Бернхард Гжимек
Сред животните на Африка (14)

Клеветената цели 100 години горила

Философията прилича на подредено жилище, в което не се пуска да влезе животно.

Алберт Швайцер

От 100 години, от откриването й около 1860 г. до днес, горилата се смята за грамадно горско страшилище, което беснее, напада хората и ги убива. Зоологът Р. Оуен е един от първите, които описват тези черно-кафяви до синкавочерни човекоподобни маймуни; той твърди, че „когато се промъкват през мрачния девствен тропически лес, негрите забелязват присъствието на някоя от тези страшни грамадни маймуни по внезапното изчезване на някой от другарите си. Той бива издърпван високо в клоните на дървото и най-много може да издаде изпълнен с ужас вик. Няколко минути по-късно той пада задушен и като труп отново на земята“. Само преди няколко години един ловен журналист от ФРГ твърдеше, че трябвало да „екзекутира“ в Западна Африка мъжка горила, „тъй като посягала върху всяка женска горила“, вмъквала се в колибите на туземците, а веднъж убила една женска горила и прибрала малкото й. По-късно можах да докажа, че тази „извършваща убийства“ мъжка горила в същност беше женска.

Но, общо взето, доскоро ние знаехме твърде малко за начина на живот и нравите на тези африкански същества, които впрочем са и наши близки родственици.

Професор Джордж Б. Шалър от изследователския институт в Серенгети е прекарал 20 месеца сред планински горили и ги е наблюдавал всеки ден. Той представи научен доклад от 430 страници (G. В. Schaller, The Mountain Gorilla, Chikago, 1963), който, може да се каже, е същевременно и най-изчерпателният труд върху африканско животно, написан досега. С негово съгласие изпратих от септември до декември 1963 г. моя съдружник Алън Рут и младата му жена Джоан в република Конго да правят снимки в същата област, където Шалър беше успял да завърже един вид „приятелство“ с горилите.

Горилите трудно може да се снимат на филм. Горилите, особено планинските, обикновено извънредно трудно може да се снимат на филм. Те са плашливи, най-често се крият в храсти и растения, освен това са черни. Ето защо почти никога няма достатъчно светлина за добри снимки, дори и да се използуват високочувствителни филми. Малкото сцени с живеещи на свобода горили, показани досега в 2–3 филма, в същност са били заснети с такива животни, които с помощта на стотици хора преди това са били заобиколени и уловени, а след това пуснати в приготвените за снимки оградени места.

Но ето че на нас ни се представи сега добра възможност да заснемем по склоновете на вулканите Вирунга планински горили в естествена обстановка, сред свободната природа, тъй като благодарение на постоянния им контакт със съпрузите Шалър те бяха станали доверчиви към човека. За съжаление в този район сега извънредно много се бракониерствува и ни беше ясно, че тези само няколкостотин планински горили след няколко месеца отново щяха да станат страхливи и да се плашат от хората.

Белгийците са създали резерват за планинските горили. Вулканите Вирунга представляват верига от шест вече загаснали вулкана. Те се извишават сред област, която се смята за най-гъсто населената в Африка. През 1925 г. белгийците създават националния парк Алберт^[1], преди всичко за да бъдат защитени планинските горили в района на тези недействуващи вулкани. Паркът заема площ 3 150 кв.км. и обхваща и обширни степи, и езерни зони, в които не живеят горили. Шестте вулкана са разположени точно на границата между република Конго и новата държава Руанда, които доскоро бяха белгийско владение. Макар че новата власт в Конго въпреки гражданската война пое енергично най-напред защитата на планинските горили, те постоянно са застрашени от земеделците, които изсичат все повече гори за орна земя, от ловците, които ги убиват заради месото, и от пастирите ватуси, които се опитват да пасат в района на горилите огромните си и икономически нерентабилни стада говеда.

Не е тропически рай. В никакъв случай не може да се каже, че местата, където живеят сериозните човекоподобни маймуни и където изследователите и наблюдателите трябва да се промъкват подир тях, отговарят на общата ни представа за тропически рай. Обиталището на човекоподобните маймуни се намира на височина 2650–4300 м.; тук валят много дъждове, облаци и мъгли се спускат често в планинските джунгли, а температурата спада дори под нулата. Нерядко се изсипват и градушки, по-едри от топчета за игра.

Броят им винаги е бил преувеличаван. В сърцето на Африка — само там се срещат планински горили — в момента има общо не по-малко от 5 000, но положително не повече от 15 000 горили. Те съвсем не отбягват местата, където има хора, тоест в близост до села, плантации, пътища, мини. Там впрочем са били изсечени дърветата великани, а след това са израснали други растения, храсти и млади дръвчета, които предлагат на горилите много повече храна, да не говорим за плодовете по нивите и градините на хората. А докато истинските видове горски дървета отново се самозасадят и поникнат, докато пораснат толкова високо, че да не се различават от стария неизсечен лес, ще минат около 80 години. Затова броят на горилите винаги е бил преувеличаван. Предполагало се е, че безкрайната джунгла се обитава също от толкова много горили, колкото районите близо до пътищата и селищата.

