоест 6 км/ч. Но той може да увеличи скоростта си почти двойно и да я поддържа с часове. Когато подплашени слонове хукнат да бягат или когато атакуват, те достигат до 30 км/ч. Ето защо те са по-бързи от човек бързоходец, но по-бавни от ездитен кон, от антилопите и от повечето от останалите хищни котки. На тази максимална скорост слоновете могат да издържат само на разстояние около 100 метра. Храсталаците им пречат по-малко, отколкото на хората или на по-дребните животни, тъй като лесно си пробиват път през тях. Слоновете не могат да галопират, да скачат, а и средно високи отвесни стени са непреодолими препятствия за тях. От десетки години слоновете в зоопарка в Нюрнберг живеят зад един ров, широк горе 1,70 м. и висок на най-ниското място само 1,40 м. Обикновено рововете се правят по-широки от 2 м., и то главно за да не се заклещи някой слон, ако падне в тях. В замяна на това тези тежки животни се катерят отлично по стръмни склонове и могат да се изкачват, както вече беше казано, високо в планините. В конгоанските планини ние срещнахме трудности, като се изкачвахме по пътеките на слоновете, понеже те водеха често пъти отвесно нагоре. Слоновете изминават само за една нощ повече от 80 км.

Сънят на слоновете е краткотраен. Мъртъв слон се съживява. Дълго време се е смятало, че слоновете спят прави и не лягат на земята. Професор Хедигер е установил, че индийските циркови слонове все пак лягат, и то малко след полунощ. Старите слонове лежат само от два до три часа, а младите животни — по-дълго. Самият аз никога не съм виждал на свобода легнал слон, който почива или спи, но в джунглата на Брега на слоновата кост съм се натъквал на места, на които малко преди това са били спали слонове, тъй като всички форми на тялото им бяха отпечатани върху земята. При една предпазлива нощна обиколка преди полунощ в станцията за обучаване на слонове „Тантала на Бодио“ заварих всички завързани на вериги слонове да стоят прави, след полунощ обаче дванадесет от шестнадесетте вече бяха легнали. В това положение дори можах да ги снимам с камерата със светкавица. В зоологическите градини, изглежда, слоновете стават много бързо, стига само в необичайно време да се пъхне ключът в ключалката на вратата. Навярно това е и причината, поради която досега те не са били виждани в легнало положение. От друга страна, лежащите слонове имат поне понякога много дълбок и здрав сън. Нашият гледач на слонове веднъж случайно бил затворен в сградата на слоновете и не могъл да излезе през главната врата. Той се покатерил през няколко спящи лежешком слонове, за да стигне до друга врата, и животните нито се помръднали, нито се надигнали. Но, разбира се, те бяха напълно свикнали с него. През 1963 г. в националния парк Мърчисън Фолз в Уганда един работник се натъкнал в ранна утрин на „мъртъв“ слон близо до туристическия комплекс Параа-Лодж. Понеже искал да спечели възнаграждението за предаване на слонова кост, той бързо изтичал за брадва, като оставил друг работник на стража при животното. Когато се върнал с брадвата, приближил се с двама мъже към слона и само от предпазливост хвърлил камък по животното. „Един доста изненадан и ядосан слон се изправи на краката си и всички помагачи побягнаха за щастие в различни посоки.“

Слоновете в „Гангала на Бодио“ не се събуждаха от сън, макар другарите им да ги ръгаха и да тръбяха. Моята светкавица обаче накара животните веднага да се надигнат на крака. Те си правеха почти истински възглавници от приготвените за храна клонки. Това може да се наблюдава и при слоновете в зоопарковете. Когато спят прави, те обичат да се опират на бивните си, поне горските слонове правят това, тъй като техните бивни са наклонени повече надолу. Хоботът също допира земята.

Слоновете плуват, но рядко. Макар да се къпят с удоволствие, слоновете рядко се решават да плуват. Близо до Мвея-Лодж в парка Куин Елизабет винаги се виждат слонове да преплуват ръкава на езерото Казуга. Бързотечната река Виктория — Нил обаче представлява истинска граница между двете популации слонове: едните обитават от едната, а останалите — от другата страна на реката. Там само единични животни са били наблюдавани да преплуват реката. През 1965 г. дивечовият надзирател успял да се приближи с моторницата си до един плуващ мъжки. „Слонът беше малко изненадан от непосредственото приближаване на лодката, но скоро продължи да плува по-нататък. Не е възможно да се опише начинът на неговото плуване: от време на време животното се гмуркаше цялото, после хоботът му се появяваше отново, а скоро след това и главата. Всичко напомняше плувния стил кроул при човека.“

Друг път един слон е бил видян да плува на половината път между Параа и Намзика. Бил по-стар мъжки слон, с увиснали уши и изглежда, че плуването го затруднявало. Било му много трудно да излезе на брега.

Загадъчното куркане в стомаха на слоновете. Загадката е била решена в Базелския зоопарк. Слоновете могат да тръбят пронизително, когато са възбудени, тоест когато атакуват, когато се изплашат или когато отделно животно се загуби и се почувствува изоставено. Ловци съобщават, че ранените животни ревели с цяло гърло; самият аз още никога не съм чувал такова нещо. Много догадки съществуват и за куркането или „мъркането“ на слоновете. На английски тези звуци се наричат „ту пур“ или „рамбл“, което буквално ще рече „куркане на стомаха“. Действително, до неотдавна се предполагаше, че тези звуци се пораждат в стомаха или в червата на слоновете. Но че това не е така, говори способността на слоновете да спират „куркането“, когато поискат, например, когато към тях тихо се приближат хора. Освен това то никога не се чува при спящи слонове. Следователно тези шумове са подчинени на волята, докато стомахът и вътрешностите притежават самостоятелно работещи мускули, които не се управляват от мозъка. Сами животни никога не издават такива звуци, но при събрани на групи слонове почти винаги се чува куркане. Това говори, че този шум е начин за общуване, един вид гласова връзка, едно потвърждение, че и другите членове на стадото са тук, а също така и своего рода легитимация „аз съм слон“ — за опознаване при приближаването на други слонове. Специалистът по изучаване на слонове Ъ. О. Бус, който дълго време се е занимавал с този въпрос в Уганда, го решава в Базелския зоопарк. Там гледачът на африканските и индийските слонове, към когото те били силно привързани, можел да ги накара да „мъркат“. И щом едно от животните започвало да „мърка“, останалите слонове веднага обкръжавали застаналия до него гледач и Ъ. О. Бус. Когато биологът поставил едната си ръка върху гърлото на „мъркащ“ слон, а другата — на края на хобота му, той могъл ясно да установи вибрациите в гърлото и съответните, последователно излизащи от хобота въздушни струи. Доколко това мъркане играе роля в отношенията между двата пола и при спазването на йерархията в групата слонове, още не е изяснено-.

