Бернхард Гжимек
Сред животните на Африка (15)

Горилата, която познава само хора

Всичко, което кукурига, някога е било яйце.

Африканска поговорка

През 1953 г. извърших преброяване на всички горили, които живееха извън Африка. (Имаше всичко 56 горили; през 1967 г. броят им се увеличи — 302 равнинни и 12 планински.) Тогава научих, че една дама държала в къщата си възрастна горила. А това може да развълнува всеки, който знае какво представлява една напълно развита горила. Не успях обаче да вляза във връзка с тази легендарна дама от Куба, узнах само, че животното било женско и още през 1932 г. попаднало като съвсем малко бебе в нейните ръце.

Междувременно влязох във връзка със собственицата на горилата госпожа Мария Хойт и през последните години често си пишехме писма. Когато през 1926 г. господин Е. Кенет Хойт се оженил за младата австрийка, той се отказал от търговската си дейност в Южна Америка. След това двамата само обикаляли света; те посетили Цейлон, Алжир, Мароко, Индокитай, Япония, Европа, Хонконг, цяла Източна Африка. Никога не се застоявали повече от шест седмици на едно място. Най-сетне стигнали Западна Африка.

Кокошките усещат змиите и предупреждават. Може да се каже, че в Западна Африка с госпожа Хойт се случило събитие, което определило по-нататъшната й съдба. През 1932 г. двамата съпрузи пътували с товарни коли от Брега на слоновата кост през тогавашна Френска Западна Африка, Судан, Нигерия и Чад. Прекарали осем месеца в път, като изминали по лоши пътища 13 000 км. Тъй като Кенет още като момче отглеждал петли борци, през цялото време от Брега на слоновата кост носел със себе си 10 кокошки носачки. Вечер, когато на мястото за пренощуване ги пускал от кафезите навън, те веднага хуквали към кошниците, които им служели като гнезда, за да снасят яйцата си. Когато нямали търпение да отидат дотам, снасяли ги в кутията за термосите или в нещо друго. Архи, петелът, прогонвал всеки местен петел от селата, който се приближавал до кокошките. Африканските кокошки имат учудващо остър усет за опасност. Те кълват отровни паяци и скорпиони, дори и малки змии и ги унищожават бързо, без да се страхуват от тях. Приближи ли се към тях по-едър неприятел, те предупреждават всички е каканижене. Понеже било наредено на прислужниците да проверяват причината за всяка паника сред кокошките, те често се натъквали на опасни змии, които висели от клоните на дърветата или се подавали изпод някой транспортен сандък.

Така се е ходело на лов за горили… Във Френска екваториална Африка, днешната република Конго — Бразавил, Кенет отишъл на лов за горили. Обещал бил на експозицията на Американския естественоисторически музей в Ню Йорк кожата на една голяма горила. В този лов участвували не само неговите 14 прислужници и двамата му шофьори (един бял и един чернокож), но и не по-малко от 200 туземци от околните села. Семейството горили било вече обкръжено от туземците на един остров сред широка река. След това животните били насочени да минат непосредствено край ловците. „Веднага след една женска с детенце на ръце през гъсталака се промъкна огромен мъжки. В него имаше нещо внушително и благородно — пише госпожа Хойт — и затова се боях за него. Сърцето ми биеше силно и болезнено, когато с един замах на мощните си ръце той дръпна преплетените клони встрани и изчезна. После чух изстрел и почти веднага след това дотича оръженосецът на мъжа ми Али, който викаше и махаше с ръце «Мемсахиб — крещеше той, — голямата горила е мъртва, свърши се!».“

Вместо една били убити осем горили. За съжаление случило се нещо по-лошо. Без знанието на съпрузите Хойт туземците били поставили здрави мрежи в гората и вкарали цялото семейство горили в тях. Вместо една били убити с копия осем горили. Останало едно-единствено бебе, тежко 4 кг.; то яростно хапело и драскало голите гърди на главатаря на туземците, който го бил сграбчил. Госпожа Хойт протегнала ръце към него и злощастното животинче се приютило у нея и веднага се успокоило. След това клане Мария Хойт се чувствувала задължена да спаси поне живота на това малко същество, което не можело още дори да ходи. Една млада майка туземка с напращели гърди била дойка през първите седмици, докато били в Африка. След това младият африканец Абдулах оставил трите си жени и заминал със семейство Хойт като гледач. Така пристигнали в един хотел на „Рю дьо Риволи“ в Париж.