Съпружеските двойки Шалър и Рут живееха в дървена колиба и в палатки преди всичко в местността Кабара по склоновете на вулканите Вирунга. От общо 400–500 планински горили, които обитават тези вулкани, тук се срещат около 200, и то събрани заедно в 10 различни семейства или групи. Джордж Шалър е наблюдавал тези животни в продължение на 466 часа непосредствено и ги е намерил тук 314 пъти. Накрая шест от групите горили свикнали напълно с него.

Горилите не бягат от човека, те проявяват миролюбиви чувства. Никак не е лесно да наблюдаваш тези човекоподобни маймуни по време на ежедневното им занимание; трънаците и храсталаците тук са много гъсти. Местността Кабара е много подходяща за изследователите, понеже там горилите не са имали още никакъв или само ограничен контакт с хората. Щом се приближи към тях сам наблюдател, те рядко побягват. Водачът на групата, грамаден, тежък мъжки, застава лице срещу лице с приближаващия се, издава няколко крясъка и скоро около него се събират женските и малките, за да огледат също така внимателно чуждото същество. Понякога правят това от по-високи клони или дънери. Обикновено след известно време те започват отново да ядат или да почиват. Ако наблюдателят борави с някой непознат за тях предмет, например с филмова камера, те протягат шии или се покатерват на някой клон, от който по-добре могат да го огледат.

Една такава група се състои от 2 до 30 индивида, в Кабара са били средно 17. Човек не бива да се приближава до тях, да прави бързи движения, да говори високо и да се взира в тях, в противен случай те веднага се оттеглят. Сериозни нападения не предприемат.

Мними нападения. Понякога любопитството при горилите надделява, и то без да се разбере причината. Една група, която Шалър бил срещал и наблюдавал вече 76 пъти, веднъж се приближила на 10 м. от него и го огледала с най-голямо любопитство. Една женска с тримесечно бебе на гърдите дошла още по-близо, посегнала към него и ударила силно клона, върху който той седял. След това погледнала нагоре, за да види какво ще направи. Една малка маймунка скоро след това направила същото, а друга женска дори се покатерила за няколко секунди на клона. Мними нападения предприемали още по-често мъжките, преди всичко водачите, навярно за да разберат как ще се държи Шалър. А възможно е и да са имали намерение да го прогонят. По този начин едър мъжки тичал веднъж 7 м. към Шалър, но се спрял на 25 м. от него, отказвайки се от първоначалните си намерения.

Рядко някое друго същество на нашата планета е било така несправедливо оклеветявано, както горилата. До това заключение идва всеки, който прочете какво е писал Шалър в дебелите си дневници през многото часове, прекарани в наблюдение на горилите.

Горилите са сговорчиви. Повечето животни (пък и ние хората) завладяват известни територии и ревностно ги защищават. При хората дори се стига до убийства заради земя. Всяка група горили също си има своя родина, свой собствен район, който обхваща 25–40 кв.км. Горилите, които живеят почти изключително на земята, постоянно се движат в този район и търсят храна, като понякога изминават едва 100 м. на ден, а друг път — и до 5 км. Но в същия район живеят и други групи горили, нерядко до шест. Ако те се срещнат, никога не се стига до борби помежду им, а двамата водачи само се поглеждат малко косо и заканително един друг, но най-често не правят дори и това. Членовете на две групи могат дори да прекарат известно време заедно, после отново се разделят. Шалър изобщо не е имал възможност да наблюдава разправии или пък борби между горили.

Не се ревнуват. В различни зоопаркове досега е имало 21 раждания на горили. Борби заради овладяване на женски едва ли се случват при горилите. За разлика от повечето останали видове маймуни половата дейност при тях има изобщо, доста второстепенно значение. Водачът позволява само на 3 м. от него друга мъжка горила да ухажва някоя женска от групата му и да се стига до съешаване помежду им. Бременността на женските горили почти не личи, тъй като те без друго имат големи кореми. Ако се съди по ражданията в зоологическите градини, периодът на бременността е почти осем месеца и половина, а при шимпанзетата и орангутаните — осем. Понякога по време на бременността глезените на някои женски горили се подуват. Раждането става в легнало положение за няколко минути, след това женската прекъсва пъпната връв и носи бебето притиснато до гърдите си. За разлика от малките на много низши маймуни то още не е в състояние да се държи само. До началото на 1969 г. под грижите на хората в зоопарковете са се родили само 21 горили (освен това и 6 недоносчета), от тях са останали живи общо 18. По 4 раждания са ставали в Базелския и Франкфуртския зоопарк. Почти всички бебета не са били приети от майките и се е наложило да бъдат хранени и отгледани изкуствено. Не е изключено това да се дължи на обстоятелството, че и майките им са попаднали като малки под грижите на човека, като например нашата Макула във Франкфурт, и затова да не са виждали как се отглеждат малките. В моя дом са израснали от бебешка възраст една след друга 5 горили. Това съм описал в книгата си „Двадесет животни и един човек“. Точно такова е поведението и на нашите горили във Франкфуртския зоопарк. Малките се раждат през цялата година, за горилите няма определено годишно време за размножаване.