Слоновете подпират ранените си родственици. Неведнъж е наблюдавано как слоновете се опитват да помогнат на ранените си родственици и да ги подкрепят. В. Д. Никълсън от Управлението за контрол на слоновете в Танзания пише: „В района Гундура, близо до реката Рувума, раздробих с изстрел плешката на един мъжки. Щом чуха вика му за помощ, две слоници, които бяха вече хукнали да бягат, се върнаха обратно при него и застанаха от двете му страни, като се опитваха да му помогнат; отчасти го носеха, отчасти го влачеха. Боях се, че действително ще успеят да се отдалечат с него, затичах се отстрани близо до слониците и извиках, за да ги прогоня. Като чу гласа ми, едната се обърна и се затича срещу мен. Бях принуден да я застрелям, след това довърших и мъжкия. Щом чу неколкократните изстрели, другата слоница се отдалечи. Когато видя, че раненият мъжки е паднал на земята, тя сякаш разбра какво беше станало, и унила си отиде, като на всеки няколко метра спираше, ослушваше се и се обръщаше назад.“

Те се опитват да вдигат на крака мъртви слонове. Многократно е наблюдавано как слонове се опитват да вдигат застреляните си другари. В някои случаи се връща цялото стадо — слоновете тръбят и крещят и се опитват да вдигнат отново на крака падналото животно. А това е било смятано от не един ловец за масова атака на слонове.

Мъжките слонове не помагат на слониците. Дивечовият надзирател Патулани Нг’уни получил нареждане да прогони в Замбия четири слоници, които постоянно унищожавали плантациите и градините наоколо. Той застрелял слоницата водач. Една от останалите го преследвала след това повече от половин километър и се върнала при убитата. Когато се върнал, Нг’уни намерил и другите слоници, събрани около трупа на мъртвата си другарка — те се опитвали да вдигнат трупа, като го хващали с хоботите си за главата, за бивните, за краката и в средата на тялото. Но една част от тялото все оставала на земята. При това единият бивник на мъртвия слон се отчупил и слониците го хвърлили на 5 метра. Животните стояли около четири часа на мястото и събаряли дърветата наоколо. На другия ден Нг’уни намерил мъртвата слоница изцяло покрита с клонки от дървото мопани. Един дивечов надзирател наблюдавал на река Катете, също в Замбия, как в продължение на час и тридесет минути слонове си опитвали да вдигнат застрелян свой събрат, като го държали за предните крака и главата. Никълсън пише: „Установих, че мъжките слонове се опитват да помагат на паднал на земята мъжки, а слониците — на паднал мъжки или на слоница, но доста странно е обаче, че никога не видях мъжки да направи най-малкия опит да помогне на сгромолясала се слоница.“

Дейвид Шелдрик, дългогодишен дивечов надзирател в националния парк Цаво в южната част на Кения, твърди, че слоновете много често вземат бивните от труповете на мъртвите си събратя и ги отнасят на повече от половин километър, а понякога ги хвърлят с все сила срещу скали или дървета. Най-напред се е предполагало, че трошенето на бивните е работа на хиени; но те не могат да мъкнат бивни, тежки 35–45 кг., толкова далеч, а още по-малко да ги хвърлят срещу скалите.

Движението на ушите изразява йерархичния ред при слоновете. Голяма роля в съвместния живот на африканските слонове играят движенията на ушите и обонянието — това е установил В. Кюме след дългогодишни наблюдения върху два мъжки и един женски слон, държани полусвободно в зоопарка Опел край Франкфурт. Животните са настанени в много обширен двор и през нощта не се завързват на вериги. Междувременно те са създали и потомство. Според топлината на въздуха ушите им се движат различно бързо напред-назад. При повишаване на температурата само с половин градус движенията на ушите стават веднага по-бързи. Агресивността им се изразява в разперване на ушите встрани, а движенията им стават още по-бързи, отколкото при повишаване температурата на въздуха. По-нисшестоящи в йерархичния ред животни не смеят да размахват толкова често ушите си в близост до по-вишестоящи дори ако температурата подхожда за това. Само когато животните имат настроение да бягат, ушите им остават плътно притиснати към главата.

Слоновете копаят ями, като коленичат на предните си крака и разравят почвата най-напред с бивните си. Те обичат да се търкалят и да хвърлят върху тялото си обилно прах, който отначало са събрали с предните си крака и с хобота си. По същия начин те хвърлят върху себе си клонки, шума, трева, пръст и изпражнения. Понякога клатят вдигнатата си нагоре глава с разперени настрани уши бързо и рязко, често така силно, че и предният им крак започва да се поклаща в такт. Слоновете обичат също така да кимат с глава, което най-често означава, че имат намерение да нападнат или да се втурнат към нещо. Слонът може да се върти около собствената си ос в продължение на няколко минути.

Слоновете имат преди всичко добре развито обоняние. Те опипват с хобота си както собствената си глава, така и главата на родствениците си, особено устата, жлезите около слепоочието и ушния отвор. Мъжкият слон често държи края на хобота си под мишниците на слоницата, като от време на време го изважда оттам и го пъха за няколко секунди в устата си.

Агресивни и боязливи слонове. Когато е спокоен и равнодушен, слонът прилепва ушите си плътно назад към главата, а хоботът му виси надолу. При раздразнение и агресивност той разперва ушите си напред, вдига леко главата си нагоре, повдига края на хобота си най-напред малко, после, при силна възбуда, го изправя нагоре и най-подир го изопва назад над още високо повдигнатата си глава и челото. При действително сериозна атака тази стойка отново се изменя. Признава ли се един слон за по-слаб от друг, той свива хобота си навътре, пъха го в устата си, посяга с него към собствената си слепоочна жлеза или към края на ухото.

Когато мъжките слонове, особено по-младите, решат да премерят силите си в игра, те застават на 5–10 м. един срещу друг. След това повдигат глава, въртят хобота си над челото, разперват уши и закрачват бързо един срещу друг, докато израстъците на хоботите им се докоснат. В момента на стълкновението всеки слон увива с хобота си главата на противника или пък хоботите им се вплитат един в друг. След това със здраво опрени в земята крака те се стараят да се изтласкат един друг. Ако никой не може да изтласка противника си, те престават да се блъскат, връщат се обратно и след няколко минути всичко започва отново.

Полуопитомените слонове в зоопарка Опел нападат понякога и хора. Те се обръщат към тях, застават за миг с вдигната нагоре глава, с разперени встрани уши и с увиснал хобот и бързо се приближават. Колкото по̀ се приближава слонът, толкова по-силно маха хобота си или го свива повече към тялото си. Непосредствено пред човека слонът докосва с края на хобота си лявата или дясната страна на главата, а малко преди удара — едната от слепоочните жлези. Ударът с хобота той нанася отдолу нагоре или отстрани.

