Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grzimek unter Afrikas Tieren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2017 г.)

Издание:

Автор: Бернхард Гжимек

Заглавие: Сред животните на Африка

Преводач: Розалия Вълчанова; Николай Йовчев

Година на превод: 1976; 1982

Език, от който е преведено: немски

Издание: Второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст; очерк; документалистика

Националност: Немска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30. IX. 1982 г.

Редактор: Юлия Илиева

Художествен редактор: Петър Кръстев

Технически редактор: Васил Младжов

Художник: Михаил Макариев

Коректор: Емилия Вучкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2831

История

  1. — Добавяне

Малко приключение в Судан

Който иска да щурмува света с галопа на зебрата, ще свърши с крачката на хамелеона.

Африканска поговорка

Тази история започна в същност съвсем невинно.

След като в Уганда привърших с изпитанието на автомобила амфибия, исках да използувам последните няколко дни от това пътуване, за да посетя езерото Рудолф. То е открито в северната част на Кения като едно от последните големи африкански езера на 6 март 1888 г. от унгарския граф Самуел Телеки от гр. Сцек заедно с лейтенант фон Хьонел след четиринадесетмесечен преход пеша, изпълнен с много приключения и битки.

Седемдесет и седем години по-късно аз пътувах дотук много по-удобно. В Кампала, столицата на Уганда, разположена на северния край на езерото Виктория, наех малък самолет с британски пилот. В Източна Африка с такива въздушни таксита, обикновено четириместни, се стига не само много по-бързо, но и по-евтино до целта. Те летят по права линия над вода и суша, така че се плащат много по-малко километри, отколкото при пътуването с автомобил по малкото шосета. В този лек, изглеждащ малко нестабилен летателен апарат с мен се качи и приятелят ми Алън Рут. От Ентебе, летището на Кампала, до западното крайбрежие на езерото Рудолф има около 500 км. път, тоест разстоянието от Франкфурт на Майн до Франкфурт на Одер или до Шлезвиг. Последния час и половина летяхме над полупустини, планини, обширни, безлюдни, бляскащи в жълто-кафяво местности, тук-там с оскъдна зеленина. Това е земята на номадите туркана, скитащи скотовъдци със стада говеда и овце. При тях мъжете и днес още ходят съвсем голи.

Нашето самолетче направи два-три кръга над брега на езерото, докато пилотът реши, че няколкото кола и бели камъни върху пясъчната площ са маркировка на пистата за кацане. При рулирането самолетът вдигна огромен облак прах. Тук растяха само няколко палми; наоколо обикаляше една самотна мършава едногърба камила и нищо друго, освен пясък, накъдето и да погледнеше човек.

Гол млад мъж като носач. Съвсем голи млади мъже грабват багажа ни и го пренасят до една голяма сламена колиба край водата. Тук живее уединено един европеец, англичанин, който щял да учи номадите туркана да ловят риба в езерото. Един доста самотен живот. Вечерта отиваме да плуваме на едно място, където съвсем сигурно нямало крокодили. По безоблачното чисто синьо небе слънцето се плъзга все по-надолу към хоризонта, оглежда се в огромното, също така синьо езеро и изчезва портокалово червено зад сиво червеникавите голи планини. Водата е топла, само е леко солена.

Изкуствено вино за наздравицата за престолонаследника. Когато нарекъл огромното езеро на името на австрийския престолонаследник Рудолф, граф Телеки разбрал, че след продължителното пътешествие не му била останала нито една бутилка вино или коняк. И така той приготвил от солената вода, смесена с винена киселина, въглена киселина и мед, празнично питие, което пътешествениците въодушевено изпили с „хип, хип, ура!“ като наздравица за престолонаследника — впрочем една година по-късно заедно с любимата си граф Телеки слага край на живота си в замъка Майерлинг край Виена.

