Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grzimek unter Afrikas Tieren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2017 г.)

Издание:

Автор: Бернхард Гжимек

Заглавие: Сред животните на Африка

Преводач: Розалия Вълчанова; Николай Йовчев

Година на превод: 1976; 1982

Език, от който е преведено: немски

Издание: Второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст; очерк; документалистика

Националност: Немска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30. IX. 1982 г.

Редактор: Юлия Илиева

Художествен редактор: Петър Кръстев

Технически редактор: Васил Младжов

Художник: Михаил Макариев

Коректор: Емилия Вучкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2831

История

  1. — Добавяне

Истинският нрав на дивите кучета,

Смъртта е като луната. Кой е видял гърба й?

Африканска поговорка

Кое е легенда и кое истина? Колко упорито се повтарят в книгите десетилетия наред, в продължение на цял век, какви ли не легенди за африканските животни! Разказва се, че петнистите африкански диви кучета, или „хиеновите кучета“ нахлували като побеснели дяволи в някоя местност, разкъсвали далеч повече дивеч, отколкото можели да изядат, прогонвали всичко живо от цели области или най-малко — пасищните животни. Нито една газела не можела да им се изплъзне, тъй като ловували на щафети: едно куче гонело дивеча, докато се измори така, че да изплези език, тогава го сменяло друго куче от глутницата. А в една от по-новите книги пише, че дивите кучета са убили дори човек. В подножието на планината Меру един ловец излязъл да се поразходи малко извън лагера и вече не се върнал. Когато хората тръгнали да го търсят, намерили пет застреляни диви кучета, пет празни патрона, а от човека — само парчета от дрехите му: останалите животни от глутницата го били разкъсали и изяли. Във всеки случай самите дивечови надзиратели в някой национални паркове, например в парка Крюгер в Южна Африка, планомерно са изтребвали дивите кучета в продължение на десетки години. А това не е толкова трудно, тъй като кучетата не се страхуват от човека и не бягат от него. В резултат на това в парка Крюгер антилопите импала така са се размножили, че опасват до стръкче растителността и оголват цели местности. Впрочем още не съм чул някой да е потвърдил, че африканските диви кучета нападат, а още повече убиват хора.

Те не ловуват поотделно. Да се наблюдават дивите кучета, когато ловуват, никак не е трудно, тъй като за разлика от някои други диви животни те не обръщат никакво внимание на зрителите. В Серенгети и в кратера Нгоронгоро в Танзания, където има достатъчно животни за плячкосване, те ловуват само при изгрев и залез-слънце, следователно сутрин между 6,30 и 8 и вечер между 18 и 20 часа. Разбира се, случват се от време на време и изключения. През другите часове на деня дивите кучета се завират в своите прохладни бърлоги, изровени сигурно от тръбозъбите или брадавичестите свине, или лягат на малки групи под сянката на единични дървета. Ако някое от кучетата огладнее или му се прииска да ловува, то става и се присъединява към друга група, опитва се да склони побратимите си да станат и се заиграва около тях. Най-подир стават всички, изхождат се и когато някое от тях се запъти към група газели на Томсън или на Грант, останалите го последват. Ако не може да ги накара да се раздвижат, кучето се връща и отново си ляга. Дивите кучета не ловуват поотделно.

С очите, не с носа. Африканските диви кучета откриват плячката си не по миризмата, а само благодарение на доброто си зрение. Те не се интересуват откъде духа вятърът и не се стараят, както лъвовете или леопардите, да използуват прикритие. Глутницата или върви, или препуска в тръс незабелязано през местността и се опитва да се приближи колкото може повече до плячката. Хукнат ли животните да бягат, преди кучетата да са се приближили на 300 м., кучетата почти винаги се отказват да ги преследват. Щом са по-близо, кучето водач или женското куче водач догонва бягащите газели със скорост около 55 км/ч. Със скорост около 50 км/ч. то може да издържи няколко километра.