Когато слоновете се бият сериозно. Истинските борби, които се случват много рядко, започват по подобен начин, след това обаче се посипват удари с небивала сила и ярост. В националния парк Куин Елизабет два мъжки, единият от които бил много по-едър от другия, се борели точно около един термитник, на който растяло малко дръвче. Те се блъскали и удряли над и около хълмчето. Най-подир по-младият слон измъкнал дръвчето и го размахал заканително с хобота си, но не го използувал като оръжие. Слоновете блъскали силно главите си една о друга, удряли бивните си и преплитали хоботите си. Макар по-едрият слон да получил отначало сериозни драскотини по предната част на главата си, по-младият загубил самообладание, бързо се обърнал и хукнал да бяга, а другият веднага го погнал. Едрият мъжки преследвал дълго беглеца, докато най-подир се отказал от гонитбата и вместо него нападнал всъдехода на наблюдаващия борбата дивечов надзирател.

Бивникът пробил сърцето. В националния парк Цаво пет мъжки слона се приближили заедно да пият вода. Три от тях се отдалечили след това, докато останалите, които имали тежки бивни, изглежда, имали настроение за борба. Изведнъж единият се нахвърлил върху другия и го гонил около 80 м. в гъсталака. Тогава гоненото животно се извърнало, готово да премери силите си с нападателя. Двата слона сблъскали главите си и нападателят, който имал по-прави бивни зъби, улучил смъртоносно другия. Десният му бивник се забил в твърдото небце в устата на противника, а левият промушил гръкляна му с такава сила, че нападателят бил издигнат над земята. След това той извадил бивните си и злощастната жертва се свлякла на колене. Агресорът атакувал още веднъж, забил бивните си в плешките на победения и навярно засегнал сърцето, тъй като раненият рухнал мъртъв на земята.

Победителят се отправил към водата, пил отново, но очевидно, и той не бил останал невредим, тъй като течала доста кръв от няколко рани на гърдите. Минал край брега на езерцето и след като още веднъж утолил жаждата си, се върнал отново на бойното поле. Когато видял мъртвия слон, той пак се раздразнил — нападнал го още веднъж и забил бивните си в главата на мъртвото животно, право в мозъка. След това започнал да вдига грамадния труп, докато го изместил в обратна посока. Най-накрая застанал под едно дърво на около 100 м. от трупа.

Един от дивечовите надзиратели, който наблюдавал битката, слязъл от колата си, за да огледа отблизо мъртвото животно. Но побеснелият мъжки го забелязал и тръгнал да го нападне, затова надзирателят трябвало да избяга, за да си спаси живота.

Малко след този страшен двубой друго стадо слонове се приближили до водата, но разяреният мъжки веднага ги прогонил. Стадото трябвало да заобикаля доста, докато се добере до водата. Гордият победител стоял около шест часа на стража при трупа, докато най-сетне се оттеглил в храсталака. Бивните на мъртвия слон тежали 52 и 49 кг — няма съмнение, че това е бил много тежък зрял мъжки. Нападателят му също бил приблизително толкова голям, със също такива тежки бивни.

Веднъж в провинцията Киву в Конго полковник Р. Хойър се натъкнал на застрелян слон. В главата му бил забит върхът на бивник от противник, който бил счупен върху черепната кост. При такива борби слоновете често счупват бивните си. В Судан в тялото на слон, загинал при двубой, бил забит голям къс от бивника на противника му, строшен на четири парчета, които общо тежали 25 кг. По това човек може да съди за силата на едно такова сблъскване.

Легендата за слонските гробища. Масово измиране на слонове. Загине ли слон, животните, които ядат мърша, особено лешоядите, се стичат от всички страни. Тогава къс по къс месото бързо изчезва, а костите биват разнесени наоколо. Грамадният череп се оголва бързо, тъй като в по-голямата си част се състои от кухини, оградени с тънки костни стени. Не е вярно, че човек никога не може да види мъртъв слон, както се твърди понякога. Неведнъж съм виждал мъртви, и то не застреляни, а умрели по някаква друга причина животни. През последните години в националния парк Мърчисън Фолз са били намерени 325 слона, умрели по естествен начин, което е било установено от учените. Въпреки това легендата за слонските гробища в Африка, изглежда, не може да бъде изкоренена. Според нея, щом почувствуват, че наближава краят им, исполинските животни се оттеглят в блата или отдалечени местности, където след това хората се натъкват на големи купища кости. Повод за такива легенди навярно са дали масовите отстрелвания на слонове в минали времена, както и мъчителното им загиване сред пламъците на нарочно подпалената висока трева през сухия период. Освен това слоновете са били и тровени, за да могат ловците да се добират до слоновата кост. Възможно е животните да са умирали и от събрали се в падините задушливи газове — нещо, което е описано за пръв път от д-р Вершурен. Там едно по едно могат да измрат много едри животни. А тъй като трупове на слонове обикновено се срещат пръснати само тук-там из саваната, такива струпвания в някои райони са станали причина за пораждането на легендата за гробища на слоновете. Турканите например поставят в сухата степ капани около някои вирове. По този начин те са убивали в продължение на години слон след слон.

Слоновете са исполини в истинския смисъл на думата. Те са най-тежките, а след жирафата — и най-високите сухоземни животни. Убивани са мъжки степни слонове, които, насечени и претеглени на парчета, са тежали по 6,5 т. Доктор Лаз е изследвал 360 слона от националните паркове Мърчисън Фолз и Куин Елизабет в Уганда. Средната височина при холката на мъжките слонове в парка Мърчисън Фолз е била 3,15 м., в парка Куин Елизабет — 2,98, а при слониците — 2,72. Средното тегло на слониците е било 2766 кг., най-високото тегло при мъжките — 6 000.

Защо не му трябва на слона козина. Обикновените слонове от цирковете и зоопарковете, повечето от които са слоници, тежат от 3 до 4 т.; слон, тежащ 5 т., се смята за прекадено тежък. Само кожата на слона тежи 1 т.; изсъхнала, тя все още тежи 650 кг., а изпъната, стига до 35 кв. м. Белите дробове на слона тежат 137 кг., черният дроб — 105, бъбреците — 18, ушите — 80, хоботът — 120, скелетът — 1 600, сърцето — 20, мускулите — 2 700 и мазнината — 100. При слона се падат много по-малко квадратни сантиметри кожа на килограм тегло, отколкото при по-дребните животни. Ето защо той загубва сравнително малко топлина чрез повърхността на тялото си, поради което не се нуждае от козина и е в състояние да понася, дори не съвсем лошо и северния климат. Ушите, които при африканския слон заемат една шеста от повърхността на тялото, служат преди всичко за охлаждане. По-голям слон произвежда толкова топлина, колкото 30 човека. Сърцето му бие около 30 пъти в минута.

Слон със седем бивника. Бивните на слона не са кучешки зъби, а преустроени резци. Има африкански слонове, които не притежават бивни или пък имат само един или деформирани 5–7 бивника. В долината на Замбези, Южна Родезия, на около 65 км. източно от Хирунду се срещат много слонове без бивни — средно всеки десети слон. Бивните на слоновете не са облечени с емайл и растат през целия им живот, но не повече от 5 см. годишно. От двете страни на челюстта си слонът има само по един, затова пък голям колкото франзела кътник, който се сменя шест пъти през живота му с нов, щом предишният се изтърка.