Когато тръгнах бос по жълтия пясък към колибата на нашия домакин, нещо непрекъснато ме бодеше по краката. Това бяха костите на безбройните риби, чиито изсъхнали големи глави бяха разпръснати навсякъде из тревата. А и тревните туфи бодяха не по-малко. Как ли могат говедата и козите да скубят с уста тази остра, твърда трева и да я дъвчат! А след това стомахът им да я смила! Навярно затова са така мършави.

Помощта на ООН. Тук гладът е изобщо най-голямата грижа. Никога не е имало много туркани и те винаги са обикаляли със стадата си из огромните земи. Преди няколко години настъпи такава суша, каквато в Източна Африка навярно се случва веднъж на 30–40 години. По-рано при такова бедствие са измирали от глад много хора, особено в тези полупустини. Но колониалните власти се опитаха да помогнат. И този път ООН изпрати парична помощ и в един лагер в югозападния край на езерото се раздават хранителни продукти и до днес, три години по-късно. Хората неусетно се настаниха там за постоянно, раждат деца, живеят много мизерно, но не се местят. Така те се отчуждават все повече от своите сродници, номадите, които живеят във вътрешността на тази област. Тук биват продоволствувани към 4 000 души. Но какво ще стане с тях един ден, когато ООН престане да изпраща пари за храна?

Прекрасното самотно езеро Рудолф. През последните дни — все слънчеви, все ветровити — ние обикаляхме из езерото с моторницата на учителя по риболов. Който е идвал веднъж тук, често ще изпитва желание да дойде край езерото Рудолф. А това огромно водно пространство е толкова откъснато от света и е разположено в такава сушава местност! Но всичко е така бистро, така безкрайно самотно. В посока север — юг езерото е дълго 300 километра. Това е разстоянието от Франкфурт до Мюнхен. То е 15 пъти по-голямо от Боденското езеро, или площта му е половината колкото територията на провинция Шлезвиг-Холщайн. През последните години нивото му се е покачило, езерото е станало по-голямо, както изобщо повечето езера в Източна Африка. Ние плавахме покрай изсъхнали палмови дървета, по които бяха накацали корморани и пеликани. Някога тези дървета са растели на сушата и между тях се е намирала първата къща на нашия приятел рибаря.

Граф Телеки избива много животни. Ние летяхме със самолетчето над бреговата линия на езерото. По тясната ивица суша дузини крокодили се затичаха към водата. Виждаха се и няколко хипопотама, групи антилопи орикс, стадо едногърби камили, без да можеха да се открият хора край тях. Имаше и зебри, както и антилопи кана. Ако се прегледат дневниците на граф Телеки и се пресметне колко животни е убил тук с пушка, получава се такава равносметка: 81 носорога, 2 лъва, 72 кафърски бивола, 31 слона, 162 антилопи, зебри и пр., без да се смятат птиците, маймуните и многото само ранени животни. Но, разбира се, той е трябвало да храни с тях своите носачи. Тук отдавна няма вече толкова много животни.

Северният край на езерото Рудолф стига чак до Етиопия; безлюдното петстотинкилометрово пространство между северозападната му част и границата на Сомалия се смята почти за ничия земя. За да се отиде там, трудно се получава разрешение, освен ако се пътува с няколко всъдехода, и то с много добро въоръжение. Защото тук човек може да бъде нападнат и убит от подвизаващите се в района сомалийски банди.

Изследователят претърпява корабокрушение, след което бива заобиколен от лъвове. Тук срещнахме един приятел на Алън, млад биолог, който се беше установил с двама африканци на бивак край брега на езерото върху малка, обрасла с трева площ в подножието на червено сивкава гола планина. В този открит ландшафт човек не можеше да не бъде забелязан от въздуха. Младият учен не се намираше тук доброволно и много се безпокоеше от това, че нощем непрекъснато обикалят лъвове непосредствено до малкия му лагер. В същност той беше пристигнал тук с желязна лодка с извънбордов мотор, за да преброява и наблюдава крокодилите. Управлението „Дивеч и лов“ на Кения искало да разбере дали може с чиста съвест, да разреши стрелянето по крокодили, или дали те са избити вече в по-голямата си част от бракониери?

