Бернхард Гжимек
Сред животните на Африка (10)

Жирафите са се научили да скачат през огради

Преди да умрат, хората стават внимателни един към друг.

Когато краят на кравите наближава, те се ближат една друга.

Африкански поговорки

Измервателен уред, поставен в жирафа. Как бихте придвижили обелиск, тежък няколко тона? Дали в хоризонтално положение, върху ролки или изправен внимателно, за да запази равновесие и да не се обърне? В повечето случаи природата е избрала първия начин — животни със сплеснато, източено тяло, като змиите и гущерите, се придвижват без затруднение напред. Колкото си по-висок, толкова ти е по-трудно да вървиш изправен нагоре по стръмнината. А жирафата е най-високото от всички съвременни животни, тя тежи 500–750 кг., на височина достига над 6 м., а при това туловището й е доста късо. Сърцето й трябва да изтласква кръвта до главата на височина над 2 метра. Ето защо стената на сънната артерия е дебела 1,2 см., а кръвното налягане е двойно по-високо, отколкото при човека. Във Физиологическия институт в Ленинград бе установено, че белите дробове на жирафата побират само 12 л. въздух, докато дробовете на коня — 30. И затова с кон лесно може да се стигне и да се гони бягаща жирафа, докато тя спре или падне на земята. Американски учени са направили опит, като са поставили в сънната артерия на две големи животни измервателен уред, свързан с автоматичен транзисторен радиопредавател. Един приемник върху всъдеход изчислява получените данни. Според учените ударите на сърцето и кръвното налягане, изглежда, се колебаят неимоверно силно. В покой сърцето бие 90–100 пъти, а при бързо бягане — 170. Освен това при галопиране кръвното налягане се колебае в такт с поставянето на предните копита на земята. Навярно то се повишава и спада при промяна на налягането в сънната артерия едновременно с вдигането и навеждането на главата.

Търсила малкото си 16 часа. В старанието си да стигнат някоя клонка козите и антилопите застават на задните си крака и сякаш танцуват на място. Жирафата никога не може да направи това. Тя винаги застава с четирите си крака на земята. Но как в такъв случай едно животно, което трябва да стои така здраво на земята, преодолява телени огради? В Трансваал, когато фермерите започват да строят телени огради, жирафите най-напред са минавали направо през тях, повличайки след себе си телените мрежи. По-късно, след три-четири години, те се научават да се справят с тези нововъведения. За голямо учудване на фермерите те почват да ги прескачат. И така оградите от бодлив тел, издигнати дори на височина 1,85 м., вече не представляват непреодолимо препятствие за жирафите. При скачане те отмятат първо главата и шията си назад, прехвърлят се с предните си крака през оградата, макар задните им крака да докосват най-горните телове. Само младите животни невинаги успяват да се справят. Веднъж една жирафа майка минала заедно със стадото през оградата, а малкото й останало от другата страна. Майката тичала покрай оградата цели 16 часа насам-натам, но не се досетила да скочи обратно. Най-подир младото жирафче се мушнало някъде в храсталака и едва ли е оцеляло без закрилата на майка си. Жирафите са свикнали дори да пият вода от циментовите корита за домашните животни, а на такова нещо не се решават дори много от останалите диви животни.

Попаднала на леопард. През януари 1963 г. Управлението за опазване на дивеча в Кения премества с големи трудности четири жирафи от областта Елдорет в бившия кратер Мененгай, който се намира на 160 км. от Найроби. Една мъжка жирафа поискала да опасе върха на дърво в новата си родина, но се оказало, че в клоните спи леопард. Хищникът веднага скочил и така лошо захапал жирафата за шията, че тя умряла.

Жирафа напада автомобил. Жирафите живеят в мир със заобикалящите ги животни. Само понякога във високите им глави нахлуват, изглежда, странни мисли. Така например един лекар, който пътувал със семейството си с кола край Русерми, Южна Африка, се натъкнал на разсъмване на две жирафи, които идвали срещу него по шосето. Той спрял колата и изключил фаровете, понеже не искал животните да бъдат заслепени от тях. Едната жирафа се отклонила от шосето, другата обаче се запътила направо към колата, моторът на която все още работел. Там тя се извърнала и със задните си крака започнала да рита колата. Животното успяло да нанесе на радиатора и на предната част на колата най-малко три твърде силни ритника, докато стъписаният лекар най-после успял да даде газ и да избяга. После той така се гордеел с това, че колата му била повредена от жирафа, че дълго време я карал в такъв вид, преди да я даде на поправка.