Според проучванията на д-р Лаз, проведени в националните паркове на Уганда, бивните растат от една до три години. Животните изтикват напред и изплюват остатъците от изтърканите кътници, а понякога неволно ги глътват. Тогава те могат да се намерят в изпражненията им.

Хоботът — чудно оръдие. Наистина хоботът е едно удивително оръдие. Със своя нос слонът може да чупи дървета, да копае дупки, да убива други животни и дори да вдига от пода съвсем малки монети. Хоботът побира 15–20 л. вода, която след това животното впръсква в устата си. То пръска с него и тялото си. Слонът може да извива хобота си във всички посоки, може да го удължава или да го свива, тъй като той се състои от 40 000 снопчета надлъжни и напречни мускули. Хоботът е толкова як и жилав, че трудно може да се пререже с нож, макар че в него няма кости. И въпреки това слоновете могат да живеят и без него.

Слон с два хобота. В дивечовия резерват в Южна Луангуа, Замбия, в продължение на около четири месеца е било наблюдавано едногодишно слонче без хобот. То изглеждало добре охранено, макар че трябвало да кляка, за да взема от земята диоспиросовите плодове. В парка Адо един слон, на който липсвал върхът на хобота, всмуквал портокалите с края на хобота си и после ги издухвал в устата си. Един слон, убит в района Нзега, Танзания, е имал закърнял втори хобот, който се разклонявал от главния. Той е бил дълъг 46 см и е имал само един пръстеновиден израстък на върха.

Най-важно е обонянието. Благодарение на подвижния си хобот слонът може да души високо във въздуха като жирафата и непосредствено по земята като диво куче. Очевидно слоновете се ръководят главно от обонянието си. В Замбия една посетителка искала да снима слон, както стоял в пресъхнало речно корито. Тя се намирала до едно дърво на брега. След като направила първата снимка, слонът се запътил право към нея и тя просто се объркала — оставила ябълката, която държала в ръката си, на земята, преметнала каишката на камерата през глава и понечила бързо да се оттегли. Слонът бавно се приближил към нея и спрял от другата страна на дървото, спокойно посегнал с хобота си около дънера, вдигнал ябълката от земята, пъхнал я в устата си, обърнал се и си тръгнал. През цялото време, докато стигнал на един метър от жената, го била привличала миризмата на ябълката.

В националния парк Крюгер едно тежко ранено слонче дошло съвсем близо до дивечовия надзирател, който чакал на водоема, и после изчезнало в храсталака. Два часа по-късно към това място се приближила група от седем слона, които веднага почнали да пият. После една едра слоница изведнъж вдигнала високо хобота си и започнала да души във въздуха, а после и по земята. Така тя стигнала до мястото, където под едно дърво било лежало слончето. След като помирисала навсякъде, тя тръгнала по дирите му. Хоботът й почти докосвал земята. Слоницата се движела съвсем бавно, точно по миризмата. Един час по-късно се завърнала заедно с малкото при групата. Преди 2 000 години Плиний пише: „Слонът е надарен от природата с това, което рядко се среща у хората, тоест с почтеност, разсъдливост, усет за справедливост и покорност на вярата. При новолуние слоновете се отправят към реките, където се чистят тържествено и се къпят, и след като по този начин поздравят планетата, се връщат отново в горите. Когато са болни и лежат на земята, те хвърлят трева към небето, сякаш искат да я принесат в жертва.“

Подобно очовечаване и странни мистични възгледи за нрава на слона се срещат и днес още в някои романи и приключенски книги.

Мозъкът на слона тежи 4–5 кг., тоест три пъти повече от човешкия. И въпреки това знаем твърде малко за умствените способности на африканския слон. Самият аз и много други учени сме провеждали експерименти в тази насока с азиатските слонове. За това разказвам в книгата си „Училище за слонове“. Работните слонове са усвоили над тридесет различни команди и боравят твърде целесъобразно и разумно с дървените трупи, с въжетата и с други подобни предмети.

Слон върху човешки крак. Големи усилия ми струваше да накарам един слон в зоопарка да ме настъпи по крака. Но той нито го премаза, нито ми причини болка, само почувствувах, че сякаш върху крака ми е поставен чувал жито, тежък два центнера^[1]. Разбира се, човек не трябва да поставя крака си под предния край на слонския крак, там, където се намира копитото му. На задната страна на ходилото на слона обаче има пихтиеста маса, която именно прави вървежа на този исполин толкова безшумен. Дори когато започне да бяга стадо слонове, не се чува никакво удряне, на копита или трясък, както е например при антилопите и зебрите.

Животното нямало вече ходила. При натоварване, тоест при стъпване, кракът на слона става по-широк и по-дебел, но когато животното го вдигне, той значително отънява. В такъв случай площта на ходилото може да се намали с около една четвърт. Ето защо, когато нагази в дълбока тиня, слонът измъква краката си лесно от нея. През 1958 г. в националния парк Крюгер бил намерен тежко ранен слон без ходила: на тяхното място се виждало голо месо. Оказало се, че животното било попаднало сред степен пожар извън парка.

По-рано пределната възраст на слоновете често е била преувеличавана. Според изследванията, извършени върху 325 слона, умрели от естествена смърт, в двата национални парка на Уганда, средната продължителност на живота на слона е изчислена на по-малко от 50 години. Вероятно те не живеят колкото човекът. Според проведената анкета на д-р Алфред Зайц в зоологическите градини, където отделните животни сигурно могат да живеят по-дълго, отколкото в свободната природа, досега не е имало африкански слон, който да е живял над 40 години. Повечето азиатски слонове умират, преди да достигнат 50 години, а 60 не е доживял още нито един.

Колко храна трябва на слона. Слоновете се нуждаят от големи количества храна, тъй като, както изглежда, лошо я използуват. Във Франкфуртския зоопарк даваме на един слон дневно по 6 кг. счукан овес, 3 кг. трици и 75 кг. зелен фураж. Работните коне, които тежат около една пета от слона, изяждат към 40 кг. зелен фураж и още 2–3 кг. настъргани картофи, смесени с плява и слама.

В станцията за слонове „Гангала на Бодио“ се дава на слон 350–400 кг. дървесна шума и растения, голяма част от които той разпилява и стъпква. След претегляне на остатъците се е оказало, че едно животно изяжда в същност само към 150 кг. храна и че за 24 часа има нужда от около 150 л. вода, част от която обаче пръска с хобота си върху тялото.

Какво може да извърши работен слон. През деня слонът се изхожда почти всеки час, а общо за 24 часа — 14–18 пъти. Изпражненията му се състоят от 80% вода. Нощно време слонът трябва да става, за да се изходи и да уринира. Въпреки голямото количество консумирана храна работоспособността на слона не е особено голяма. Чифт впрегнати слонове теглят кола, която тежи два тона, с общо четири тона товар, което не е повече от теглото на двата слона. Разбира се, пътищата около станцията за слонове „Гангала на Бодио“, за които се отнасят тези данни, не са особено хубави и равни. С такава кола животните изминават на ден само 20 км. при скорост 4 км/ч. Те трябва да работят само пет дни в седмицата, а в работно време да си отдъхват всеки час за около десет минути и да получават през това време храна. Слонът носи на гърба си товар 300–400 кг. и изорава за четири часа две трети от 1 хектар на около 12 см. дълбочина. Тези норми може. би нарочно се понижават, за да се накарат фермерите, които идват да наемат слонове, да не ги пресилват. Началникът на станцията ми разказа, че неговите слонове теглели кола с товар до девет тона.