Детски лекари на консулт в парижкия хотел. В Париж малката Тото се разболяла от тежка бронхопневмония. Един детски лекар веднага й поставил инжекция с кислород в краченцето, но от това то се подуло като балон. В хотела бил донесен портативен рентгенов апарат, била поставена и кислородна палатка и всеки ден няколко лекари се консултирали в съседната стая. Те успели да спасят малкото, но то станало толкова разглезено, че спяло или при госпожата, или при господин Хойт.

Одобрявани и неодобрявани дамски шапки. Когато приемната майка на Тото заминала на почивка за Ароахон на крайбрежието близо до Бордо, придружавала я свита от пет души. Не било лесно да се ходи с малката Тото на плаж. Постоянно я заобикаляли тълпи любопитни хора, обикновено жени. Трудно могло да се установи обаче кое ги привличало повече — малката горила или много красивият Абдулах. Той флиртувал с всички камериерки, така че госпожата трябвало да го предупреди за отмъстителните любовници и съпрузи. Най-подир тя се преместила в частен апартамент, където можела да се разхожда с малката Тото на балкона, без да бъде обезпокоявана от любопитни хора. Тото започнала да се заглежда все по-критично в тоалетите, които носела приемната й майка. Тя одобрявала и обичала само няколко шапки и внимателно ги докосвала с пръстите си. Другите не й харесвали. С бързо движение ги дръпвала от главата на госпожа Хойт и обикновено в същия миг смачквала и разкъсвала най-новата парижка мода.

Стюардите на кораба не трябвало да открият черното бебе. Преди да се качи на кораба за Хавана, опитната госпожа Хойт дала на черното си бебе приспивателно. Така пасажерите и екипажът на кораба смятали, че на борда е нейното бебе, грижливо покрито в кошчето. Мария Хойт била наела цял апартамент и още три други помещения. Така по време на пътуването тя все успявала навреме да премести Тото и двете кучета порода шпиц от едното помещение в другото. По този начин стюардите не могли да ги видят. В Хавана господин Хойт междувременно бил купил подходяща къща. Двамата се надявали, че тропическият климат на Хавана ще подействува благоприятно на нежното хранениче. Тази вила, изглежда, не била твърде малка, тъй като днес в нея е настанено едно посолство.

Там пораснала Тото. Какво е вършела като дете, зная много добре, тъй като през последните години и самите ние имахме бебета горили в нашето жилище, но, разбира се, не сме ги оставяли при нас до такава възраст, както Тото. Но кой друг в света, освен госпожа Хойт е правил такова нещо?

Тото рисува. Тото обичала да си играе с твърди гумени топки. После седяла с часове пред каменните плочи и рисувала върху тях с тебешир странни фигури. Понякога те приличали на числа; градинарите и домашните прислужници заставали около горилата и я наблюдавали, а после бързали да заложат тези номера в лотарията. Веднъж дори спечелили. Майката на госпожа Хойт научила Тото да рисува с пръсти във въздуха: един кръг за лицето, три точки в него за очите и носа и една чертичка за устата. Често пъти Тото я поздравявала, като с показалеца си правела същата рисунка във въздуха, сякаш това били знаци на таен съюз. По-късно Тото изобразявала такива лица върху плочите с тебешир. Макар да не ставали особено хубави, все пак ясно личало, че това са човешки образи.

Страстта на Тото към парчета лед. Малката горила обичала всичко, което било студено. Когато станала на две години, тя обичала да се занимава с един старомоден хладилник, който стоял на терасата за персонала, пред кухненската врата. Но не ястията търсела там Тото, а леда. Тя издебвала момент, когато нямало никой наблизо, заключвала кухненската врата, поставяла един стол пред нея, сядала върху него, така че никой да не може да излезе на терасата, и оттам посягала към хладилника. Често разнасяла парчета лед, тежки над 10 фунта, понякога ги криела в градината или ги чупела върху плочите. Въпреки че на свобода горилите никога не ядат животинска храна, Тото обичала месо дори когато имало още кръв. Тя запазила това предпочитание и когато станала голяма.