Жирафа прескача автомобил. През 1963 г. при смрачаване всъдеходът на Геоложко — проучвателната служба се връщал за Морото, главния град в областта Карамоя в Северна Уганда, когато бил нападнат от жирафа. След един завой водачът на колата забелязал на разстояние 25 м. в светлинния сноп на фара жирафа и спрял. Жирафата се извърнала и ударила с предните си крака колата. Фаровете и предното стъкло били счупени, а воланът — изкривен. Най-подир животното скочило през покрива на колата, но никой не пострадал. Самият аз съм срещал десетки пъти жирафи в открит терен и по шосетата и нито една не е обръщала внимание на колата ми. Следователно в тези два случая се касае за съвсем необичайно поведение, както го описват и самите пострадали.

Павиани между краката на жирафа. За тези четирикраки кули движението по планински терен е по-трудно. Ето защо те и не обичат да се изкачват много високо. В кратера Нгурдото в националния парк Аруша — един от новите природозащитни райони, създадени от независимото правителство на Танзания — неотдавна е бил наблюдаван стар мъжки, който искал да излезе навън през ръба на големия, красиво обрасъл вътрешен кратер по доста стръмна пътека, използувана от кафърски биволи. Тъй като малко преди това бил паднал проливен дъжд и пътеката ставала все по-стръмна, жирафата започнала да се подхлъзва все по-често, докато най-сетне паднала по гърди. Когато успяла да се изправи отново на четирите си крака, тя се намерила срещу цяло стадо павиани. Животните я гледали втренчено, тъй като тя им препречвала пътя към водата долу в кратера. След известно време, през което не се случило нищо, едно нахално недорасло павианче се шмугнало между краката на жирафата и се спуснало надолу. Жирафата хвърлила къч и се опитала да го удари, но не успяла, тъй като то се проснало по корем. Когато останалите павиани видели това, цялата тайфа се спуснала като буен планински поток надолу по пътеката край жирафата и дори под корема й. Тя стояла съвсем спокойно и не се помръдвала. Когато всички павиани минали покрай нея, тя бавно се извърнала и „умърлушена“ поела обратно надолу по пътеката.

Лъв убива жирафа. Жирафа счупва ребрата на лъв. Понякога могат да се срещнат жирафи и поединично, но това е рядко. Ако се огледа по-внимателно наоколо, човек все ще открие още няколко, които пасат наблизо между дърветата и храстите. През 1962 г. видяхме край Серонера, главната квартира на националния парк Серенгети, огромно стадо от 51 жирафи. Когато жирафата е сама, лъвът по-лесно може да се реши да я нападне. Иначе той отбягва да закача такива големи и бойки животни. Ловният надзирател Де Ла Бат е наблюдавал в прочутата падина Етоша в Югозападна Африка как един лъв се приближил, дебнейки, до самотна жирафа. Когато го забелязала, жирафата хукнала да бяга, но след няколко скока лъвът я настигнал, скочил на гърба й, вкопчил се здраво и навярно я захапал за шийните прешлени. Във всеки случай грамадното животно скоро се залюляло и се строполило на земята. При друг случай жирафата забелязала нападащия я лъв, преди той да се бил приближил достатъчно. Така лъвът трябвало да я гони по-дълго време, докато я настигне. Тъй като лъвовете не са твърде издръжливи на бягане, той бил вече доста изморен, когато се наканил да скочи на гърба й. Лъвът се намерил върху задницата на жирафата и се плъзнал надолу, тогава тя хвърлила къч и с двата си задни крака го ударила силно в страничната част на тялото. Удареният хищник не могъл да се съвземе и след един час един от надзирателите го застрелял. Оказало се, че гръдният му кош бил смазан и почти всички ребра — счупени.