Когато получихме нашата женска горила Макула, която още живее във Франкфуртския зоопарк, тя беше толкова малко бебе, че не можеше да вдигне и главичката си. Трябваше да я гледаме като истинско бебе в спалнята си до леглото и да полагаме големи грижи за нея. Горилчетата се развиват приблизително два пъти по-бързо от нашите деца.

Нашето бебе Макс. Първата родена във Франкфурт горила — Макс, която дойде на бял свят на 22 юни 1965 г., тежеше 2100 г., а след една година — 16,6 кг. Първите млечни резци на Макс поникнаха на шестата седмица, а на седемнадесетата се появиха първите му кътници. През втората седмица Макс вече следеше с очи движещите се предмети, смееше се, когато го гъделичкахме, и легнал по корем, вдигаше главата си нагоре. На 10 седмици различаваше хората, които го бяха отгледали, и сам се обръщаше от корем на гръб. На 19 седмици Макс тичаше на четири крака; на 26 седмици се изправяше, тичаше на два крака и барабанеше по стените; на 34 седмици можеше да прави по няколко крачки изправен. На 3 май 1967 г. Макула роди 2 женски близначета, които обаче не бяха еднояйчни и много се различаваха по характер и тегло.

В района Кабара малките горилчета започват да ядат на 2,5 месеца по малко растения, а на 6–7 месеца очевидно това е главната им храна. Някои обаче бозаят между другото от майка си дори на година и половина. На 6–7 месеца те вече се катерят по дърветата.

Горилите великани обичат малките си. Когато женските горили си имат малки, те не се държат недружелюбно към чуждите. Случва се чуждо детенце да дойде при някоя майка, да седне до нейното в скута й и да се притисне до гърдите й, без тя да го отблъсне. Силните мъжки също позволяват на малчуганите да играят около тях или да се катерят по тях. В областта на вулканите Вирунга една женска имала осеммесечно детенце с голяма рана на тялото. То изобщо не можело да язди на гърба й, както останалите малки; навярно е било доста слабичко, за да се крепи само. Като го носела, майката внимавала раната да не се докосва до тялото й: тя го държала все с корема надолу. От време на време тя разглеждала раната и я докосвала леко с ръка. Веднъж се приближила и друга женска, навела се и докоснала с устните си лицето на раненото малко.

Няма смучене на палци. Бяла горила. Когато женските горили седнат, те вземат майките си често пъти в ръце. Една майка носила мъртвото си дете 4 дни със себе си. Никога не е забелязано малките да смучат пръстите си. До тригодишна възраст малките стоят при майката и спят в нейното гнездо. Едва когато станат на 4–5 години, връзката между майката и рожбата й се прекъсва, но това не става грубо, чрез изпъждане. Дори и когато майката си има второ бебе, порасналото вече малко все още често спи при нея, а по-късно, когато обикалят заедно, тя внимателно му маха ръката, ако то се опита да се държи за козината й. Когато горилчетата преминат детската възраст, понякога те все още запазват кафеникавия оттенък на козината си, особено на главата. При някои този цвят на темето остава завинаги. През 1966 г. в Ангола, в гората Нко край реката Рио Муси, е била видяна около двегодишна мъжка горила албинос, съвършено бяла, със сини очи. Оттогава тази горила живее в зоопарка в Барцелона.

В зоопарк са доживявали 38 години. Мъжки със сребристи гърбове. Децата могат да играят с горилата водач. Мъжките горили достигат половата си зрелост на 9–10 години, а женските — на 6–7. Каква възраст достигат, когато са на свобода, едва ли може да се каже; в зоопарковете те са доживявали до 38 години. Напълно развитата мъжка горила е наистина внушителна. Тя тежи 135–200 кг, а женската — 70–110. Грамадният мъжки Фил в зоопарка на Сейнт Луис в САЩ, когато умрял, е тежал 350 кг., навярно е бил доста охранен. На десетгодишна възраст средната част на гърба на мъжките горили става сребристосива. Само мъжки със сребристи гърбове могат да бъдат водачи на семейна група. Но и без сребристото седло на гърба те лесно може да се познаят по едрия си ръст и пълното с достойнство държане. За разлика от павианите или от премного примитивно живеещи хора горилите упражняват своята власт без караници, сбивания или хапания. Между тях никога не възникват спречквания, свързани с храната. Това, че горилите си имат свой йерархичен ред, най-добре може да се забележи, когато две маймуни се срещнат на някоя тясна пътека или когато се задминават. По-нисшестоящото животно трябва да отстъпи място на другото. Не го ли направи доброволно, достатъчно е само едно леко докосване на вишестоящото животно с горната страна на пръстите или с ръката. Рядко то отмества другото встрани с двете си ръце или с гърдите си. Но и в такъв случай се приближава към него спокойно. Водачът никога не се опитва да прогони по-нисшестоящите, напълно развити мъжки, от групата или да ги държи по-надалеч. Той не пречи също така на чужди мъжки, които живеят поединично или по двама в гората, да се присъединяват към групата му. Били са наблюдавани напълно развити мъжки да седят на разстояние 1,5–2 м. един от друг.