Обидена. Освен госпожа Хойт, съпруга й, майка й, Абдулах и една от домашните прислужнички Тото не търпяла никого около себе си. Тя хапела и драскала всички останали, които се опитвали да се приближат до нея. Веднъж се държала много лошо и старата госпожа Хойт я плеснала съвсем леко. Тото веднага почнала да реве с цяло гърло, свила се в един ъгъл на стаята, обърнала лицето си към стената, затропала с крака и плакала с все сила, докато всички вкъщи дотичали, за да видят какво се е случило. А какво ли пък е било, когато Абдулах трябвало да се завърне в Африка?

Абдулах купува три месарници. Напускането на Абдулах било неизбежно. Колониалното правителство изисквало всеки прислужник, заминал с работодателя си за чужбина, да бъде върнат обратно на разноски на работодателя най-късно след две години. Когато отпътувал от Хавана, Абдулах твърде малко приличал на някогашния оръженосец с риза и панталони в цвят каки, който бил тръгнал със семейство Хойт от Танганика по света. Сега той пътувал с три големи куфара, пълни с ризи, вратовръзки, бельо, обувки и шапки и много подаръци за жените и за приятелите си. Така приличал по-скоро на заможен харлемски джазов диригент, отколкото на млад африканец. Веднага щом пристигнал вкъщи обаче, продал доста скъпо цялата си европейска екипировка. Докато отсъствувал от къщи, трите му жени добре вложили парите, които той редовно изпращал вкъщи. С тях Абдулах отворил магазин и скоро държал три месарници в различни села.

През следващите седмици госпожа Хойт изпробвала пет различни гледачи на Тото. Една кубинка се стараела да развеселява малката горила, като непрекъснато дрънкала пред лицето й с кастанети, каквито се употребяват при румбата. Най-подир Тото така се разгневила, че дръпнала кастанетите от ръката на жената и ги строшила върху главата й. След това госпожа Хойт имала щастието да намери един много способен млад испанец на име Томас, който се грижил 30 години за Тото и остарял заедно с нея.

Шимпанзета на литургия в параклис… Преди това Томас бил на работа при някоя си госпожа Абрен, която имала особено влечение към човекоподобните маймуни. Тя за пръв път отглеждала шимпанзета на затворено и вярвала, че тези толкова наподобяващи човека животни притежават и „безсмъртна душа“. И затова построила в имението си параклис и ходела с хранениците си на литургия… Когато госпожа Абрен починала, синът й дал голямата сбирка човекоподобни маймуни на различни зоологически градини и така Томас останал без работа. Той скоро се привързал толкова силно към горилата, че не я напущал ден и нощ години наред, освен понякога за един час следобед. Първите шест години той не прекарал нито една нощ далеч от Тото. Известно време спели в новата, построена специално за животното къща, при това на едно легло.

Но от време на време посред нощ Тото се затъжавала за госпожа Хойт или за мъжа й. Тогава се измъквала тихичко от леглото, без да буди Томас, отваряла безшумно вратата, заключвала я отвън и се отправяла към спалнята на съпрузите.

Железен усмирителен креват. По-късно бил направен железен креват специално за нея. Той имал капак от железни решетки, с който горилата била заключвана в кревата. Креватът имал пружина и дюшек, но в единия ъгъл на дюшека била изрязана дупка и под нея стояло гърненце. За разлика от децата и хората Тото бързо свикнала да държи леглото си чисто. Тя използувала тази тоалетна и през деня. Скоро се научила също да отваря всички кранове и да пие вода. Кубинската вода обаче била опасна за пиене, затова всички чешми трябвало да бъдат така преустроени, че да се отварят само с гаечен ключ. Впрочем години наред проби от екскрементите и урината на Тото се изпращали редовно за изследване в един медицински институт. Те носели само надпис „бебе Тото“ и през цялото време никой от лабораторията не се усъмнил, че не се касае за човешко дете.