И така при силен вятър и голямо вълнение изследователят на крокодили се натъкнал на скала и лодката почнала да потъва. Добре, че това се случило не много далеч от брега и водата била плитка. Той успял със своите хора да изтегли лодката на суша, но моторът, в който била влязла вода, вече не работел.

Убити от сомалийски бандити шифта. Криминални романи, хвърлени от самолет. И така ние се върнахме обратно при рибаря за помощ. Но едва след 5–6 дни той щеше да пътува с голямата моторница през езерото, за да помогне на корабокрушенеца. Продължихме пътя си към южния край на езерото. Там се намира един туристически хотел с красиви павилиони за посетителите и синеещ се плувен басейн, постоянно захранван от горещ вулканичен извор. (Четиринадесет дни по-късно собствениците, една възкръгличка съпружеска двойка италианци, бяха убити заедно с персонала им от сомалийски разбойници, наречени шифта. Оттогава малкият красив хотел стои празен. Когато преспах там, не знаех, че тази местност е толкова опасна.) Тук купихме цял куп стари криминални романи, освен това напълнихме кашон с консерви, опаковахме всичко в пакети и ги завързахме, като оставихме към всеки един да виси дълга връв с празна консервена кутия; двете дупки, през които вдянахме връвта, запушихме и запечатахме добре. Отново полетяхме над крайбрежието в северна посока. Извършихме „ниско нападение“ върху малкия лагер на тримата самотници и им хвърлихме увитите в пергаментова хартия колети непосредствено до брега в плитчината. Акцията беше успешна. Тримата имаха запаси с храна за няколко дни.

Тази „помощна акция“ стана причина за всичко онова, което ни се случи през следващите дни.

Но ние не подозирахме все още нищо. Летяхме над езерото към северния ъгъл на Уганда, между Судан и Кения. Вече беше късно следобед. Местността е почти незаселена. На авио картата, която пилотът беше прострял върху коленете си, са нанесени само няколко черти и сенки, които приблизително означават реки или планински вериги. Колкото по-зелена ставаше местността под нас, толкова повече се заоблачаваше небето. Ние летяхме почти само по компаса. Най-сетне отново един кът, където няма на всеки един-два километра село, град и шосета, както във ФРГ. При нас селата все повече се съединяват едно с друго и вече няма долина, без да са построени в нея няколко къщи. А тук бяхме сами между небето и земята.

Заблудилият се самолет. Небето се смрачаваше все повече, ние летяхме сред святкащи буреносни облаци и проливен дъжд. Стана шест часа, шест и половина. А тук към седем часа слънцето залязва и изведнъж пада мрак. Да летиш с малък самолет в тъмнината, означава сигурна смърт. Защото тук няма осветени писти за кацане, няма летище, не можеш да се приземиш с радио насочване. Или ще се блъснеш в някой хълм или някое дърво, или направо ще се забиеш в земята.

Но къде да намерим националния парк Кидепо, третия новосъздаден национален парк в Уганда? Той беше открит неотдавна, едва ли се посещаваше, още нямаше сносни пътища дотам, а и квартирите на дивечовите надзиратели изглеждаха от въздуха навярно като разпръснати тук-там в планините колиби. На това отгоре се оказа, че нашият пилот се намира едва от два месеца в Източна Африка и за първи път лети в тази местност.