Разкъсано на парчета. Преследвачът сграбчва плячката отзад, обикновено за краката, за бедрата или пък отстрани за корема, и заедно с настигналите го кучета разкъсва животното буквално на късчета за съвсем кратко време. Цялото ловуване трае около 3–5 минути на разстояние 1–3 км. Дивечът има минимални изгледи за спасение. От наблюдаваните в кратера Нгоронгоро 28 хайки 25 са завършили с убиването на плячката.

ngorongoro.jpgПостроихме нашия лагер на дъното на кратера Нгоронгоро близо до рекичката Мунге, за да провеждаме опитите си с надувните пластмасови животни. Животните в кратера отдавна са свикнали с автомобилите и хората и не бягат от тях.
izkustven.jpgВ кратера Нгоронгоро гривест лъв предпазливо се приближава към изкуствения лъв. Той се отнася с него, както с всеки непознат лъв от чужда група.
naduvem.jpgЛъвицата опипва много предпазливо падналия изкуствен лъв. Когато животните се окуражиха и хванаха чужденеца за опашката и ушите и го докоснаха с извадените си нокти, въздухът от манекена започна да излиза. Не миришеше много приятно, понеже беше пълен с изгорели автомобилни газове. Едва сега лъвовете разбраха, че това животно не е техен родственик.
naduvaemslon.jpgТъй като пластмасовата „кожа“ на надувния слон все пак беше доста светла, го намазахме с кал от хобота до върха на опашката.
koleblivslon.jpgТози стар мъжки слон на брега на езерото Маняра сериозно се колебае дали си струва да се сближи с чужденеца.
liubopitenslon.jpgИзмъчван от любопитство, този див слон от националния парк Маняра в Танзания се приближава все повече към нашия изкуствен слон. Той вдига високо хобота си, за да проучи по-добре чужденеца. Това, че наблизо има автомобили, съвсем не го смущава.
maniara.jpgПрочутите лъвове от националния парк Маняра в Танзания, които обичат да си почиват високо в клоните на дърветата, не обръщат особено внимание на надувния слон, който се движи под тях.

Хищниците отбягват борба на живот и смърт. Ужасна гледка. Обикновено всеки хищник си избира жертва, с която лесно може да се справи, тоест да е по-малка или поне колкото самият него. Само когато гладът го мъчи много, хищникът се осмелява да посегне и на по-едри противници, но с това излага на опасност и собствения си живот. Повече от две трети от жертвите на дивите кучета в кратера Нгоронгоро и в равнините на Серенгети са дребните газели на Томсън, а само една десета — една от по-едрите газели на Грант. От антилопите гну и останалите едри тревопасни диви животни най-много пострадват малките и младите животни. На по-едрите животни дивите кучета разпарят просто корема отзад, така че вътрешностите им изпадат навън. Нещастното животно се свлича на задните си крака и прави слаби опити да се отбранява с рогата си. Това е ужасна, грозна гледка. Но трябва да се има пред вид, че цялата сила на дивите кучета е в бягането и че те нямат, както лъвовете или леопардите, мощни лапи с извити като кука нокти, нито силни раменни и вратни мускули, за да могат да счупят врата на жертвата. Дивите кучета се гощават само с убитата от самите тях плячка, докато лъвовете нямат нищо против мършата и остатъците от жертвите на други ловуващи хищници. В Южна Африка обаче, където дивечът вече много е намалял, дивите кучета трябва да ловуват често пъти на дълги разстояния и да прибягват до по-едър дивеч. Там те са и малко по-едри и по-силни, отколкото източноафриканските си събратя.

Дивечовият надзирател не могъл да ги прогони. В долината Луангуа в Замбия през сухия период оставал само един водоем за обширна област. Глутница от 4 мъжки, 3 женски и 17 млади диви кучета убивали всички млади антилопи и брадавичести свине, които идвали да пият вода. Не можел да ги прогони и дивечовият надзирател Р. Г. Атуел; когато слизал от колата и хвърлял камъни по тях, те само се отдръпвали, както обикновено, със силен лай няколко метра назад. Едва когато били застреляни три от тях, останалите от глутницата се втурнали възбудено да разгледат кървящите трупове на побратимите си и се оттеглили окончателно. Не минали една-две минути и 100 м. по-нататък 50 антилопи импала с малките си дошли да пият вода.