Малките горилчета обичат да се въртят около грамадния водач. Когато групата почива, едно или друго малко оставя майка си и сяда до него или се покатерва и играе по него. Веднъж се събрали четири малчугана около водача. Когато едно от тях го ударило по лицето, силният мъжки само извърнал глава на другата страна. Той търпял дори да го дърпат за козината, а по време на скитане позволявал да го „яздят“ из пътя или да се покатерват в скута му, когато сядал. Щом малките ставали досадни, достатъчно било само да ги погледне строго.

Горилите не се „пощят“. Всеизвестно е, че маймуните много обичат да се „пощят“ една друга. Но в същност това няма нищо общо с „пощенето“ на въшки. Маймуните изобщо нямат въшки, нито бълхи. Това занимание може да се смята като взаимно поддържане на козината, с което те изразяват по-скоро сплотеността и привързаността си една към друга, а очевидно им доставя и удоволствие. Това може би отговаря на галенето при нас хората. Горилите се пощят много рядко, най-често майки децата си, а понякога и силните сребристогърби мъжки, но никога по-младите черни мъжки. Докато малките павианчета и шимпанзета често пъти не могат да се наситят, когато майките им ги „пощят“ и дори ги подканват за това, на малките горили, изглежда, понякога им става дори досадно. Те се противят така, както нашите деца не обичат да ги мием.

Малките горилчета имат същите игри, както нашите деца. Шимпанзетата и много от останалите видове маймуни обичат да лудуват. Когато групата е легнала да почива, малчуганите се отделят от време на време от майките си и играят близо до горилите. Старите обаче не обичат да играят. При свободно живеещите горили радостта от играта изчезва едва когато станат на 6 години, тоест когато достигнат полова зрелост. Малките обичат да играят на гоненица или да защищават някой дънер или хълм срещу нападенията на другите, а това са същите игри, които се играят под различни наименования и от всички наши деца. Когато играе сама, малката горила се катери или люлее на някой клон, скача, пързаля се по надолнищата, удря с ръка по растенията, премята се или пък лудешки тича безцелно насам-натам.

Горилите хълцукат. Цялата група следва сребристогърбия водач, макар и да изглежда, че той не дава никакви заповеди. Ако той тръгне след почивка отново на път, всички останали го следват, без да се придържат към някакъв особен ред. Водачът е най-бдителен и в сравнение с всички останали членове на групата най-раздразнителен, крещи и продължава още да се заканва дори когато другите вече са се успокоили. В същото време водачът е и предпазлив и обича да се потулва зад дърветата. Понякога в групата има два сребристогърби мъжки, единият от които стои малко по-настрана от водача. Освен това може да има и още един-два напълно развити черни мъжки, шест-седем женски, две-три не напълно развити женски и четири-пет малки животни. Горилите се прозяват, пъхтят, кашлят, оригват се, хълцукат и се чешат като нас хората. Те издават около 22 звука, с които се разбират помежду си, но, естествено, не притежават говор, какъвто е развит единствено при човека. Особено приятелство между членовете на групата, много добре изразено при шимпанзетата, изглежда, няма при горилите, колкото и да са дружелюбни помежду си.

Необуздан танц. Със странните си заплашващи и импониращи движения, приличащи на необуздан танц, един сребристогръб мъжки може да държи в респект групата си, чуждите нападатели и хората. Най-напред той започва с много крясъци, които може да прекъсне, като взема един лист между устните си. Следват още по-бързи, резки, отривисти крясъци, после животното застава на задните си крака и хвърля листа и клонки във въздуха. Връхна точка на представлението е, когато великанът се удря няколко пъти в гърдите. После се затичва на четири крака встрани, поваля на земята растения и най-после удря с длан по земята.

Да правиш впечатление, без да нападаш. Дори четиримесечните малки вече се удрят в гърдите и изскубват растения. Но само едрите мъжки придружават тези заплашителни жестове с крясъци. Същото значение имат и мъжките танци на индианците, на африканците и на останалите първобитни племена — да се заплашва, без веднага да се пристъпва действително към сбиване или убиване.

Така заплашва горилата. Когато горилите решат наистина да нападат, те променят поведението си, но не се държат много по-различно от хората. Погледне ли горилата по-продължително в очите човек или друга горила, която приближава, това значи заплашване. А по същия начин тя разбира и погледа на другия. Ето защо изследователите, които наблюдават горилите, а също и кинооператорите трябва да внимават да не ги гледат много съсредоточено. Понякога заплашващата мъжка горила набръчква челото и веждите си, а така може да стиска и устните си. Тогава се чуват отривисти грухтения. Най-после мъжкият повдига глава, понякога и тялото си към противника, сякаш е решил вече да се затича към него. Накрая наистина се засилва, но почти винаги се спира на няколко метра от противника или минава покрай него. Ако в такива случаи ловецът е с пушка, той ще застреля животното при „самозащита“. Всички съобщения от миналите десетилетия са пълни с описания за такива убийства.