Слоновете се хранят с наслада. Източноафриканският степен слон предпочита тревостепите, където обаче има пръснати групи дървета или където бреговете на реките са обрасли с дървета, под чиято сянка животните могат да се оттеглят през знойните часове на деня. В такива райони, непосредствено отвъд границата на националния парк Мърчисън Фолз в Уганда, Ървин Бус е изследвал стомашното съдържимо на 47 застреляни слона от януари до март 1959 г. Оказало се, че 91% от храната им се е състояла от трева, 8% — от дървета и храсти и 1% — от стъбла и листа на тревисти растения. Само около 10% от изядената трева е била от зелени и пресни, а 90% — от изсъхнали растения. Когато пасат, животните непрекъснато обикалят. Ако пасат прясна трева, която след изгарянето на старата пониква бързо, слоновете просто се забравят от удоволствие. Тогава човек може да се приближи на 15 м. до тях, без да го усетят. Работата е там, че докато пасат, те или затварят напълно очите си, или гледат направо в земята, в краката си. Ако човек ги наблюдава в това време, той може да види само горните им клепачи и красивите им дълги мигли. С хобота си слоновете изскубват тревата заедно с корените, а пръстта изтърсват, като удрят снопчето в крака или в бивника си. Според Никълсън в такива случаи често лигите им капят от устата. Когато през сухия период тревните площи изгарят, слоновете започват да се хранят повече с клонки.

Слон в зеленчуковата градина. Колкото слоновете са грамадни, толкова и обичат да си угаждат. Върхът на хобота с пръстеновидните израстъци, с който слоновете усещат така добре миризмите, им помага да си избират тревите и дори листата, които най-много им харесват. Един мъжки слон, който безшумно влязъл през оградата в зеленчуковата градина на дивечовия надзирател в Параа-Лодж в националния парк Мърчисън Фолз, изял първата нощ всички зелени царевици, дини и краставици, кръвното цвекло и част от патладжаните. При второто посещение си хапнал остатъка от патладжаните и пипера. Доматите, салатата и морковите обаче не докоснал.

Слонове, пияни от плодовете на маруловото дърво. Слон с туземска колиба на раменете. В Танзания през октомври и ноември слоновете обичат да се придвижват към бамбуковите гори, където прекарват с дни и се хранят почти изключително с бамбукови издънки. През февруари, когато узреят плодовете мугонго в района Литоу-Киперере, слоновете се струпват на юг. През сухия период те се придвижват към районите, където расте особено много тревата магуру, която има широки листа и става висока до 6 метра. В националния парк Крюгер, Южна Африка, слоновете се нахвърлят върху плодовете на маруловото дърво, щом узреят. Те ферментират в стомасите на слоновете и по този начин животните се опиват. Някои слонове проявяват в това състояние и агресивност, а други са само „приятно замаяни“. Макар „пияните“ слонове да правят всяка година доста пакости, по това време те не са опасни за посетителите на парковете, тъй като в съседство с всички туристически хижи маруловите дървета са изкоренени до едно. Иначе това дърво е в същност едно от най-разпространените в националния парк. Туземците си варят от плодовете му твърде силна бира. И затова дърветата не се изсичат за гориво. Плодовете узряват най-напред в северния край на парка; след това слоновете бавно се приближават на юг, като по пътя все си похапват от тях и се наслаждават на вкусната храна. Веднъж един африкански дивечов пазач бил бутнат от велосипеда си от леко „пиян“ мъжки слон. Друг един слон пък пъхнал главата си в колибата на туземци, нарамил я и хукнал с нея към храсталака; не пострадал обаче никой. Друг мъжки слон грабнал един пийнал като него африканец от велосипеда и го завлякъл около десет метра навътре в гъсталака. След това се върнал на шосето и стъпкал колелото — това разказва директорът на националния парк д-р Н. ван дер Мерве.

Стадата слонове бяха свикнали да странствуват из Африка в зависимост от годишното време, за да си търсят най-добрите източници на храна. Днес те нямат вече достъп в обширни области на Африка и затова са усвоили и някои вредни навици при търсенето на храна.

Те копаят кладенци. Слоновете са като че ли единствените животни в Африка, които копаят дупки, за да стигнат до водата. За тази цел те разрохкват почвата с бивните си, а пръстта изхвърлят след това с хобота си, като правят дупките отвесни и дълбоки до един метър. По този начин обикновено те откриват в песъчливото корито на пресъхнали реки вода, която се използува и от много други животни, като носорозите, антилопите, зебрите, птичите ята, змиите, а това им дава възможност да преживеят сухия период. По същия начин постъпват и някои видове кенгуру в Северозападна Австралия. А. Гордън е наблюдавал в парка Банки как слоновете запушват отгоре своя „водоем“ със запушалка от листа, трева и със собствените си екскременти и го засипват с пясък. Ако по някаква причина слоновете напуснат през сухия период даден район, това може да има гибелни последици за останалите животни.

През януари и през август 1957 г., тоест през късия и през дългия сух период, биологът Н. К. Бюхнер е преброил в южната част на националния парк Мърчисън Фолз в Уганда над 4 000 слона. При започването на дъждовния период, към средата на септември, броят им обаче се удвоява. Животните прииждат от по-залесените области извън парка към тревостепите. Междувременно и в този национален парк броят на слоновете се е увеличил извънредно много, тъй като заради непрекъснато увеличаващото се заселване в районите извън парка слоновете все повече напират да влязат в него, където остават после и през цялата година.

Когато броят им се увеличи много, слоновете се приспособяват към дадените хранителни източници. Тъй като в някои обширни участъци на парка всички дървета са били унищожени от слоновете, през 1964 г. е бил направен опит да се отстрелят 200 слона в тази част на парка, която се намира южно от р. Виктория — Нил, и още 200 в северната му част. Чрез грижливи изследвания на убитите животни учените са установили, че съществуват явни различия между слоновете от южния и от северния бряг. При слоновете от северния бряг половата зрелост настъпва средно на 14 (от 10 до 15) години, а при слониците от южния бряг — на 18 (от 13 до 22).