Трябва да се приземим, преди да се стъмни. Слизахме все по-ниско, като се придържахме към единствената следа от автомобил, която приличаше повече на път. Но тя водеше все по-навътре в зеленеещия се ландшафт, покрай колибите на туземците, а пред нас валеше дъжд. Черна стена от облаци се издигаше застрашително между планините. И ние се върнахме отново над пътя и открихме няколко къщи с ламаринени покриви. Това може би беше главната квартира на парка. Във всеки случай трябваше да се приземим час по-скоро. Недалеч от къщите имаше едно равно място. Тук сигурно можехме да кацнем. Затегнахме коланите и се спуснахме надолу. Вече се стъмваше.

Измъкнахме се от самолета. Какво приятно чувство да стоиш отново на здрава почва! Къщите се оказаха много по-далеч, отколкото изглеждаше от въздуха. Но оттам вече тръгваха две товарни коли, които се клатушкаха в широка дъга към нас. Още две приближаваха от другата ни страна. Изглежда, че бяхме попаднали в много цивилизовано място.

Обкръжени от войници с картечница. Камионите обаче спряха на 100 м. от нас и 40–50 чернокожи войници с каски скочиха от тях и обърнаха заплашително картечниците към нашия самолет. Тъмнокож арабин, навярно офицер, се приближи към нас с пистолет в ръка. Войниците напредваха от всички страни, пушките в ръцете им бяха със снети предпазители. Офицерът не знаеше английски, превеждаха ни двама от войниците. Погрешно бяхме преминали границата на Уганда и бяхме навлезли малко на суданска територия. Нашите неща бяха разтоварени от самолета. Когато излязоха наяве и три, четири, пет фотокамери, обективи, една филмова камера, двамата офицери се разтревожиха. Очевидно ни смятаха за шпиони. У нашия пилот пък се оказа един пистолет, за който не знаех нищо.

Бяхме попаднали в полицейски и войскови лагер. Докато ни разпитваха в караулното помещение на светлината на свещ, единият от говорещите английски войници уверяваше моя оператор Алън Рут, че сме щели да бъдем разстреляни. Всичко това ни се струваше доста глупаво и смешно. Африканци и англичани разстреляни. Настаниха ни в помещението на трима подофицери, които гостоприемно прибраха дрехите си и ни оставиха на разположение леглата си. Единият от тях дори ни донесе малко радио. Пуснах го и разбрах, че в екваториалната провинция на Судан, в която именно бяхме попаднали ние, има голям бунт. Хиляда и петстотин африканци били разстреляни, също и двама англичани, които били шпионирали.

Стана ми малко неприятно. Никой не знаеше, че се намираме тук, в Судан. Не се ли върнехме, щяха да предположат, че сме катастрофирали някъде в пустошта. Ако след три дни не се върнехме в Ентебе, може би щяха да тръгнат да ни търсят с няколко самолета, а разноските по тях трябваше да плащаме ние. Това можеше да излезе доста скъпо. Написах телеграми, полицейският комендант обеща да ги предаде веднага по радиото. Дълго време не можахме да заспим. Всички филми, които бяхме заснели на езерото Рудолф и другаде, бяха конфискувани. Разбира се, никой не ни вярваше, че толкова късно вечерта, при смрачаване, не бихме могли да направим някакви снимки тук, в Судан.

Никой не можеше да ни каже какво щеше да стане с нас. Комендантът беше съобщил в околийския град Торит за нашето задържане и чакаше нареждане какво да прави с нас.

Разходка под стража с пушка с натъкнат щик. В съдебната зала не се уринира. Щом някой от нас се отправяше към отходното място, двама войници с пушки го придружаваха. Когато се опитвах да отида и другаде, войниците не се противопоставяха. И така направих една разходка под стража до близкото африканско село. Мисионерската църква беше заключена и празна. Чернокожите селяни се отнесоха дружелюбно към мен, отключиха ми болницата от времето на англичаните и ми показаха скромните кабинети на лекарите. Лекарства почти нямаше. Но, изглежда, африканският медицински помощник продължаваше да работи. В голямата отворена съдебна зала сред селото още висеше табелка от времето на англичаните с надпис на арабски и английски: „Забранено е да се уринира в съдебната зала.“ Дойде чернокож селски главатар, който говореше добре английски, и ме запозна с жена си и децата си. Раздадох визитни картички на африканците: за всеки случай да се знае, че сме били тук. Училището, което африканците ми отвориха на драго сърце, беше празно. Казаха ми, че всички училища били временно затворени. Откога — попитах аз. Вече от 2 години.