Само да не се побягва. Когато при приближаването на грамадния мъжки човек загуби кураж и побегне от него, работата наистина може да стане опасна. Горилата обикновено продължава да тича на четири крака подир бягащия, хапе го за краката, за задника, за ръцете или за гърба и продължава да тича, без да спира при него, без да го наранява повече или да го убива.

Човекът има същите жестове на заплашване. И при хората втренченият поглед се смята за предизвикателство. Само преди няколко десетилетия членовете на студентските корпорации се чувствуваха вече обидени, щом в ресторанта някой ги „фиксираше“ с поглед. Тогава те го поканваха да излезе навън в коридора или в тоалетната, удряха му няколко плесника и си разменяха с него визитните картички, изпращаха секундантите си и после се дуелираха. Ние хората сме наследили доста много от поведението на големите човекоподобни маймуни. При такива студентски сбивания и дуели смъртните случаи не са били много, а при тежките горили те са още по-малко.

Горилите отвръщат погледа си. На мъжката горила й става неловко. Всичко е така устроено, че горилите да не се осакатяват и да не се убиват една друга. Женската или мъжката горила, която стои по-ниско в йерархичния ред, винаги отвръща погледа си, а понякога и цялата си глава, щом „шефът“ й я погледне втренчено. С това тя иска да покаже, че няма намерение да се разправя с него. Обратно, когато в Колумбийския зоопарк мъжкият искал да започне любовна игра с женската, той отвръщал винаги погледа си от нея, за да не я плаши. В зоопарка в Ню Йорк били поставени заедно няколко напълно развити горили, които преди това били имали доста време да се опознаят през разделящите ги решетки. При приближаването си те обикновено също отвръщали един от друг погледа и главата си. Веднъж женската започнала да удря мъжкия и си раздрала кожата на долната част на ръката, понеже улучила точно кучешкия му зъб. Цял ден тя се занимавала с раната си. Очевидно нараняването й направило впечатление на мъжкия, защото той след това все отбягвал женската и напускал помещението, в което влизала тя.

„Нямам лоши намерения.“ Ако самата горила бъде погледната втренчено или към нея се приближи друга горила или човек, тя има три начина да покаже миролюбивите си намерения: отвръща погледа и главата си, кима с глава или се просва с лице на земята. „Самият аз провеждах няколко пъти твърде прости опити, за да установя кога горилата кима с глава. Един сребристогръб мъжки например седеше на 10 м. от мен и ме наблюдаваше — пише Шалър. — Аз го погледнах в лицето и той стана явно несигурен, най-после отвърна главата си на другата страна. Когато продължих да го гледам втренчено, той започна да върти глава. Най-накрая стана, удари се в гърдите и си отиде. По подобен начин ме поглеждаше от 10 м. един черногръб мъжки. Когато кимнах с глава, той отвърна погледа си. След това отново го погледнах втренчено и той започна да кима с глава. Продължихме да правим това около 10 минути. Черногърбите мъжки понякога кимаха с глава, когато се приближаваха към мен. Аз правех същото, когато неочаквано срещнех животните съвсем близо. Това навярно ги успокояваше. Жестът вероятно означава: «Нямам лоши намерения».“

Еднакви жестове в знак на покорност при човека и при горилите. Когато горилата иска да избегне да бъде победена от мъжки по време на необуздания му танц или когато иска съвсем ясно да изрази покорността си, щом наблизо се намира по-вишестоящо животно, тя се снишава до земята. Животните лягат по корем, навеждат главата си надолу и прибират предните и задните си крайници под тялото, така че остава изложен само широкият им гръб. При това младите понякога, поставят единия си крайник над темето. По този начин те прикриват уязвимите части на тялото си, но преди всичко това спира всякакво желание на по-вишестоящото животно за нападение. И ние хората имаме твърде подобно поведение. Дълбокият поклон, реверансът на дамите в края на краищата не изразяват нищо друго, освен преданост и подчинение. Когато туземецът Петкан срещнал за пръв път Робинзон Крузо, той се проснал по цялата си дължина на земята и сам поставил крака на Робинзон на врата си. При много туземни племена поданиците също лазят на четири крака или лягат по корем пред владетеля, както е било при нас в миналото. При племето някиуза в Югозападна Танзания е прието жената да се покланя и да отмества погледа си встрани, когато поздравява мъж. Навярно кимането с глава за поздрав идва от желанието да се покажат миролюбиви намерения, също както при горилата. Ето една проява на поведение у човека, наследена от животните.

Сътрудникът ми д-р Шмит проведе през последните години във Франкфуртския зоопарк електрофоретични и други много грижливи сравнителни изследвания на кръвта на човекоподобни маймуни, хора и други маймуни. Като се съди по резултатите, горилата стои най-близко до човека след шимпанзето, но във всеки случай пред азиатския орангутан. Това като че се изразява и в нрава, и в начина на живот на горилите. И макар родствено да сме най-близко до шимпанзетата, ние хората често намираме горилите по-привлекателни, отколкото шимпанзетата с тяхното поведение, което именно по неприятен начин отразява и нашите лоши човешки качества.