За всеки пет дни четири убити животни. Колко жертви убиват дивите кучета в западните равнини на Серенгети, е изчислил точно Брус С. Райт. Според него на 1 кг. от теглото на куче в глутницата се пада на ден 0,15 кг. На лъвовете е необходимо 0,11–0,13 кг. на 1 кг. живо тегло. Глутницата диви кучета е убила за една година 281 животни, и то почти изключително газели на Томсън. Две трети от тях са били възрастни мъжки животни, което навярно се дължи на това, че тези мъжки газели се движат поединично и имат свое определено владение. Колкото по-многобройна е глутницата, толкова по-малко животни, пресметнато на куче, е нужно да се плячкосват. Една глутница от 21 кучета е убивала на ден 1,8 кг. на куче, а глутница от 6 кучета — двойно повече. Вероятно причината за това е, че хиените прибират голяма част от плячката на малките групи. Куче единак или двойка кучета изобщо не биха могли да преживеят.

Жертвите на дивите кучета побягват във водата. Когато петнистите кучета подгонят антилопи, почти няма надежда жертвите да им се изскубнат. В същност има само две възможности за спасяване: едната е водата. Случва се там животното да бъде грабнато от крокодил, обаче това може и да не стане. Обикновено дивите кучета не преследват воден козел или антилопа импала във водата, а остават на брега. Дж. Стивънсън обаче е наблюдавал веднъж в националния парк Микуме в Танзания как диво куче преследвало мъжка импала във водата чак до отсрещния бряг. Когато импалата се върнала обратно, кучето отново заплувало подир нея, но когато преследваната антилопа се приближила до три хипопотама, то се отказало от преследването. Госпожа Ноел Тули е наблюдавала от балкона на хотел „Три Топс“ в Кения как един голям воден козел изскочил от гората и се втурнал право във водата, където спрял, треперейки и пръхтейки — той бил преследван от 12 диви кучета. Само няколко от тях се опитали да нагазят малко във водата, но скоро се отказали. Около 20 минути глутницата обикаляла край вира, после се отказала и се отдалечила. Козелът стоял там много по-дълго, после бавно излязъл. Когато отново се задали няколко кучета, той бързо побягнал във водата и ги заплашил с рогата си. Накрая успял да се прибере в гората.

Жертвите търсят закрила при хората. Наистина учудващо и на пръв поглед невероятно е, че в отчаянието си някои преследвани от диви кучета животни търсят убежище при човека. През последните 20 години съм записал все пак десетки такива случаи.

Веднъж при дивечовия пазач в резервата Чигонгоре на Замбия край лагуната Луамфия дотичала млада мъжка антилопа куду и се сгромолясала с изплезен език. Глутницата диви кучета, които я гонели, се приближили на 20 метра. Те почнали да тичат в широк кръг около пазача. После насядали там наоколо и стояли така може би 15 минути. Антилопата куду се надигнала полека-лека отново на крака и се приближила толкова до човека, че той можел да я докосне. Най-подир дивечовият пазач хвърлил буца пръст по най-близкото куче, тогава всички скочили на крака и затичали отново около човека и антилопата. След известно време едното куче залаяло и побягнало. Веднага цялата глутница го последвала. Антилопата останала още малко, после и тя се отдалечила и изчезнала във високата трева край лагуната.

Пет диви кучета убити. В района Мурара в Уганда близо до Ругорогота веднъж при дивечовия пазач Картуа Логонгза се втурнала със силен вик мъжка конска антилопа, преследвана от шест диви кучета. За опашката на антилопата се било вкопчило едно диво куче — дивечовият пазач го застрелял, но веднага второ куче захапало опашката; когато и то било убито, последвало и трето, и четвърто. Пазачът убил петото съвсем отблизо. През цялото време конската антилопа стояла близо до пазача. Имала само леки наранявания на хълбока. В парка Алберт един воден козел потърсил закрила сред група хора; дивите кучета обаче го последвали и там и въпреки всичко го разкъсали. Подобна участ имала и една блатна козя антилопа, която била разкъсана от три диви кучета пред очите на Ц. Йонидес. В Замбия една възрастна конска антилопа, преследвана от диви кучета, се спасила в двора на къщата на Р. А. Кричли, където останала пет дни, докато раните й заздравели и самата тя се възстановила.