Тото и Томас се хранели винаги заедно, като всеки от тях получавал храната си на отделен поднос. Ако най-напред бил донасян подносът на Томас, Тото се ядосвала много и присвоявала ястията му. Когато двамата получавали подносите си едновременно, тя най-напред преглеждала внимателно подноса на Томас, за да види дали там няма нещо, което тя не е получила. Ако намирала нещо, прибирала го и опитвала дали е вкусно. Ето защо Томас и Тото винаги получавали еднакви ястия. Между другото през целия си живот Тото се хранела с лъжица.

Тя отключва всички врати. Премята се по стъпалата. На три години Тото била силна колкото двама мъже и палава за дузина хлапета. Нямало врата вкъщи, която тя да не можела да отключи. Изобщо нямало никакъв смисъл да се заключват заради нея вратите, защото тя търсела ключа, докато го намери, или счупвала дръжките. Когато пораснала и станала по-тежка, Тото скоро разбрала, че лесно може да отвори врата, като я повдигне с рамо.

От къщата имало широка стълба надолу към градината. От двете й страни имало мраморни перила, дълги 7 м., а в средата и на края на перилата — по един мраморен стълб. Веднъж Тото бързо се затичала нагоре по стъпалата, покатерила се на едното от широките перила и се спуснала светкавично по него. Изглеждало, че ей сега ще се блъсне в стълба, но тя го обиколила, като се хванала за него с ръка, завъртяла се в полукръг във въздуха и оттам се спуснала по долната част на перилата, завъртяла се също и около крайния стълб, скочила на мраморния под и се преметнала през глава няколко пъти. Оттогава това станало любимата й игра, когато й се разрешавало да стои във вилата. И по цялата стълба, от горе до долу, се премятала през глава. Затворена в кревата, който двама мъже не можели да вдигнат, Тото се придвижвала с него през цялото помещение до звънеца и звъняла за прислугата.

В къщата до гаража, построена специално за нея, имало една стая за игра с размери 5х8 м. и една спалня — 3,5х5 м., откъдето се влизало в заградено с решетки място — 13х27 м. Там Тото била затваряна само когато имало гости вкъщи, които се бояли от нея. Иначе вратата стояла винаги отворена и Тото можела свободно да тича насам-натам, колкото иска. В началото леглото на Томас се намирало до нейното в спалнята; по-късно в продължение на месеци той го премествал постепенно, сантиметър по сантиметър, докато стигнал в стаята за игра. Томас започнал да заключва междинната врата и най-после можел да спи при заключена врата, без Тото да плаче и да крещи.

Тото заключва гледача си. Когато веднъж Томас се намирал в нейната спалня, Тото се измъкнала тихомълком, заключила вратата отвън и я залостила. След като затворила добре гледача си, тя започнала да танцува от удоволствие в другото помещение. Едва след един час, когато се наситила на играта, Томас успял да извика Тото при вратата, скарал й се от стаята и й заповядал да отвори.

Тя превзема и пералното помещение. Тъй като Тото много обичала да къса всичко, каквото й попадне, Томас й давал да играе с големи палмови листа и други клонки, защото, когато нямала занимание, никога не се знаело какво може да направи.

До гаража се намирала пералнята. Един от любимите трикове на горилата, когато никой не я наглеждал, бил бързо да сграбчи от простора ризи или кърпи за лице и да ги скъса. След като нищо не помогнало, наложило се мястото за простиране да бъде заградено, а така също и вратите и прозорците на пералнята. И въпреки това Тото все успявала да отвори някоя от железните врати. Прислугата веднага с крясъци се разпръсвала във всички посоки, а Тото завладявала мястото. Тя правела всичко на парчета, докато не се зададял Томас с бодливата пръчка, за да я заведе в къщата й.

През по-голямата част от месеца Тото била добра и послушна. След това обаче за два-три дни ставала твърде неспокойна, а с нарастване на силата й — и опасна. Според твърденията на госпожа Хойт тези опасни дни съвпадали с новолунието. Аз обаче съм по-склонен да смятам, че това е имало връзка с менструалния цикъл. Госпожа Хойт смята, че горилите достигат половата си зрелост на същата възраст, както хората. Днес обаче ни е известно, че при тях това става още на шестата им година. Госпожа Хойт оставила своя гост от джунглата да живее до деветгодишната си възраст свободно, без клетка!