За мъжките слонове съответните възрасти са 13 (от 8 до 15) години при стадата от северния бряг и 16 (от 13 до 20) — при стадата от южната страна на реката. Средният интервал между две раждания при слониците е четири-пет години при едните и при другите стада. Но средната продължителност на кърмене е значително по-къса при слониците от южния бряг, за което свидетелствува и високата смъртност на малките слончета там. Ето защо при слониците от южната страна трябва да минат 11 месеца, докато в яйчника им се образува ново яйце, а при северните слоници — само 4. Стадата от северния бряг се увеличават и са по-млади — средната възраст на животните е 19 години. При южните слонове средната възраст е 20,5 години, но броят им намалява. Животните, по-млади от десет години, в северната група са 40%, а в южната — само 22%. Слониците от северния бряг сватбуват от ноември до април, докато у южните животни това се е изменило — от април до септември. Сигурно храната е причина за това. През 1963 и 1964 г. е имало два до три пъти повече съешавания, отколкото през 1964 и 1965 г. Разликата между двете популации се дължи на това, че растенията и дърветата южно от Нил са унищожени много повече. По-рано тази област е била гъсто залесена и дори е била гориста, но слоновете са я превърнали изцяло в тревостеп. На северния бряг все още са останали няколко района с дървета и храсталаци. На север от Нил живеят 0,9 слона на 1 кв.км., а на юг — 1,7.

На времето, когато на слоновете е принадлежала цяла Африка, това положение е щяло да се оправи от само себе си. Сивите стада от изпасаните напълно южни райони са щели да се отправят другаде или да намалеят по естествен начин от недохранване. Но днес, разбира се, не бива да се допуска националните паркове, последните кътчета истинска дива природа, да се превърнат в полупустини и в пустини. А това поставя отговорните лица пред необходимостта да вземат сериозни решения.

Всяка година се отстрелват по 45 000 слона. За да се получат около 600 000 кг. слонова кост, колкото е била преработвана всяка година в света, в миналото е трябвало да бъдат убивани годишно по 45 000 слона. По-голямата част от тях са били от Африка. Но никой не си е направил труда през тези дълги години да узнае например нещо за начина им на живот, да изследва по-подробно хекатомбите посечени великани. При сегашното положение може да се предполага, че към края на нашето столетие вече няма да има напълно свободни слонове извън националните паркове на Африка. Ето защо радостно е, че животните, които в някои от националните паркове би трябвало да бъдат убити поради пренаселеността им и унищожаването на ландшафта въпреки силната съпротива на дивечовите надзиратели, сега в по-голямата си част са обект на различни научни изследвания.

По този начин стана ясно, че така наречената „мъст“ — секрецията, която отделя слепоочната жлеза отстрани на главите им, поне при африканските слонове няма нищо общо с разгонването или с достигането на полова зрелост. В продължение на столетия се е смятало обратното. У слоновете, убити от юли до октомври, Ъ. Бус не открива такава течност, но у почти всички убити през периода след 20 октомври до края на март е имало „мъст“. Само у няколко съвсем млади слона тази секреция не е могла да се открие в средата между окото и ухото. Но повечето слонове и слоници, които още не били достигнали полова зрелост, а така също и старите слоници, които току-що били родили и кърмели, и някои съвсем малки животни са показали през споменатия период всички признаци на „мъст“. Може би функцията на тази жлеза има връзка със сухия период и с високите температури, но очевидно не и с размножаването.

При този случай Бус установява също така, че както мъжките слонове, така и слониците с особено големи бивни са били доста стари. Те вече дъвчели на петия и шестия кътник.

Любовта на слоновете. Като покана за съешаване на слоницата е притискането с хълбока към главата на мъжкия. При това тя се извръща наполовина назад. Мъжкият поставя хобота си по дължина върху гърба й. Докато тя се притиска към него, той я тика с израстъците на хобота и с бивните си бавно напред — това е описано от В. Кюме. Ученият е наблюдавал внимателно акта на съешаването при африкански слонове в зоопарка. Слоницата правела изведнъж бързи крачки напред, като махала с хобота и с опашката си и кимала с глава. Мъжкият я следвал отстрани; тя подтичвала в дъга около него, а той като че искал да й препречи пътя. След това те заставали глава срещу глава, често пъти с вдигнати нагоре хоботи, извити във формата на буквата S. Когато натискали, както при мнимата борба, върховете на хоботите си един о̀ друг, мъжкият надделявал. Хоботите се вплитали един в друг и после отново се разделяли. С края на хоботите животните опипвали нежно главите си. Това се повтаряло, като слоницата все по-често се притискала към мъжкия, коленичела и вдигала опашката си нагоре. Той посягал с хобота си към влагалището й. След неколкократна гоненица слоницата заставала мирно и той най-после се качвал върху нея. Копулацията траела само няколко секунди.

Другите мъжки не ревнуват. В. Полз е наблюдавал съешаване на слонове в дивечовия резерват в долината Луангуа в Замбия. Мъжкият сложил опашката на слоницата в устата си притиснал страничната част на главата си към хълбока й, после пристъпил малко напред, метнал хобота си през врата й и хванал противоположното й ухо. Слоницата стояла на мястото си докато той я пуснал отново. И тук самата копулация продължила около десет секунди. След това животните застанали едно срещу друго и вдигнали хоботите си нагоре във формата на буквата S. Два други мъжки, които през цялото време стояли недалеч от тях, се приближили и минали между двойката, но първият мъжки не реагирал. След това четирите животни започнали да пасат мирно заедно. Скоро слоницата почнала упорито да „флиртува“ с единия от новодошлите мъжки, без той да се интересувал от нея. Равнината била пълна със слонове, а близо до мястото на сватбуването, на няколкостотин метра, се намирали няколко напълно развити животни.

А. Девин е фотографирал в Южна Африка два слона, които са се съешавали под водата. От слоницата са се подавали само горната част на главата и вратът й, а от качилия се върху нея мъжки — главата и раменете.

Впрочем мъжките обичат да галят често слониците и да ги прегръщат с хоботите си, без да показват намерение за сватбуване. Както беше вече споменато, слоновете се съешават през цялата година, без да съществува определено време за разгонване.

Алън Райт е наблюдавал веднъж в района Нуанетзи в Родезия млад слон, очевидно най-младия в групата, чиито бивни тежали по десет килограма. Младият мъжки се движел бързо през стадото. Приближил се до една от слониците и тя веднага спряла да пасе и застанала неподвижно на мястото си. Още щом пристъпил към нея, тя бързо се отдалечила. Изглежда, че мъжкият опитвал късмета си при всички слоници поред. Другите мъжки слонове се държали напълно безучастно, но и те заставали неподвижно, когато възбуденият млад слон се приближавал към тях. Половият му орган се намирал в състояние на ерекция.

Накрая седемте слоници се събрали в отделна група и побягнали. Но в действителност те нямали намерение да бягат — животните тичали в тесен кръг, тръбели и издавали крясъци, а малките слончета тичали пред майките си. Най-подир мъжкият се затичал и се опитал да се качи върху една слоница. При тичането те изпотъпкали храстите и малките дръвчета. Останалите четири мъжки се държали пак съвсем безучастно. Накрая мъжкият възкачил една друга слоница, която въпреки това продължила да върви още десетина метра и след това се извърнала встрани. През цялото време младият слон бил върху нея. След около две минути той слязъл, а слоницата се отправила към останалите си посестрими.