Горилите са изключително растителноядни. Шимпанзетата се карат помежду си. А според изследванията на Джейн Гудол, проведени в малкия национален парк Гомбе в Танзания, шимпанзетата отвличат в полустепните области дори малки маймуни, убиват ги и ги изяждат. При живеещите на свобода горили, напротив, никой още не е могъл да установи, че приемат и животинска храна. Шалър е проверил няколко хиляди купчинки изпражнения от свободно живеещите горили и нито веднъж не се е натъкнал на косми, хитинови брони от насекоми, кости, части от кожа или други следи от животинска храна в тях. Когато са затворени обаче, горилите ядат доста охотно и месо. Това навярно се дължи на пълната промяна в храната им и на липсата на белтъчни вещества.

Те ядат с ръце. Удавени горили. На свобода горилите не обръщат никакво внимание на току-що убити животни, покрай които минават. Веднъж група горили почивали на 3 м. от един мътещ гълъб и не може да не са го забелязали. Но те не го закачили. Главната им храна се състои от листа, пъпки, млади филизи и издънки, както и от меката част на растенията. Понякога откъсват парчета кора от дърветата и я изяждат. При яденето те си служат почти винаги с ръцете, рядко гризат растенията направо с устата. Те и по това се различават от шимпанзетата, които се хранят преди всичко с плодове и по-малко с листа и филизи. Шалър е установил към 100 вида растения, употребявани от горилите като храна. Самият аз, когато в района Кисоро проследих дирите на група горили, опитах всички растения, с които се хранят. Повечето от тях имаха горчив вкус. Тези растения навярно утоляват и жаждата на горилите. На свобода никога не са наблюдавани горили да пият вода, макар да преминават потоци, дълбоки 30–60 см. През дълбоки и по-широки реки те не минават или само когато някое дърво е паднало през тях и може да им послужи за мост. Горилите, също както човекът и останалите два вида човекоподобни маймуни, не умеят да плуват, за разлика от почти всички други по-низши маймуни и изобщо от почти всички останали видове животни. Неведнъж те са се удавяли във водните капали в зоологическите градини.

Горилите се хранят, тъй както се движат бавно из гората, в същност през целия ден, освен когато легнат да си починат. Те никога не бързат и не завиждат на храната на другия. Тъй като листата и растенията не са много хранителни, горилите трябва да поемат големи количества от тях. Само сухата маса в изпражненията от един ден тежи 1–1,5 кг.

За разлика от шимпанзетата горилите не употребяват никак ви инструменти. Горилите не са любопитни. Живеещите на свобода горили досега никога не са били наблюдавани да използуват както шимпанзетата пръчки или други неща като инструменти. И към чужди предмети те не проявяват любопитство. Веднъж например раницата на Шалър стояла на не повече от 5 м. от един черногръб мъжки. Животното погледнало веднъж към нея и това било всичко. Група горили, които минали покрай къс бяла хартия, открояваща се силно сред горската зеленина, в случая използувана за маркиране на пътеката, не й обърнали никакво внимание. Подобно нещо било забелязано и при други случаи. По нрав горилата е затворена в себе си, или, както биха се изразили психолозите, „интровертирана“, и то както на свобода, така и в зоопарка. Ние хората навярно бихме живели много по-дружелюбно и по-миролюбиво помежду си, ако родствено бяхме по-близо до горилите, отколкото до шимпанзетата.

Как стои въпросът със сетивата на горилите? Те виждат, чуват, усещат миризмата приблизително толкова добре, колкото ние хората. Сутрин между 6 и 8 часа те стават от приготвеното от самите тях място за нощуване. След това се хранят в продължение на около два часа, а между 10 и 14 часа отново си лягат да почиват, като само от време на време стават за малко, за да похапнат нещо. Малко преди да падне здрач, към 18 часа, си изграждат меки гнезда. Също и при построяването на тези спални съществуват местни обичаи точно както при храненето. Растения, които в дадена планинска област служат за главна храна на живеещите там планински горили, изобщо не биват докосвани от обитаващите друга местност горили, макар те да растат и там. Уловените вече по-големи или напълно развити горили доста дълго време отказват да ядат хляб, банани и растения, с които не са свикнали. Само малките горили са склонни да приемат тази храна.

Как си правят постелята горилите. Те не хъркат. Що се отнася до гнездата на горилите, например в областта на Кабара направо на земята ги правят 9 от 10 животни, а в областта Уту — само 2. Горилите превиват издънки и ниски храсти така, че да се образува пружинираща постеля. Те правят подобно нещо и по върховете на дърветата или там, където се раздвояват клоните. Естествено, такова гнездо може да издържи и човек. Шимпанзетата също си правят подобни гнезда, само че много по-високо и никога на земята. Горилата си прави за всяко нощуване ново гнездо, и то почти винаги на друго място. Гнездата се намират само на няколко метра едно от друго; няма точно определено правило на кое място в общата спалня ще спят женските, малките или водачът. В областите Уту и Кизоро горилите построяват спалните си понякога само на 30–70 м. от селищата на хората. Впрочем горилите не хъркат.