Диво куче поваля хиена. Отбранителните групи на антилопите гну. Една година в Серенгети близо до Серонера три глутници африкански кучета правели поразии. Те се състояли от 10, 8 и 6 животни. Освен това имало още една глутница от 24 кучета. Веднъж недалеч от лагера Серонера 2 стари и 5 млади кучета убили газела на Томсън непосредствено до някакъв автомобил. Друг път от глутница, състояща се от 14 възрастни и 9 млади животни, 2 едри кучета се засилили към 40 антилопи гну, които стояли на около 100 м. от тях. Глутницата ги последвала на разстояние 200 м. Когато се появила голяма хиена, едно куче се втурнало към нея, захапало я за задния крак и я повалило. Хиената изкрещяла, но не се отбранявала. Стигнали на около 400 м. от антилопите, двете кучета изведнъж се спуснали бясно сред животните, които се разпръснали на всички посоки. След като прахът малко се поразнесъл, се видяло как антилопите били застанали на малки групи, всички с обърнати рога към глутницата, която сега се била събрала в пълен състав. Антилопите атакували заплашително кучетата, които само изчаквали. Едно изплашено малко гну се откъснало от групата и веднага било разкъсано от кучетата. Останалите гну не обърнали внимание на случилото се.

Зовът на разпръсналите се диви кучета. Когато при такава хайка глутницата се разпръсне и някое от кучетата загуби връзка с останалите, то навежда глава към земята и издава няколко пъти звънък и пръхтящ звук. Веднага след това вдига глава и се вслушва съсредоточено. След пет минути обикновено се задава цялата глутница, препускайки през хълмовете.

У дивите кучета няма заповеди, има само нежности. За да може да наблюдава поведението на дивите кучета помежду им, зоологът В. Кюме е прекарал седмици и месеци в Серенгети, като за подвижно жилище му е служил автомобил с решетки. Резултатите са били доста невероятни, но междувременно те напълно се потвърждават от още двама изследователи на диви кучета в Серенгети и в кратера Нгоронгоро — от биолозите Р. Естес и Дж. Годар. За разлика от хората, кокошките и конете, а и от много стадни животни при африканските диви кучета няма истинско подчинение, няма и йерархичен ред. Никое куче не иска да сплашва другото, да го надвива, а по-скоро се стреми да се покаже покорно. Поиска ли да получи нещо, например къс месо, да бъде придружено или да играе заедно с друго куче, то се свива покорно. Когато две разделили се за известно време групи от хайката се срещнат или когато след почивката животните се раздвижват отново, те се поздравяват. Те си ближат едно друго лицата, пъхат носа си в ъглите на устата на другото, като се снишават, присвиват краката си и вдигат нагоре главата и муцуната си. По този начин младите, болните и слабите животни успяват да си изпросят своя дял от плячката. Дори могат да накарат останалите животни да повърнат за тях погълнатото месо.

Неподвижно стоене и скимтене — това е тяхната поза на покорност. Слабите животни биват хранени. В зоологически градини никога не може да се изучи напълно начинът на живот на даден вид животно; наблюдаването трябва да се извършва преди всичко в свободната природа. Някои неща пък, обратно, могат да се открият само когато тези животни, вече свикнали с хората, се размножават в зоологическите градини. Ц. Е. Каде, който създаде зоологическата градина при входа на националния парк Найроби и дълги години я ръководи, получил едно напълно развито мъжко диво куче. То било попаднало в капан. Каде настанил животното в ограден двор в съседство с млади диви кучета. След известно време пуснал едно от тях при него. Срещата преминала твърде интересно. Старото куче се затичало срещу новодошлото, което стояло съвсем мирно, с вдигната глава и тихо скимтяло. Дотогава Каде не бил чувал такива звуци от диви кучета. Това поведение възпирало възрастното куче да нападне. То „спряло“ атаката си и не направило нищо на другото куче. Каде наблюдавал това винаги когато пускал млади диви кучета при старото животно. Само веднъж младото куче не забелязало, че възрастното куче се приближава, не показало покорност и било ухапано в хълбока. Изведнъж то се вцепенило и заскимтяло с вдигната високо глава. И също така мигновено старото куче станало отново миролюбиво. На мен ми е известен само един случай, наблюдаван от А. Ферсивал, когато глутница диви кучета убила свой събрат, който Ферсивал бил ранил. Обикновено болните и осакатените животни следват бавно хайката, пристигат минути по-късно при плячката, но могат да се гощават и те.