Тото разбира испански. През дните, когато била неспокойна, Тото играела понякога на криеница с членовете на семейството и ги карала да я търсят с часове. Спотайвала се някъде в гъстите храсти и стояла съвсем тихо, докато някой от търсачите почти не се спънел в нея. Когато някой я откриел и повиквал Томас, тя веднага сменяла посоката и си избирала ново укритие. „Макар и да не можеше да говори, тя разбираше испански, както всяко испанско дете на нейната възраст. За щастие не знаеше да чете, така че ние си направихме табелки. Намерехме ли Тото, трябваше само да вдигнем една от тях нависоко, за да посочим на Томас в коя посока да върви.“ През тези дни на възбуда тя не искала да слуша дори и Томас. Хвърляла пясък и камъчета подир него, а веднъж хванала люлката и с все сила я запратила по главата му. Само електрическата пръчка я укротявала.

Горилата осиновява котка. Веднъж Томас и Тото намерили на любимото си място за игра под едно бананово дърво четири малки котенца на една котка от домакинството. Тото била във възторг. Тя най-внимателно разглеждала малките животинчета, усмихвала се, издавала с устните си някакви звуци, нещо като мх-мх-мх, и докосвала котенцата внимателно с пръстите си. Най-подир взела едно черно — беличко котенце в ръце. Малкото животинче започнало да мърка доволно и се гушнало в гъстата топла козина на Тото.

Тото била така заета с новото си детенце, че не искала да чуе за нищо друго. Дори не поискала да танцува, когато Томас пуснал грамофона — нещо, което правела винаги охотно. На връщане носила малкото котенце в едната си ръка, като тичала на два крака и се подпирала с дясната си ръка.

Оттогава, където и да отидела, Тото вземала Бланкита със себе си, носела я понякога на гръб, понякога на врата си. Когато пораснала, котката стояла почти винаги при Тото. Един ден обаче тя родила шест котенца. От тях Тото си избрала пак едно малко мъжко котенце, което нарекли Принсипе. Оттогава майката вече не я интересувала. Когато Бланкита идвала, като се търкала о нея и мъркала, Тото едва я поглеждала и често пъти нетърпеливо я отстранявала с ръка.

Вали обича Тото. Друг приятел на Тото била Вали, кучка от породата английски бултериер. Вали била единственото куче, което не се страхувало от Тото. Когато била съвсем малка, горилата играела на тревата с всички кучета — търкаляла се като топка, хапела и дращела, но кучетата и самата тя обичали това. Когато обаче станала по-голяма и по-силна, веднъж, както си стояла права с едно куче в ръката, Тото го хвърлила надалеч. След това всички кучета започнали да се страхуват от нея — само Вали правела изключение. Тя винаги се присъединявала към Тото, която много я обичала.

Веднъж се стигнало до доста сериозен бой между кучетата. В началото това не заинтересувало особено горилата, която само се приближила, за да наблюдава. Изведнъж тя открила, че Вали лежи на земята и две от останалите кучета я хапят. В миг Тото се спуснала да помогне на приятелката си, издавайки дълбок, гърлен крясък.

Томас й заповядал да остане на мястото си, но тя не го послушала. Той я хванал, а тя веднага го захапала за ръката и го одраскала в яростта си, готова да се бие заедно с Вали. Най-подир Томас успял с помощта на трънливата пръчка да я закара в къщата и да я заключи. Но тя не била забравила случката. Когато два дни по-късно минавали с Томас през градината, те се натъкнали на едно от кучетата, които били хапали Вали. Тото светкавично се втурнала, показвайки му зъбите си. Ако Томас не се бил намесил и не направил всичко, каквото могъл, сигурно щяло да се стигне до убийство. Оттогава двете кучета побойници трябвало да бъдат затваряни, когато Тото била на свобода.

Коняк за всеки изваден зъб. Когато била още малка и първото й млечно зъбче започнало да се клати, Тото дошла при Томас с широко отворена уста и сложила единия си пръст на ръба на зъба, движейки го напред-назад, за да покаже, че се клати. Очите й говорели, че иска обяснение. Томас взел един здрав конец, завързал го около зъба и с един замах го извадил. После й дал малко коняк с вода, тъй като смятал, че ще бъде добре за раната. Тото го изпила и поискала още. Но Томас не й дал повече. Оттогава щом някой зъб почнел да се клати, Тото веднага тичала при гледача си, показвала усърдно зъба и си отваряла устата, докато той завържел конеца. След това искала коняк.