Сребристогърбите мъжки рядко си правят гнезда по дърветата, те спят на земята. Общо взето, животът на горилите протича на земята. Възрастните животни се покатерват предпазливо на дърветата, за да събират храна или за да могат да наблюдават по-добре отгоре. Женските се качват два пъти по-често по дърветата, отколкото мъжките, а младите животни — дори четири пъти.

Сериозно и замислено поглеждат към изследователите грамадните човекоподобни животни. Те побягват едва когато човек ги погледне втренчено или се опита да се приближи съвсем до тях. Съобразява ли се с това, човек може да стои с часове на 20–30 м. от група горили.

На 3 май 1967 година във Франкфуртския зоопарк се родиха двете горили близнаци Алис и Елен. Макар и близнаци, те се различават не само по външност, но и по характер.

Едно изоставено от майката малко горилче създава толкова грижи, колкото наше бебе, дори повече. Но то храни същата гореща обич към приемната си майка и обикновено през целия си живот остава привързано повече към хората, отколкото към горилите. Това е Макс, първата горила, родена във ФРГ.

Израснала под грижите на хората, женската горила Тото достигнала възраст най-малко 36 години. Това е максималната възраст, известна за горилите. Тото много обичала котките и така се сприятелявала с тях, че постоянно ги носела със себе си, пък и те самите се връщали при нея. Тъй като от бебешката си възраст Тото живяла само сред хора, по-късно тя изобщо не могла да се сприятели с мъжка горила.

Родината на планинските горили се намира по склоновете на вулканите Вирунга. Околностите на тези вулкани са едни от най-гъсто населените райони на Африка. Наред с угасналите вулкани в Заир може да се срещнат и действуващи — например вулканът Нирагонго, висок 3470 м., чийто напълнен с лава кратер ние наблюдавахме от самолет.

Горилите прекарват по-голямата част от деня на земята, а не по дърветата, както мислят мнозина. С изключение на човека, те едва ли имат други естествени неприятели, поради което и не се стараят да се движат много безшумно. Храната им се състои почти изключително от листа, от сока и кората на около 100 различни вида дървесни растения и от много малко плодове. Месо изобщо не ядат.

На две женски горили се падат три мъжки. Горилите правят слънчеви бани. Женските горили раждат на всеки три и половина до четири и половина години по едно дете. Почти половината обаче умират като малки или в юношеските си години. В групите се падат две женски на един мъжки. Прибавят ли се и живеещите поотделно или по две мъжки горили, тогава на всяка женска се пада по един и половина мъжки. Изглежда, че смъртността при мъжките индивиди е по-голяма. В малките райони на централноафриканските планини, доколкото изобщо тук обитават горили, на 1–4 кв.км. живеят средно по една от тези човекоподобни маймуни великани. Горилата съвсем не е същество, което се чувствува добре само в горския сумрак. Макар да живеят в гората и при това (поне планинските горили) в райони с мъгли и дъждове, те съвсем не избягват слънцето. Напротив, очевидно се радват, когато то се покаже. Някои животни прекарват повече от два часа по гръб на яркото слънце, докато по горната им устна се появят капки пот, които после се стичат като поточе по гърдите. Горилите никога не отбягват слънцето, напротив, стават от мястото, където почиват, и се преместват на припек.

Как понасят дъжда. Когато изследователят минал сред група горили, те едва вдигнали глава. Горилите не обичат дъжда. Когато завали краткотраен проливен дъжд, много често те се преместват под върховете на дърветата, като сядат непосредствено до стъблата, където се запазват сухи. Но често пъти остават просто на дъжда. Слабият дъжд не ги смущава особено. Тогава обикновено само спират да търсят храна. Ако завали дъжд, когато вече са се настанили да почиват, легнали по гръб, те се обръщат по корем или сядат. Когато започнат силни дъждове, горилите слизат от дърветата, ако са горе, а малките се връщат при майките си. Ако останат на открито, животните навеждат глава напред, така че брадичката им да докосна гърдите, и кръстосват ръце на гърдите си или слагат лявата си ръка на дясното рамо. Майките често вземат малките на ръце и се навеждат напред, за да ги пазят от дъжда. В това положение горилите продължават да седят неподвижни, без да издават нито звук, и оставят водата да се стича от раменете и от веждите им. Така те имат много жалък вид. Тогава нищо не ги смущава. Веднъж Шалър минал, без да предупреди животните, направо през една така седяща група и само една горила вдигнала глава. Друг път той отишъл при тях, като горилите можели да го виждат добре, и седнал на 3–10 м. под едно надвиснало стъбло. Въпреки че го поглеждали, те не се махнали оттам. Трябва да вали силен дъжд повече от два часа, за да могат горилите да се решат по време на дъжда да търсят храна. Те никога не напускат спалните си гнезда колкото и силно да вали. При силни градушки поведението им е същото.

Когато гърми, а в планината това се случва често, горилите не се плашат. Два пъти обаче много силен гръм стреснал животните, а така също и наблюдателя им. Тогава единият от мъжките бързо вдигнал глава и погледнал към човека.