Между жителите на селото, които бяха ни наобиколили, стояха и млади мъже, голи-голенички от главата до петите. Никой не обръщаше внимание на това. Селото, в което бяхме задържани, се нарича Икитос. Спомних си, че приятелят ми Джон Оуен, директорът на националните паркове на Танзания в Аруша, е бил районен комисар в южната част на Судан по време на английското колониално господство. И наистина, името му им беше известно. Селският главатар ме попита дали Джон Оуен, междувременно е остарял; какво правят дъщерите му; една от тях се била родила тук и била наименувана на едно близко селище. Изглежда, че тук, в този загубен, откъснат от света кът хората се чувствуваха щастливи да чуят нещо за външния свят. Но те бяха плахи и извънредно предпазливи, потиснати. Джон Оуен действително е бил последният районен комисар в този район. Седалището му е било в Торит, а тук често е идвал да гледа съдебни дела.

Принудителен отпуск. Отново написах телеграми. Щяха ли да стигнат някога до получателите? Отпуснати върху леглата, ние четяхме каквито брошури и книги носехме със себе си. „Ето че най-после ти се падна отпуск по принуждение“ — казах си аз.

Арабските офицери и подофицери се отнасяха много любезно с нас. Носеха ни евтини месни консерви, кана с питейна вода, чай, захар, пакетче престари, размекнати вафли. Комендантът, който не говореше английски, ни направи визита този път в дълга арабска дреха. Изглежда, че бяха заклали дори една коза за нас, тъй като вечерта получихме цяла паница печено месо. За „нейтивз“, за туземците, говореха много пренебрежително, с известно презрение. Войниците с пушките и пистолетите били само за наша закрила — съвсем не за да ни пазят като пленници, — тъй като туземците били много опасни. Същинска арабска любезност.

Планове за бягство. Всеки носеше със себе си книга за четене. Разменяхме си ги взаимно, но докога ли щеше да ни стигне четивото? Когато човек лежи в леглото от сутрин до вечер, се чете много бързо. Струваше ни се, че сме доста мръсни, понеже главният ни багаж се намираше на летището Ентебе. Крояхме планове как да се доберем незабелязано до самолета, да дадем газ и да преминем границата или поне да влезем в радиовръзка с големите пътнически самолети, които летяха сигурно някъде високо в небето над нас. Но около самолета имаше и през нощта тежковъоръжени войници. На третия ден вече мислехме за бягство — разбира се, беше глупост да вървим пеша със седмици през безлюдната пустош. Но комендантът дойде със съобщение, че ще бъдем закарани под стража в окръжното селище и оттам до Джуба, главния град на провинцията, разположен край Нил.

Охранявани от 60 войници. Пет камиона бяха натоварени с 50–60 тежковъоръжени войници с каски и с картечници. Всеки от нас беше настанен в отделен камион, моето място беше до коменданта, който можеше да ми казва само имената на селищата, през които минавахме. А те бяха доста нарядко, разположени сред живописни, чудни скалисти хълмове, с кръгли къщи със заоблени покриви, с малки, стоящи като на кокили хамбари. Всяко село беше оградено с високи островърхи летви. Ние се чувствувахме много важни, щом се полагаха толкова грижи за нас. Пътищата се намираха в невероятно лошо състояние; те бяха съвсем разбити и пусти — по тях не се виждаше нито автомобил, нито пешеходец. В селата чернокожите надзъртаха изплашено навън.