Тото обичала много и комарите. Докато в Куба през май и юни всички хора се чудели как да се спасяват от тези досадни насекоми, гъстата козина предпазвала горилата от тях. А щом кацнел комар на очите й, Тото го хващала с ръка и го изяждала. Освен това тя с любопитство изчаквала комарите да кацнат върху нейните приятели от семейство Хойт и също ги унищожавала.

От ден на ден Тото ставала все по-силна и обичала да демонстрира това. Веднъж тя сграбчила дребния японец, градинаря Каяма, и се покатерила с него по външната страна на решетъчната ограда на своята волиера. Нещастникът ритал и викал неистово. Почти на 2 м. над земята горилата се наситила на тази лудория и го пуснала долу.

Един боксьор любител, приятел на домакина, поискал да подаде ръка на Тото през решетката, която за всеки случай била затворена. Макар че горилата била едва на пет години, господин Хойт предупредил госта си да не прави това. Но боксьорът се чувствувал много силен и въпреки предупреждението подал ръка на животното — той бил дръпнат с такава сила отвътре, че извикал от болка. Наложило се веднага да бъде закаран в болницата; за щастие рамото му не било счупено.

Единственият човек, към когото Тото никога не се държала грубо, била старата майка на госпожа Хойт. Тя често носела на горилата втората закуска. Тото винаги вземала ръката й, целувала я и я държала до ухото си, за да чуе цъкането на ръчния й часовник. Гледачът Томас обаче не можел да си позволи да носи часовник: Тото го сваляла от ръката му и го счупвала. Може би е имала чувството, че това красиво цъкащо нещо подхожда само на милата стара дама с белите коси.

„Тото свободна!“ През последните години бил въведен сигнал със свирка. Щом запищявала свирката, това означавало, че Тото е свободна! Всеки, който се страхувал от нея, час по-скоро се скривал някъде. Все пак тя тежала 200 килограма. В такива моменти вратите се барикадирали, прозорците се затваряли. Колко доволна се чувствувала тя, че за известно време можела да прави всичко! В такива случаи обикновено се затичвала към къщата, блъскала вратите, покатервала се по решетките на прозорците и надничала в стаите. Гледачът се отбранявал от нея главно с бодливи клони и щитове, изплетени от вейки на бодливи храсти. Макар че неведнъж хубаво го нагласявала и непрекъснато му разкъсвала дрехите, той никога не заплашвал госпожа Хойт, че ще напусне работата си. И все пак положението ставало все по-непоносимо.

Тото счупва двете ръце на приемната си майка. През декември 1937 г., както играела с госпожа Хойт, Тото скочила от радост върху люлката така силно, че се залюляла срещу госпожа Хойт и я повалила на пода. Горката жена паднала по гръб на плочите и счупила двете си ръце. Когато грамадната горила разбрала, че я е наранила тежко, обзело я страшно отчаяние и започнала да целува приемната си майка. Понеже госпожа Хойт знаела, че ако разбере какво била направила Тото, мъжът и щял да нареди да я махнат от къщи, тя казала, че се е подхлъзнала и паднала. Но все пак забелязала, че той не й повярвал напълно.

Минали 3 месеца, докато госпожа Хойт отново можела да си служи с ръцете си, както преди. Винаги, когато се намирала заедно с нея. Тото била твърде умърлушена, вземала ръцете на „майка“ си внимателно в своите, обръщала ги леко, разглеждала дланите й, духала ги и ги целувала — също както госпожа Хойт правела с нея, когато Тото била още бебе и имала драскотини и ожулвания по ръцете си.