Бременност 22 месеца. Изглежда, че мъжките се намират в брачно настроение само в определено, и то винаги различно време. Навярно са необходими различни предпоставки за това. Фактът, че досега африканските слонове в зоологическите градини са се размножавали толкова рядко, се дължи до голяма степен на обстоятелството, че обикновено се държат индийски слонове в най-добрия случай с една или две африкански слоници при тях кръстосване между азиатски и африкански слонове обаче досега няма. Но от 1925 г. насам в станцията за опитомяване на слонове в Конго винаги се държат най-малко 12 напълно годни за разплод слоници и няколко мъжки, а често и много повече. Тези животни живеят в естествената си среда, но нощем биват завързвани с вериги, както в зоопарковете, а през деня пасат с часове в района, само че под надзора на своите придружители, наречени корнаци. Тогава, разбира се, на по-непокорните се поставят спъвачки на предните крака. Въпреки това за тридесет години там е имало само четири раждания и което е много странно — всички се случили през 1930 г., а друго едно по-късно, към края на петдесетте години. Бременността при африканския слон трае почти 22 месеца; в Базелския зоопарк двата мъжки били покрили слоницата между 23 март и 4 април 1964 г.; тя родила на 12 януари 1966 година.

Така се раждат слончетата. При самото раждане майката често пъти бива заобиколена от останалите си посестрими и ако може така да се каже, те я закрилят. През декември 1956 г. Ф. Попълтън, тогава дивечов надзирател в националния парк Куин Елизабет, е наблюдавал в подробности раждането на слонче, но за съжаление само отчасти, защото пристигнал, след като малкото вече се било появило на бял свят. Той забелязал как едно по-голямо стадо слонове се били събрали накуп, как всички били обърнали главите си, тръбели и махали с уши и се държали доста неспокойно. Попълтън е наблюдавал на разстояние 25 крачки с бинокъла си целия процес. В средата на събралите се накуп слонове стояло току-що роденото малко. Майката и друга една слоница тъкмо отстранявали околоплодната обвивка. Коремът на майката бил неимоверно разширен и висял почти до земята. Влагалището, което при слоницата е отдолу, между краката, а не отзад и отгоре, било разширено и кървяло. Групата се състояла от шест големи слоници с пет малки и още един млад мъжки слон, който наблюдавал от около 15 метра.

Те искали да вдигнат на крака бебето. Животните опитвали с хоботите и с краката си да изправят на крака новороденото слонче. Едни от тях взели околоплодната обвивка и я хвърлили във въздуха така, че тя се простряла като чаршаф. Слониците прогонвали заобиколилите ги лешояди. Всички останали слонове, с изключение на един мъжки не били допуснати да се приближат, слониците ги пъдели. Новороденото слонче било мокро и покрито със слуз. Личало окосмяването му, особено на главата. Тръбенето и крясъците на слоновете продължили още десетина минути.

След половин час четирите слоници и малките им се отдалечили и оставили майката, една възрастна слоница и един млад мъжки слон на около седем години с новороденото слонче. Останалото стадо също се отправило към реката и изчезнало. Майката, другата слоница и седемгодишният слон продължили да помагат на бебето да стъпи на крака. След четвърт час изчезнала и другата слоница и оставила майката с бебето и младия слон, очевидно неин син, сами. Този млад мъжки пъхнал хобота си под корема на слончето и между краката му, за да му помогне да стане. Малкото било много слабо и паднало отново на земята. Майката продължила да мята околоплодната обвивка насам-натам и най-подир я хвърлила на гърба си, където останала част от нея. Два пъти слоницата се опитвала да изяде късовете от ципата, но все ги изваждала отново от устата си.

След два часа малкото слонче направило първите си несигурни стъпки, но паднало напред върху главата си и се преметнало по гръб. Майката и младият мъжки не му позволявали да лежи на земята и непрекъснато го изправяли на малките му крака. Майката кървяла през цялото време и плацентата паднала напълно едва два часа след раждането. Слоницата изяла малко от външната ципа, но по-голямата част оставила. Тя си играла известно време с нея. Веднъж дори плацентата се закачила на бивника й. След два часа младият слон загубил интерес и изчезнал в посока на стадото. Когато Попълтън се приближил с всъдехода си още малко, слоницата веднага го атакувала.

Слоница ражда на шосето и спира движението. Самото раждане е наблюдавано от един дивечов надзирател в Замбия. Една слоница се била облегнала на голямо дърво, а главата на малкото вече се показвала от влагалището; след непрекъснати напъни новороденото се смъкнало на земята. Слоницата веднага се обърнала, застанала над слончето и започнала да го души с хобота си около 20–30 минути. След това малкото се надигнало на крака и затърсило вимето. То застанало до майка си и започнало да бозае. Наблизо нямало други слонове. Веднъж в Белгийско Конго Р. Хойер чакал в колата си четири часа на шосето, понеже една слоница родила малкото си точно на пътя, близо до едно мостче. Слоновете не могли да бъдат прогонени нито с викове, нито с клаксон.

Раждане на слон в легнало положение. В националния парк Етоша в Югозападна Африка била наблюдавана млада слоница, която раждала, докато останалото стадо пасяло в полукръг на 400 м. встрани от нея. Най-близкият слон, изглежда е била слоница, пасял на около 200 м. от нея откъм страната на вятъра. Младата слоница се била свлякла почти на задните си крака и тръбяла пронизително, сякаш била обзета от смъртен страх. Дивечовият пазач Баард слязъл от колата и се приближил, за да я прегледа. От 20 м. той видял как мускулите на тялото й изведнъж се свили вълнообразно от ребрата към корема. След това животното започнало отново да тръби.

Останалото стадо, изглежда, никак не се интересувало от раждането, само старата слоница вдигала хобота си нагоре. През около пет минути наблюдаваната слоница имала болезнени спазми и все тръбяла. След 30 минути се показала главата на малкото. В този стадии слоницата изглеждала много изтощена. Едва след още 15 минути предните крака и раменете на малкото излезли от влагалището. Изведнъж слоницата се отпуснала бавно на земята и легнала на дясната си страна. Сега тя тръбяла на по-къси промеждутъци. Накрая издала дълъг стон, след който останала да лежи много спокойно, дишайки бавно.

Новороденото слонче ритало на земята, за да се освободи от околоплодната обвивка. Майката е била или в несвяст, или много изтощена, за да се погрижи за малкото си. Слончето, което междувременно почти се било освободило от ципите, изглеждало розовичко. Само ходилата на краката му били жълтеникавокафяви. След около 10 минути слоницата вдигнала хобота си нагоре и го насочила към малкото. От пристигането на наблюдателя до момента на раждането бил изтекъл час и десет минути.