Майката искала на всяка цена да заведе малките при бащата. Младите животни на Каде образували със старото мъжко куче само за няколко дни глутница от три мъжки и три женски. Когато през февруари едната от женските за пръв път се разгонила, тя се съешила със старото куче. Останалите не й обръщали внимание. Те просто отбягвали двойката. Дали на свобода двойките се отделят през брачния период от останалите животни, не е известно. Когато вече проличало, че женската е бременна, Каде я отделил от другите, но тя можела да ги вижда през решетъчната ограда. Тя станала обаче толкова неспокойна и възбудена, че Каде бил принуден да пусне мъжкото куче при нея, но се страхувал да не би после то да убие новородените кученца. И затова когато наближило времето за раждане, Каде го затворил отново на друго място. След 72-дневна бременност женската родила. Два дни по-късно тя постоянно мъкнела едното малко в устата си насам-натам покрай оградата, зад която седял бащата. Било ясно, че малкото ще загине от това разнасяне, и затова трябвало да се измисли нещо. Тъй като Каде не посмял да пусне цялата глутница при нея, опитал с бащата. За негово учудване майката занесла малкото си веднага при него, сложила го на земята и започнала да го ближе. Старото куче го подушило, но не се заинтересувало много от малкото. Вечерта те представлявали същинска семейна идилия: майката лежала в леговището с малките, а бащата се бил настанил като у дома си до тях.

Създадено за пръв път в зоопарк потомство. През 1930 г. за пръв път африкански диви кучета са дали потомство в зоологическата градина в Бреслау. През 1960 г. в зоопарка Бронкс в Ню Йорк са били отгледани четири от шест малки диви кучета. И там най-напред по време на раждането мъжкото куче било отделено, но трябвало да го пуснат отново при майката, понеже тя много се била разтревожила от раздялата.

Цялата глутница храни малките. Страст към ловуване. Изглежда, че всяко животно в глутницата диви кучета може да изпълнява всякаква роля, освен кърменето. Но когато малките започнат да ядат вече повърнато месо, всички членове на глутницата, също и мъжките, ги хранят. През 1964 г. в Серенгети Волф — Дитрих Кюме е наблюдавал със седмици глутница от шест мъжки и две женски животни. Едната женска имала 11 може би триседмични кученца, а малките на другата били още в леговището й. След успешната ловитба старите животни дошли до бърлогата и повърнали за просещите малки и за оставените там възрастни пазачи още кървящо парче прясно месо. Преди лов големите пристъпвали с присвити назад уши и протегнат нос едно към друго със ситни крачки, ближели си устните и дори бозките на женските и изпускали под себе си урина, както малките деца от вълнение. Дори се мятали радостно по гръб и ритали във въздуха. Когато се поздравяват, дивите кучета издават цвърчащи, кресливи звуци, каквито се чуват също при възбуда, при започване на ловитбата, при поваляне на жертвата на земята и при гълтане на месото. Изплашат ли се от нещо, те започват да лаят късо и глухо.

В Серенгети д-р Ханс Круук е наблюдавал десет диви кучета, четири от които били много мършави. Шестте охранени кучета се спуснали в една падина, уловили газела на Томсън, убили я и я изяли. След това се върнали отново при четирите слаби побратими, които не били взели участие в хайката, и повърнали месо за тях.

И с тях можеш да се сприятелиш. Дивите кучета също могат да се привържат към човека. Обикновено те не обръщат много внимание на хората, но пък и не бягат от тях. Р. А. Кричли се натъкнал на осем малки диви кученца, които играели жизнерадостно пред своя дом, едно изоставено старо леговище на тръбозъбите. Майка им никак не била страхлива и приела доволна големия къс месо, което Кричли й хвърлил от колата. Бащата лежал на 25 м. от тях. При следващите посещения женската почвала да върти опашка, щом забележела, че се приближава всъдеходът. Понякога обаче трудно откривала хвърлените късове месо, по което личи, че обонянието при тези животни не е особено добре развито.