Горилите не се смущават от шимпанзета и слонове. Тези самоуверени горски великани не обръщат ни най-малко внимание на останалите животни. Москити или други жилещи и хапещи насекоми в Кабара поне няма. Когато гарвани или други птици внезапно се спуснат долу при горилите, те се плашат и понякога се сърдят. Един път и самият наблюдател се изплашил колкото тях. Веднъж един дървесен даман, животно, голямо колкото домашно зайче, се измъкнал от повален дънер, върху който седяла горила. Въпреки че наоколо се намирали и други горили, никоя не му обърнала внимание. Слоновете и горилите също малко се интересуват едни от други, макар горилите да отбягват планинските склонове, утъпкани и опасани от слонове. Стада шимпанзета понякога се навъртат наблизо, без да се стига до скарвания, а може да се случи стада шимпанзета и горили да спят недалеч едни от други. Изглежда, че и от едрите червени горски биволи горилите малко се интересуват.

Леопард убива две горили. В книгите често се описва как леопарди задигат малки горили, особено през нощта. В Кабара няма никакви положителни данни за това. През цялото време на наблюденията само веднъж е изчезнало малко горилче от една група, но причината не е била установена. А изпражненията на леопардите в тази местност са съдържали само косми и остатъци от дукери — дребни горски антилопи, и от дървесни дамани. В областта Кисоро в Руанда, която е по-малка и където гората все повече се изсича за земеделски площи и селища, навярно броят на дукерите е намалял много в резултат от лова и бракониерството. Там веднъж е била намерена мъжка горила, убита в борба с леопард, а друг път — една женска. Леопардът я бил нападнал, както си спяла в гнездото, и двете животни се търколили заедно надолу по склона. Изследователят е наблюдавал също как един черен леопард дебнешком се промъкнал към един мъжки, който седял сам, без да подозира нищо. Горилата обаче се отдалечила, преди пантерата да се била приближила достатъчно до нея.

Не е различно поведението на горилите и към човека. Шалър на три пъти се натъквал в гората на отделни горили, като изненадата и за двете страни била голяма. Макар разстоянието да било само 1,5–2,5 м., горилите — двата пъти били женски, единия път мъжки — не показали никакво намерение да нападат. Единият път женската изкрещяла и побягнала на около 3 м., но другите две животни само вдигнали поглед и повече не се заинтересували от изследователя, когато той бавно се оттеглил. Повечето пъти групи горили стояли с часове на 20–25 м. от наблюдателя, когато той се намирал на съвсем открито място.

Горилите нападат хора само при самоотбрана. Когато група горили срещнат хора, те миролюбиво се оттеглят и изчезват. Това е обичайното им поведение. Горилите могат да наранят човек единствено ако се стреля по тях, ако бъдат обкръжени, когато се ловят отделни живи животни и в редки случаи — ако биват пропъждани от нивите и градините на хората. Когато убият водача, туземните ловци избиват женските просто с тояги. Често животните дори не се опитват да бягат. Жално е да се гледа как горките горили само държат ръцете си над главите, за да се предпазят по възможност от ударите, и как продължават да стоят в тази поза на подчинение.

Между 1950 и 1959 г. в мисионерската болница в Китсомбиро, близо до Луберо, са били лекувани девет души с наранявания, причинени от горили. Само шест от тях са изисквали по-продължително лечение в болницата. Трима африканци били ухапани, когато затворили един отделно живеещ сребристогръб мъжки и искали да го убият. Нанесените от него рани били на бедрото, прасеца и ръката. При друг случай черногръб мъжки бил обкръжен от ловци. Един от тях побягнал и се подхлъзнал. Горилата го сграбчила за коляното и петата и го ухапала в прасеца, като откъснала 18 см. от мускула. Преди няколко години в Кайонза един банту бил ухапан отзад. Хората от племето батва още се смеят, когато разказват за тази случка, понеже човекът дълго време не можел да сяда. Обикновено мъжките горили поемат отбраната, но понякога и женските правят това. В Камерун се смята за срамно човек да има рани от горила, понеже всички знаят, че животното не би нападнало, ако човек не се изплаши и не побегне.

Не е горски дявол. Въпреки огромната си сила и фигура горилата е миролюбиво и сговорно животно. Тя в никакъв случай не е коварен горски дявол. Образът, в който ловците я представят, е клеветнически. Може би това произлиза от собственото им чувство за вина. Убиването на човекоподобна маймуна вероятно се отразява върху ловеца така, както ако той би застрелял човек. И празът на лицето, повелението, погледът на горилата са така непоносимо човекоподобни. Пред собствената си съвест и пред останалите човекът обаче извинява едно убийство винаги най-добре, като представя противника си като престъпник, изверг и убиец или най-малко като непредизвикан нападател, който е трябвало да бъде убит при самоотбрана. Нека си спомним само войните между нас хората. Имаме ли наистина правото, можем ли да поемем отговорността да позволим същества като горилите да изчезнат напълно от лицето на Земята?