Молитва към Мека. Комендантът, който впрочем беше красив млад мъж, чернокож, обаче с благородно оформени арабски черти на лицето, ми обясни с движения на ръцете си, че има болки в кръста. Многото часове в клатушкащия се автомобил сигурно са били адски за него. Той поглеждаше часовника си, спираше колата и с нея — целия конвой, мълчаливо изваждаше от автомобила малко килимче, простираше го насред пътя, вдигаше нагоре ръцете си в посока към Мека, клякаше и притискаше лицето си към земята. Той беше единственият, който се молеше, останалите стояха прави и чакаха.

Местността ми напомняше Гвинея в Западна Африка. Колко красиво би могло да бъде тук, ако имаше мир; прав е бил Джон Оуен, когато мечтаеше за годините, прекарани тук. Както преди 15 години във вътрешността на Западна Африка, тук тъмнокожите девойки и досега ходят, без да се смущават, голи до кръста и грациозно изправени и показват закръглените си гърди.

Блатен козел пробяга през пътя и се спря на 100 м. по-нататък в храсталака. Комендантът скочи с пушката си от колата, тръгна към него и натисна спусъка. Бях радостен, че не улучи. Този козел остана единственото диво животно, което видях тук. Там, където има толкова много оръжие, малко антилопи или слонове могат да оцелеят.

Запустели пътища. Най-после насреща ни се зададоха автомобили. Конвой — отпред една бронирана кола, след това камиони, препълнени с тежковъоръжени войници, тежкотоварни коли, натъпкани с хора и натрупани със сандъци, и на края още един камион с войници. Това впрочем бяха единствените коли, които срещнахме на 220-те километра път, който изминахме. Тази област очевидно беше доста несигурна, африканците се бунтуваха. Тук лесно може да се правят преврати — ако се стреля иззад скалите и храсталаците, арабските войници биха потърсили прикритие само зад камионите, но сигурно не биха се осмелили да навлязат в този опасен, объркан район. Сега ми стана ясно, че не беше само учтивост, военните наистина искаха да ни закрилят, а не да ни държат под надзор.

Ядем с пръсти. Трябваше да пренощуваме в Торит, а на следната сутрин друга охрана щеше да ни заведе до Джуба, главния град на провинцията. Седях в старата служебна стая на моя приятел Оуен; през всичките изминали години от онова време очевидно тук нищо не се беше изменило. Настоявах да поговоря с генерала и той наистина даде заповед същите войници да ни закарат веднага до Джуба. Но преди да продължим пътя си, се нахранихме в офицерското казино, като по арабски обичай бъркахме с пръсти в паниците с печено месо, ориз и зеленчуци. Който искаше, можеше да топи залците в сол и черен пипер. За пиене имаше само вода.

Късно през нощта преминахме Нил с един от старите, големи и разнебитени моторни фериботи. Прожектор осветяваше пътя на автомобилите, които се спускаха по разсечения, доста стръмен бряг надолу и после по талпите до ферибота. Сякаш се разбираше от само себе си, та питам коменданта дали в Джуба е поръчал да запазят за нас стаи в хотела, тъй като не исках отново да нощувам в полицейски участък. Той ме погледна учудено, но после в двора на полицията в Джуба действително разреши да се качим отново в колите и той се отправи с нас към хотела.

За последен път бях тук на Коледа през 1957 г. Тогава летях заедно със сина си Михаел със собствен самолет от Средиземно море нагоре по Нил, а после по-нататък до езерото Виктория и до Серенгети. Съдържателят на хотела поиска да прегледа нашите паспорти, но те вече не бяха у нас.

Тук всичко беше както преди — големите вентилатори по тавана, старомодните изтъркани мушамени столове, пътят, водещ от ресторанта по насипаните с пясък градински пътеки до сградата с хотелските стаи.