Когато жирафите се бият помежду си, те никога не си служат с копитата. В Серенгети съм наблюдавал с часове тези внушителни битки между мъжки жирафи. Очевидно и жирафите си имат някакъв йерархичен ред, но обикновено живеят помежду си така мирно, че едва ли може да се забележи коя стои по-високо и коя по-ниско. Йерархията може да се установи най-лесно по това, че по-вишестоящата жирафа минава винаги напреки пред другата, като по този начин й препречва пътя. Освен това по-вишестоящите животни вдигат главата си по-високо и протягат брадичката си напред. По-нисшестоящото животно навежда главата си малко надолу, когато покрай него минава „началството“. Жирафата внушава уважение и заплашва друга жирафа — в зоопарка и гледача си — с повдигане на глава. В присъствие на по-вишестоящ мъжки на младото мъжко животно не е позволено да вдигне леко глава, да отвори малко муцуната си и да извърне горните си устни назад — жест, който, както е известно, е присъщ и на конете, и на камилите, и на мечките, изобщо на доста много животни. Навярно тази поза е свързана и с половите отношения.

Рогата на жирафите са къси, но са ефикасно оръжие. Ако една жирафа сериозно е намислила да прогони друга, тя се запътва направо към нея, извива шията си малко напред и навежда глава: това значи, че заплашва с късите си рога. Именно те са главното оръжие в борбата между два мъжки, използувано заедно с голямата и тежка глава, която действува като страшен чук. Късите рога на жирафата са окосмени. При мъжките обаче космите по тъпия връх на рогата са изтъркани, просто ги няма. А по това може да се познае дали животното е мъжко или женско.

Дори ако живее десетки години в Африка, а също и в степта, човек надали ще има възможност да наблюдава мъжки жирафи да водят помежду си сериозна борба; това се случва толкова рядко, поне в много области. А двубоят между жирафи е вълнуващо зрелище, макар да изглежда, че всичко протича бавно, както при забавена снимка в киното.

Така се борят жирафите помежду си. Противниците не застават, както елените, мъжките антилопи или хищните котки, един срещу друг, а обикновено един до друг като два впрегнати коня; главите им могат да бъдат и в противоположна посока. И животните никога не се опитват да се хапят. Вместо това пък отдалеч замахват с шия и ударът с главата се стоварва върху главата, шията, понякога върху предната част на гърдите или тилната част на противника, а ако са застанали обратно — по хълбока и задните крака. Човек едва ли може да си представи силата на такъв удар. Нашата жирафа във Франкфуртския зоопарк, мъжкият Ото, запрати във въздуха със силен удар на главата си една грамадна мъжка антилопа кана, тежаща вероятно 500–600 кг., която постоянно го безпокоеше, така че животното остана на място със счупени кости на плещите и се наложи да го убием. Един злонрав мъжки от Лондонския зоопарк, който не успял да улучи гледача си, пробил дупка в стената.

Победеният не бива изгонен. Такива двубои за запазване на йерархията може да траят доста продължително — половин час и повече. Често пъти останалите мъжки и женските животни застават около борещите се, но има и сбивания без женска публика. Край Серонера в Серенгети успях да заснема на филм как едновременно три двойки мъжки премерваха силите си на един терен. Двойките се намираха на 80–100 м. една от друга и не си обръщаха внимание. Наоколо пасеше останалото стадо. Може да се случи един от борещите се мъжки да притисне противника си до някое дърво или пък двете животни да се въртят около дънера му. Почувствува ли се най-после едно от тях победено, тогава то отстъпва няколко крачки от победителя, който го следва с вдигната глава, но не отива много надалеч. Докато елените, антилопите и хищните котки прогонват победения мъжки от територията си и вече не го пускат да се върне, мъжките жирафи обикновено отново стават дружелюбни един към друг, щом се разбере кой е по-силният. Понякога веднага след двубоя те започват да си търкат шиите една о друга и продължават спокойно да пасат заедно.

Когато петнистата хиена преследва жертвата си, тя развива скорост до 65 км/ч. За един ден тя може да измине 80 км. В кратера Нгоронгоро газелите стават най-често плячка на петнистите хиени. Там живеят 420 хиени.

Живописният форт Намутони е построен през 1904 г. от немските колониални войски. През 1957 г. правителството на ЮАР реставрира тази историческа сграда напълно в първоначалния й вид. Сега фортът е често посещаван туристически комплекс в националния парк Етоша. На преден план се виждат палми макалани.