Тото се влюбва в мъже. Наскоро след това съпругът Кенет Хойт се разболял тежко и починал в една болница в Ню Йорк. За госпожа Хойт, която сега се чувствувала страшно самотна, ставало все по-трудно да задържи грамадната горила в имението си. Когато Тото навършила осем години, никой вече не можел да й заповяда да извърши нещо, което тя не искала да прави — толкова силна била вече. Освен това като че ли се влюбвала за два-три дни през месеца в някой от мъжете в къщата — ту в градинаря, строен красив млад мъж, ту в Хосе, втория шофьор, ту в домашния прислужник. В такива дни тя следвала обекта на симпатиите си из целия парк, сядала до него и непрекъснато го гледала втренчено, докато работел. Понякога Тото поисквала дори да го докосне, което Томас и госпожа Хойт гледали да предотвратят, понеже никога не се знаело какво може да се случи. Щом се опитвали да я отклонят от обекта на нейната любов или да я разсеят, обикновено тя се разсърдвала на приятелите си Томас и госпожа Хойт и хвърляла цветята, които иначе обичала, направо в лицето им. Ако се опитвали да я погалят, тя ядосано отблъсвала ръцете им.

Човек трябва да се просне на земята. Понякога Тото забравяла любовната си мъка и се търкаляла като голямо мече по тревата. След това изведнъж се изправяла в целия си ръст и нападала като разярен бик. Това ставало така внезапно, че нямало възможност човек да избяга, и тогава трябвало просто да се просне на земята и да се търколи настрани. Очевидно тя това и чакала, защото тогава агресивността й обикновено изчезвала. Впрочем такива нападения съответствуват напълно на нападенията на дивите планински горили в планината Киву. Те също спират да хапят противника си или женската, щом се просне на земята в знак на покорност. Понякога Тото сграбчвала и приемната си майка за ръката или за роклята и я влачела няколко метра по тревата, по пътеката или през своята пясъчна площадка. Пускала я едва тогава, когато на виковете й за помощ дотичвал Томас.

Тото крие предмети. Тя продължавала да се занимава със старите си игри. Вземала ръката на госпожа Хойт и с нея докосвала стъпалата на краката си или ребрата, за да покаже, че иска да я погъделичкат, а когато желанието й било изпълнявано, се заливала от смях. После Тото показвала, че иска да я четкат, или лягала на пода, слагала главата си в скута на приемната си майка и мигом заспивала. Особено обичала да задига ключовете от някоя чанта и да ги крие в гънките между бедрото и големия си, силно издаден напред корем. Пъхнела ли там ключовете, Тото можела дори да тича, без да ги изпусне. Щом скриела нещо, тя си отваряла устата, повдигала езика си, разтваряла дланта и вдигала високо ръце, за да покаже, че предметът не е у нея. Едва когато човек дълго я молел или й се карал, Тото изваждала предмета.

Понякога самата Тото чувствувала, че изпада в лошо настроение. Усещайки, че играта й става все по-лудешка, тя изведнъж прегръщала майка си, целувала я и после я бутвала от масата, на която седяла. А щом възбудата й се засилела, Тото смъквала дрехите от тялото й, накъсвала ги и ги замъквала някъде на покрива. Затова госпожа Хойт държала в стаята на Тото за игра специално чекмедже с резервни дрехи.

Според госпожа Хойт горилата не е способна да се владее. Тя смята, че именно в това се състои най-голямата разлика между горилите и хората, по-важна дори от неумението на тези човекоподобни маймуни да говорят. Единствената проява на самоконтрол у тях се изразява в това, че се стараят да прекратят общуването с приятелско същество, щом почувствуват, че възбудата или гневът им скоро ще ги овладее.

Антипатия към фотографите. Тото не обичала слънчевата светлина и винаги търсела възможност да стои на сянка. По тази причина тя постепенно намразила всички фотографи. Тъй като горилата има черна козина, фотографите все се опитвали да поставят Тото на слънце, за да я фотографират. Затова на много снимки отстрани се вижда краят на електрическата пръчка, с която Томас е трябвало да задържа агресивността й срещу фотографа и малката щракаща камера.

Надхитрена. Веднъж през 1940 г., когато Тото пак беснеела навън и всички треперели от нея, госпожа Хойт успяла да я прибере с хитрост в клетката: Шофьорът трябвало да хване госпожа Хойт за раменете и да я раздруса и тя завикала: „Тото, ела, помогни ми!“ Почти в същия, миг се чули тежки стъпки по каменните плочи — горилата се втурнала стремглаво в помещението. Щом зърнала Хосе, тя загрухтяла заплашително и се спуснала като бърз влак към него; очите й святкали от ярост. За щастие Хосе избягал в последния миг през вратата и я затръшнал зад себе си, точно пред лицето й. Тото заудряла с юмруци по вратата и започнала да я блъска с рамене, за да я разбие. Все пак госпожа Хойт и Томас успели да затворят горилата.