Само бели хора нямаше вече в този хотел, освен двама английски пилоти, които бяха седнали в един ъгъл на чаша бира. От тях узнахме, че историята за убитите двама англичани не е вярна. Те били само задържани, загдето по време на бунта фотографирали запалените къщи и труповете на убитите. Касаело се за чиновници на „Тобако къмпани“.

След като се нахранихме, ме посети полицейският началник на екваториалната провинция, тъмнокож, образован арабин, следвал във ФРГ. С него дойде и жена му — германка от град Визбаден, с първородното си дете на ръце. Тя се чувствуваше добре тук, в най-южната провинция на Судан, която беше строго забранена зона. Младата жена се надяваше, че след няколко месеца ще може да замине за пръв път на гости в родината си. Симпатичният полицейски началник поиска да ни изпрати на другия ден сутринта с пътническия самолет за столицата Хартум. Пътуването с няколкото междинни кацания и заобикаляния щеше да трае пет-шест часа. Моят пилот обаче се беше сприятелил междувременно с двамата пилоти англичани, които бяха на служба в суданската армия. Рано сутринта те трябваше да отлетят с военен самолет направо за столицата. Уговорихме полицейския началник да изпрати коменданта от Икитос и нас тримата с този съвършено нов самолет за Хартум. Тогава щяхме да пристигнем за три часа.

Ние летяхме високо над облаците, пилотите разговаряха по радиото със самолетната служба в Найроби, столицата на Кения. Узнахме, че ни търсят от няколко дни, страхували се, че ни се е случило нещо, тъй като една нощ, преди да отлетим от езерото Рудолф, батерията на нашия самолет била празна. Най-после в Източна Африка узнаха къде се намираме. Вече се чувствувах много по-спокоен.

В Хартум се запознахме с всички полицейски инстанции. Все по-висши полицейски офицери в Министерството на вътрешните работи ни разпитваха един след друг. Предлагаха ни кафе и цигари. След приключване на следствието главният прокурор, генерал Аторни, щеше да реши дали ще ни съдят за преминаване на границата без разрешение и подозрение в шпионаж в район на военни действия. Аз протестирах, че бяхме задържани. Според международното право би трябвало да се помогне на самолет, който каца принудително.

Телеграмите не са били изпратени. „Но вие сте кацнали в забранена зона на военни действия!“ — „Суданското правителство не е съобщило това на източноафриканското въздухоплаване — възразявах аз, — навярно защото е искало да държи в тайна бунта.“ Попитах дали моите телеграми са били изпратени; открих ги грижливо прикрепени към делото. Едва сега един от чиновниците в мое присъствие ги предаде по телефона до телеграфната станция.

Добрият д-р Мец. Вечерта в суданския хотел — съвсем нов, свръхмодерен, но още доста празен — прочетох в един хартумски вестник, че двама „немски професори“ — проф. Б. Хард и проф. Гриизиник, — заподозрени в шпионаж, са били задържани в екваториалната провинция. Така от Бернхард Гжимек бяха станали двама души. Междувременно се бях сетил, че в Судан като арабска страна вече нямахме посолство. Но нашият генерален консул, д-р Теодор Мец, който беше вече към френското посолство, трескаво и трогателно се стараеше да ни помогне. Той подписа гаранция да бъдем пуснати на свобода и тримата, аз и моите английски придружители, и да бъдем настанени в хотела. Д-р Мец говореше свободно арабски.

„Авторът е в затвора.“ Ако се стигнеше до съдебен процес, аз дълго време щях да седя на терасата на хотела й да наблюдавам лодките с кафяви платна по Нил. Блъсках си главата как да обясня на суданците, че се интересувам само от диви животни, а не от политика. Тогава един от посетителите на хотела ми каза, че английските издания на моите книги са изложени в една арабска книжарница. Отидох дотам с кола. В магазина две дами тъкмо прелистваха една от моите книги и си приказваха, че човекът, който я е написал, лежал сега в затвора. Книжарят арабин с готовност ми зае книгите, за да ги покажа в Министерството на вътрешните работи. Дори не поиска залог за тях.