Тази жирафа с необичаен белезникав цвят се появява и в парка Цаво, и в дивечовия резерват Мкомази в Северна Танзания. Тя се среща тук от 12 години. Туземците бракониери не закачат бялата жирафа, тъй като изпитват суеверен страх от нейната окраска, свързвайки я с цвета на покрития със сняг Килиманджаро, който се намира наблизо.

Зебри. Вляво се вижда степна зебра с необикновено белезникава окраска.

Този лъв се заинтересува твърде много от възбудените крясъци, издавани от монтирания в клоните на дървото високоговорител. Петнистите хиени издават такива крясъци, когато се настанят около трупа на жертвата си. По този начин успяхме да примамим лъвове в най-невероятни места.

Дивите животни рядко се изкачват по върховете на планините или хълмовете. Ето защо в резервата Амбосели в Кения на мястото, откъдето се открива красива гледка, е поставена табелка с надпис: „Бъдете предпазливи! Само тук, на това място, може да слезете от колата.“ С помощта на магнетофон, от който се чуваха гласове на хиени, ние примамихме цяла група лъвове точно около тази табелка. Така открихме, че крясъците на хиените привличат лъвовете.

При преминаването на една река край Серонера по време на масовите странствувания на многобройните стада антилопи гну през Серенгети през 1966 г. са се удавили 53 животни. Такива неща могат да се случат, когато в струпалото се накуп стадо настъпи паника.

Смъртни случаи при двубои между жирафи. Умряла от ухапване на змия? При такива борби рядко се стига до сериозни, наранявания или смъртни случаи. Но ако все пак се случат, те трябва да се смятат за нещастна, неволна случайност, както е например при боксови състезания. Не е изключено подутините и израстъците, които нерядко се забелязват по шията на жирафите, да са резултат от такива двубои. Самият аз често съм срещал такива животни в северната част на националния парк Серенгети, а през 1958 г. от южноафриканския национален парк Крюгер беше съобщено за мъжка жирафа със „счупена шия“. Раната била на около 75 см. под главата и вече била зараснала; животното било съвсем здраво, но „имало вид, като че шията му всеки момент можела да се счупи отново“ — една наистина малко смела констатация, като се има пред вид, че животното не може да бъде прегледано внимателно. При друг случай в същата местност беше намерен мъртъв един мъжки, който „бил умрял от ухапване на мамба“. Такова нещо се твърди често, когато хората се натъкнат на мъртво животно, което изглежда здраво и няма никакви външни наранявания. Но аз не съм склонен да вярвам на това. Едно едро животно, което тежи над един тон, би могло в края на краищата да умре от отровата на мамба, която, разбира се, е достатъчна за твърде бързата смърт на дребни животни. Именно те стават жертви на отровните змии. Дори и при човека обикновено минават часове след ухапването, а понякога и дни, докато настъпи смъртта. Но тогава трупът не е без белези: подутини по засегнатата става, следи от кървене по всички телесни отвори, често пъти се стига до некротизиране на тъканите, оголване на костите, посиняване на кожата. При едро животно, където на килограм тегло отровата е още по-разредена, до настъпването на смъртта би трябвало да се получат много по-големи поражения. А счупването на черепа или на шията като резултат от сполучливи попадения по време на двубоя е по-правдоподобно обяснение за смъртта на жирафи, които — много рядко — биват намирани без външни наранявания. През 1958 г. господин Инес е наблюдавал един мъжки, който по време на двубой паднал в несвяст и лежал 20 минути на земята. Особено чувствителна при жирафите е и шийната основа с нейните големи кръвоносни съдове. При лова на жирафи, който днес е забранен, защото се смята за неспортсменски, ловците винаги са се старали да улучат животното в основата на шията.

„Мъртва“ жирафа оживява. През юли 1958 г. край Хайлброн в Южна Африка група излетници се натъкнали на възрастна жирафа, просната на земята на около 30 м. от шосето. Хората сметнали, че е мъртва, излезли от автомобила, за да я разгледат по-отблизо, и установили, че животното все още диша и ги гледа с отворени очи. Понеже изобщо не мърдало, те събрали смелост, а мъжете дори се решили да обърнат животното по корем и да присвият краката му към тялото — изглежда, съвсем не подозирали каква опасност крие за тях такова едно начинание. При подобен случай зоолозите биха постъпили много по-предпазливо. Най-после животното само се надигнало на крака. Но то изобщо не се възпротивило на оказаната му помощ. Стъпило отново здраво на краката си, погледнало отвисоко и „надменно“ хората, които го снимали. После замахнало с опашка и спокойно се отдалечило към храсталака. От време на време то се извръщало към своите помагачи.