Раждането в зоопарка минало много бързо. Приблизително така е протекло и първото раждане при младата слоница Идунда в Базелския зоопарк през януари 1966 г. Сутринта гледачът на слоновете намерил голяма кафеникава и жилава слизеста буца, а на следната сутрин към 9,15 часа започнали първите родилни болки. Слоницата посягала с хобота си към наедрелите си цицки, а от време на време към корема и към слабо увеличеното си влагалище. После легнала на една страна и се замятала насам-натам. Това безспорно били вече родилни болки, които се повтаряли през четири — шест минути. Слоницата все се изхождала и уринирала по малко. Към 9,36 часа изтекла първата околоплодна течност, а след това областта под ануса видимо се подула.

Слоницата била много неспокойна, движела се насам-натам, махала уши, опирала се с бивните си о земята и почти се изправяла на главата си. Същевременно вимето й ставало все по-голямо и цицките доста се подули. Постоянно лягала на земята. Към 9,55 часа се показал околоплодният мехур, който веднага след това се спукал. После майката присвила задните си крака и слончето се измъкнало със задните си крака напред. Раждането протекло така бързо, че само на филма могло да се проследи всичко точно. Минали няколко минути, преди майката да опипа малкото си навсякъде, дори повдигнала леко бебето си с хобота, като го държала за опашката. Четвърт час по-късно слончето стояло вече на краката си, но, разбира се, с помощта на гледача. То тежало 113 кг. и било високо 95 см. Едва към 8 часа на следната сутрин малкото успяло да намери цицката и се набозало хубаво. По време на последната световна война в Мюнхен и през август 1965 г. в Опелския зоопарк в планината Таунус също са били родени африкански слончета.

Конгоанската станция за слонове посочва като нормално тегло на новородено слонче 100 кг. и височина 80–85 см. На една година височината му е 100 см., на две години 115–120. На тази възраст слончето вече е отбито. До петата си година то израства за година с около 10 см., а по-късно — с по-малко. Тогава и бивните вече се виждат добре; те започват да никнат между една и три години.

Слониците майки помагат на несръчните си малки слончета. На първо време слониците майки помагат на още доста несръчните си слончета. Така група слоници заедно с малките си се катерили нагоре по стръмен склон край Нил, недалеч от Фаяо. Едно много малко слонче не могло да се изкачи. Тогава майката клекнала горе на откоса, хванала малчугана с хобота си и внимателно го изтеглила нагоре. Дивечовият пазач Кахари се натъкнал в Замбия край река Колози на две слоници с четири малки; когато го зърнали, те побягнали. Докато се изкачвали нагоре по хълма, първата слоница постоянно тикала своето малко с хобота си, за да се катери по-бързо. Когато стигнали до едно място с много повалени дървета, тя започнала да вдига дърветата нависоко, така че малкото да мине удобно под тях. Ако то не успявало да премине през някой дънер, майката се връщала при него, вдигала дървото от земята и пускала слончето да мине отдолу.

Тя разнасяла трупа на мъртвото си слонче. През 1959 г. Р. М. Бере, придружен от министъра на природните ресурси, се натъкнал в парка Куин Елизабет на слоница, която носела мъртво слонче. Ако се съдело по миризмата, то било умряло преди три-четири дни. От време на време майката слагала трупа на своето малко на земята, за да попасе и да пие вода. По този начин тя бавно се придвижвала напред, а останалите слонове от групата винаги я чакали. Въпреки че вдигала трупа с бивните си, тя го носела между долната си челюст и рамото, „както цигуларят държи цигулката си“.

Когато се къпят, слониците често пръскат малките си с вода или им хвърлят тиня върху тялото.

За съжаление ние знаем все още твърде малко за начина на живот и за нуждите на африканските слонове. Още по-тревожно е, че почти не знаем от какво имат нужда те, за да живеят, защото през следващите години трябва да се намерят начини и средства поне една част от тези великолепни и достойни животни да бъдат запазени сред все повече увеличаващото се население и сред цивилизацията. Те са истинските царе в животинското царство, защото не се страхуват от никой естествен неприятел, дори и от лъва.

Човек и слон едновременно. Такова е мнението и на племето дан, което живее в Либерия и в Брега на слоновата кост.

Посетил съм тези хора два пъти. Според проучванията на Ханс Химелхебер те вярват, че главното е не самият човек, а онзи дух, който витае в него и който може да живее едновременно и в животното. Който чувствува способността да бъде дух едновременно и на човек, и на някое животно, трябва да поиска да бъде приет в съюза на животните, като за тази цел заплати голяма сума на ръководителя на съюза. Този, чийто дух може да бъде едновременно и животно, получава и в своето човешко тяло особените качества на този вид животно.

Духът си създава нови слонове. Най-висш е съюзът на слоновете; неговите членове властвуват над хората и преди всичко са главатари. Те са високи на ръст, имат голям корем и крачат много важно. Духът на главатаря не се вселява във вече съществуващ слон, а си създава нов слон, какъвто досега не е имало. Ако този слон бъде убит, тогава трябва да умре и принадлежащият към него човек двойник. Все се случва някой умиращ да разказва, че трябва да се прости с живота, защото същевременно е и този слон или бивол, който предишния ден е бил убит. Умре ли някой знатен човек без видима причина, обикновено се предполага, че е умрял от магия. Тогава се смята, че чрез магьосниците трябва да бъде открит злосторникът. Преди да се пристъпи към тези неприятни разследвания, трупът на умрелия се съблича и преглежда за някакви драскотини или малки загноясали рани по тялото, които могат да подскажат как е било ранено принадлежащото към него животно. Ловецът, който е убил животното, не се наказва, тъй като той е изпълнявал само задължението си да набави месо за селото.

Най-скъпо е влизането в съюза на слоновете. Ако един заможен човек изведнъж започне да прави дългове, ако не може вече да си позволява това или онова или ако от десетте му крави няма вече пет, между хората се пуска вече слухът, че щял да плати за приемането си в някой съюз на духовете, макар той сам да не е казал нищо. Ако след това той съобщи с въодушевление, че сега е „в слона“, уважението към него извънредно много нараства. Заговори ли той на някое събрание, всички млъкват; с готовност бива избиран за различни длъжности, дори и за главатар, понеже се знае, че зад него стоят слоновете.

Ето защо племето дан смята законите за защита на дивите животни за безсмислени. Нали всички живеещи днес в пущинака животни са двойници на хората, те не могат да измрат, докато има хора.

Някога забранени по религиозни съображения райони в Африка — днес национални паркове. От друга страна, старите африкански религии неведнъж са се оказвали полезни за защитата на животинския свят. В повечето области е имало неприкосновени райони, свещени горички и местности, в които ловът е бил забранен. Такива религиозни закони биват спазвани много добросъвестно, понеже се знае, че боговете или духовете наказват безпощадно всяко нарушение. Щом в една местност се е ловувало прекалено много и някои видове животни са изчезвали, по-късно те постепенно са се заселвали от забранените райони отново в опразнените съседни местности. Колкото повече изчезват старите африкански религии, толкова по-малко внимание обръщат хората на предписанията за запазването на забранените райони. И затова за доброто на континента свещените неприкосновени ландшафти в модерна Африка трябва да се заменят с национални паркове.