Непосредствено до хотела се намираше и зоопаркът на Хартум, в който живееше един хипопотам, родил се във Франкфурт, а нашите китоглави чапли пък бяха оттук. Познавах директора от много години, както и началника на Управлението на националните паркове в Судан, чиято канцелария е в зоопарка. Той ми беше на гости във Франкфурт с тъмнокожия си син, който говори свободно немски. Той ме покани в своята потънала в цветя домашна градина на вечеря, на която се сервираха само безалкохолни напитки. Но той едва ли можеше да се меси в политическите и съдебните работи. И така продължих да телефонирам, да вися пред вратите на учрежденията, да телеграфирам. Хартум е красив град, но не бих искал да прекарам седмици тук по принуждение, дори и на държавни разноски.

През една от следващите горещи вечери си спомних нещо неприятно. В книгата си за Серенгети описвам как непосредствено край Джуба бяхме се натъкнали на концентрационен лагер с наблюдателни кули и картечници. Един европейски лекар, който беше на служба в суданската администрация, ни беше разказал тогава, че арабите от време на време разстрелвали 20–30 чернокожи. В книгата се изказвам не особено ласкаво за това.

„Има ли го това и в английското издание?“ — попитах Алън. „Разбира се“ — кимна той. Това беше неприятно; ако някой от суданците си спомнеше това, никой главен прокурор нямаше да ми повярва, че съм се заблудил като съвсем аполитичен в забранената екваториална провинция. И затова реших да не показвам книгата „Серенгети не трябва да загине“ на генерал Аторни.

При главния прокурор. В учрежденията човек трябва да знае как да се оправя. Младият британски чиновник от консулството се легитимира мудно пред портиера и се опитва да бъде пуснат при главния прокурор. Ние обаче просто заявихме, че имаме среща с него, и минахме с енергични стъпки и съзнателно бързо покрай портиера. И пак кафе, пак любезности, но преписката още не беше пристигнала от полицията, той не беше запознат с нея и не можеше да реши нищо.

„Какво наказание има за нелегално преминаване на границата?“ — попитах аз. Не можех да стоя със седмици в Хартум, докато се решеше нашият случай. Не можех ли да внеса известна сума като гаранция!

Тук хората не бързаха. Все пак висшият чиновник се обади в полицията и изиска преписката. Когато слизахме по стълбището, консулският чиновник все още се разправяше отчаяно с портиера.

Телеграма от президента Ниерере. Следобед ми се обади радостно развълнуван д-р Мец. Преди няколко часа суданският министър-председател беше получил телеграма от президента на Танзания д-р Юлиус Ниерере; нали съм почетен чиновник в администрацията на Танзания. Президентът на Бундестага д-р Герстенмайер също беше телеграфирал, а телеграма се беше получила и от ООН. Суданският кабинет беше заседавал заради нас и беше решил веднага да бъдем освободени.

Чувствувах се много важен; не бих се учудил, ако моят случай стигнеше и до афро-азиатската конференция. Министърът на вътрешните работи ми изказа своето съжаление. Вече не настояваха да проявяват в Хартум хубавите ми филми. С много обширен протокол ни върнаха конфискуваните апарати. С ужас установих, че те бяха пътували струпани един върху друг в кашон, без мека подложка, 200-те км. по лошото шосе. Но, изглежда, че нищо не беше се счупило. Понеже загубих цяла седмица, не можех да отлетя обратно за Кампала. И така с всичкия си фотоматериал, с тоалетните си принадлежности, мръсен и окъсан се качих в един турбореактивен самолет за Рим. Там бързо се прехвърлих на японски самолет и пристигнах небръснат във Франкфурт. Ключовете на жилището ми, ключът за автомобила и чековата ми книжка бяха останали в Ентебе на езерото Виктория.