Горилата и гледачът й се утешават взаимно. Властите предупреждавали госпожа Хойт, че ще наредят огромната и опасна горила да бъде застреляна. И така през 1941 г. се наложило госпожа Мария Хойт да предаде Тото на цирк „Ринглинг Бръдърс“. Тя не я продала, а си запазила правото да я взима, когато и колкото време поиска. Най-трудно се оказало обаче настаняването на Тото на кораба за Флорида. За тази цел горилата била затворена в железния си креват, около който поставили още една здрава стоманена мрежа. Когато забелязала какво става, Тото побесняла. Хванала се за железните пръчки на леглото си, в което била затваряна за всеки случай години наред, и ги счупила, макар че били дебели 2 см. Дванадесет яки мъже се мъчили два часа да изнесат грамадната горила заедно с кревата й от къщата и да я настанят във фургона жилище, поръчан специално за тази цел. Когато железният креват най-после бил наместен във фургона и отворен, Тото изскочила бясно от отворения креват и се втурнала към Томас — прегърнала го, треперейки, и искала да я утеши. През цялото пътуване на кораба тя страдала силно от морска болест и не ядяла нищо. Нито Томас, нито Тото спели през нощта, а седели един до друг, държали се за ръцете и се утешавали взаимно.

Мъжката горила не я интересува. Госпожа Хойт била заминала предварително със самолет за Флорида. Когато пристигнала, Тото радушно поздравила „майка“ си. В цирка я чакал Гаргантюа, единадесетгодишна грамадна мъжка горила. Не само притежателите на цирка, но и журналистите напрегнато очаквали срещата на „годениците“. Не посмели веднага да ги оставят заедно, а ги настанили временно във фургона жилище така, че да могат да се виждат и да чувствуват близостта си само през решетките. Но Тото не искала и да знае за това чуждо, голямо черно същество. Най-напред била учудена, после избухнала в гняв. Щом мъжкият протегнел ръце през решетките, за да я докосне дружелюбно, тя тропала с крака и ревяла като бясна. Когато по време на хранене мъжкият в знак на помирение хвърлял стрък керевиз в нейния отдел, тя го запокитвала веднага обратно в лицето му.

Котката Принсипе, която впрочем пътувала през цялото време с Тото, макар и да можела да излиза от фургона, винаги се завръщала. През първите месеци госпожа Хойт пътувала заедно с цирка, за да приготвя подходяща храна за Тото, докато Томас се научил сам да я приготвя. През следващите десетилетия госпожа Хойт прекарвала лятото обикновено в Европа и в разни други страни, но всяка зима се завръщала и оставала по три-четири месеца в Саразота (Флорида), за да прави компания на Тото.

Бива ли да се изразходват толкова труд и парични средства за една горила? Естествено, имало е хора, които са смятали, че е грехота да се разпиляват толкова обич и средства за едно диво животно и че е съвсем нередно да се осиновява горила. Но Мария Хойт в същност не е възнамерявала да вземе в къщата си едно горилско бебе. През 1932 г. в Африка тя просто е била поставена пред необходимостта да реши дали да остави безпомощното черно бебе да загине, или да го спаси и да се грижи за него. Какво щяло да стане по-нататък, тогава и самата тя нямала никаква представа. А една горила, която е израснала сред хората и е свикнала с тях, както Тото, не може да бъде върната в Африка. Там тя ще загине или веднага ще бъде убита.

Тото умира на 28 юли 1968 г. в своята голяма клетка фургон в къщата на госпожа Хойт в град Венеция във Флорида. Погребана е в гробищата за животни в Саразота. Измежду всички горили, живели най-дълго на затворено под грижите на хората, тя заема второ място по дълголетие — умира на 36 години.

Така една странна съдба свързва неразривно две същества за цял живот: нежната дама от Австрия и грамадната, тежаща 200 килограма горила от Конго.