Африканските диви кучета се срещат с домашни кучета. Опитомените диви кучета се държат свободно в Аруша. Известната ловджийка и фермерка Маргарете Трапе стопанисвала преди Първата световна война фермите Нгонгонгаре и Момела в подножието на планината Меру. Веднъж тя неочаквано се натъкнала с ловджийските си кучета на голяма глутница диви кучета. „Без да се плашат едни от други или да проявяват враждебност, питомните и дивите кучета се смесиха и започнаха да се душат любопитно, но до ухапване не се стигна. После, изглежда, и на едните, и на другите постепенно им стана скучно и изведнъж глутницата безшумно се отдели от ловджийските кучета и се оттегли.“ Маргарете Трапе взела от дълбока почти 2,5 м. яма девет малки диви кучета и ги занесла вкъщи. Пет от тях обаче умрели още на следния ден. От четирите, които Трапе отгледала, една двойка била настанена по-късно у английския полицейски офицер в Аруша. Животните били напълно опитомени и тичали свободно из града. Тъй като обаче често крадели по някоя кокошка и от време на време хапели и хора по краката, собственикът им вече не можел да ги пуска свободно на улицата. Останалите в Нгонгонгаре кучета позволявали да бъдат водени от Маргарете Трапе и от децата й с каишка на разходка.

Престорило се на мъртво. Известният английски ловец на едър дивеч и пътешественик изследовател Ф. Ц. Селу (1851–1917) пък съобщава, че едно диво куче било грабнато от хайка ловджийски кучета. Той искал да се одере кожата на изглеждащото смъртоносно ранено животно, но то скочило на крака и побягнало — само се било преструвало на мъртво.

Те не обръщат никакво внимание на хората. Понякога дивите кучета обръщат изненадващо малко внимание на хората. Така станало, и в националния парк Микуми, Танзания, когато една сутрин към 7 часа в присъствието на всички работещи в парка цяла тайфа от 35 диви кучета се втурнала в лагера. Хората тъкмо се били строили да започнат работа. Тази маса от диви кучета връхлетяла като вихрушка, животните тичали във всички посоки — между превозните средства, между сградите и дори само на десетина метра от хората, без да им обръщат ни най-малко внимание. Въздухът ехтял от тяхното скимтене и виене и само няколко пъти се чуло глухото им еднозвучно лаене. Тази бъркотия траяла 2–3 минути, всяко куче гонело друго или било гонено от някое. „После изведнъж настъпил ред, понеже половината от хайката хукнала в една посока, а останалата — в друга. Макар сам да не съм присъствувал, един от моите хора ми разказа, че най-напред между тях имало разправии за една антилопа импала — съобщава дивечовият надзирател Стивънсън. — Навярно двете хайки са се били срещнали при ловитбата, вследствие на което станала тази бъркотия.“

Само по-големи глутници диви кучета могат да надвият хиените. Малки групи от две диви кучета изобщо не биха могли да оцелеят в кратера Нгоронгоро, където обитават около 420 петнисти хиени. Те непрекъснато би трябвало да отстъпват плячката си на хиените. Дори на глутница от 21 диви кучета хиените задигат част от плячката.

Хиените не се отбраняват. Когато водачите на глутница диви кучета повалят животно, намиращите се наоколо хиени често пъти ги прогонват от плячката, но кучетата могат да си я възвърнат, щом дойде глутницата. Хиените чакат понякога с часове край почиващите диви кучета, докато те започнат отново ловитбата. Случва се хиени да тичат дори и между почиващите групи кучета, да душат и гълтат изпражненията им. Кюме е наблюдавал как една такава нетърпелива хиена докосвала дори лицето на кучето и „дружелюбно скимтяла“. Станат ли много досадни навъртащите се около плячката хиени, дивите кучета могат да се нахвърлят върху тях. Когато няколко диви кучета нападнат голяма хиена тя обикновено сяда, крещи, ръмжи и напразно се опитва да хапе през рамото си. В редки случаи тя просто ляга и се отказва от разправията. Учудващо е, че хиените никога не побягват в убежището си; дори полуразвитите млади хиени предпочитат да избягат в гъсталака край рекичка, където кучетата не ги преследват. В същност досега не е било наблюдавано диви кучета да убият или дори да ранят сериозно хиена. Случва се обратното: хиените прогонват често пъти последните кучета от плячката, ако наблизо не ги чакат останалите животни от глутницата. Ето защо събирането на големи глутници и сплотеността на дивите кучета е въпрос на съществуване.

През последните хилядолетия жизненото пространство на африканските диви кучета се е намалило. Но по разкошните стенописи от древния Египет (3000 г. пр.н.е.) и сега ясно може да се видят и диви кучета. Тогава те са обитавали и Северен Египет, докато днес най-северният им ареал е Судан. Заедно с тях по онова време са изчезнали от Северен и Среден Египет слоновете, биволите, жирафите и носорозите.