Присъствували при раждането на жирафа. През 1963 г. в Серенгети ние се натъкнахме на изцяло запазен, без наранявания труп на женска жирафа, умряла при тежко раждане. В националния парк Крюгер е била наблюдавана женска жирафа, която била съвсем сама по време на раждане. Животното се виждало добре от шосето. То стояло под няколко дървета в малка падина. Шията и предните крачка на малкото вече се били показали. Майката не се смутила от наблюдаващите я хора, които стояли в колата само на 20 м. от нея, а останала съвсем спокойна. От време на време имала родилни болки и с всеки напън малкото излизало с няколко сантиметра навън. Най-сетне се показали плещите на жирафчето, след още няколко напъна те излезли изцяло, а веднага след това и останалата част на тялото. При падането на малкото на земята се скъсала и пъпната връв. Скоро майката се навела с разкрачени предни крака над новороденото да го поразгледа. След около 15 минути то започнало да прави опити да стане, но дълго време не успявало, а майката пасяла доволно до близките дървета и все оглеждала малкото. При едно друго раждане в парка Крюгер девет жирафи стояли в кръг около раждащата майка. След 10 минути малкото успяло да стъпи на крака, но отново се свлякло на земята. То повтаряло усилията си в продължение на около 25 минути, после започнало да тича около майка си и изглеждало доста силно. Всички останали жирафи докосвали малкото жирафче с носовете си.

Счупване на гръбнак при борба. Борбата между младите мъжки жирафи често пъти е само игра. При нас във Франкфуртския зоопарк жирафата Ото обичаше да се боричка със сина си Туло. Когато му липсваше истински противник, Ото нанасяше удари с глава върху високо закачената кошница за храна. При друг един случай туристи съобщили за борба между две жирафи на шосето Мейллейн в парка Крюгер, където едната от тях била убита. Дивечовият надзирател дьо Клерк веднага се отправил за мястото и намерил едър мъжки да лежи до шосето. Имал голяма дупка точно зад ухото. От раната била изтекла доста кръв. Горният прешлен бил счупен и късчета от костта се били забили в гръбначния мозък.

Жирафите различават цветовете. Бели жирафи. Човек трудно може да си представи какво става в една такава твърда жирафова глава, как ли се отразява светът в тези жирафови очи, които гледат от толкова високо. Според доста задълбочените изследвания на д-р Бакхауз, проведени във Франкфуртския зоопарк, жирафите виждат нещата цветни; те различават поне основните цветове: жълто, синьо, зелено и червено. А как изглеждат самите те, това навярно не ги интересува. Във всеки случай срещат се доста много жирафи с различни петна и с различен цвят, често пъти дори в едно и също стадо. В Серенгети наблюдавах продължително време един и същ мъжки с много тъмна, почти черна окраска; бели жирафи пък са били наблюдавани в националния парк Гарамба и в националния парк Мърчисън. След това едва през 1963 г. в резервата Рукуа в Замбия отново е била наблюдавана една бяла жирафа, която мирно пасяла сред останалите жирафи с обикновена окраска. Тя била фотографирана от самолет. През 1965 г. беше съобщено за една бяла жирафа в дивечовия резерват Мкомази в Северна Танзания, който граничи с парка Цаво в Кения. Касаело се за стар мъжки „самотник“, който никога не бил виждан със свои родственици. Тъй като между другото очите му били тъмни, навярно не бил чист албинос. Хората познавали животното повече от 10 години; то било наблюдавано и в парка Цаво на около 30 км. от сегашното му обиталище. За щастие тази бяла жирафа, изглежда, не е застрашена от местните бракониери, понеже те свързват цвета на животното с цвета на върха на близкия Килиманджаро и с неговите духове и в суеверния си страх от отмъщение не закачат жирафата. През 1967 г. в зоопарка в Токио, Япония, се роди жирафче изобщо без петна.