Бернхард Гжимек
Сред животните на Африка (2)

С човекоподобни маймуни от Европа за Африка

Иска ли някоя птица да отлети за Европа, тя ще отлети, дори и да й изскубнеш перата.

Африканска поговорка

Беше ми напълно ясно, че замисленото от нас начинание съвсем не е безопасно.

Повечето хора познават само миловидните, нуждаещи се от обич малки шимпанзета, които изпълняват някакви номера във вариететата или лудуват в зоологическите градини. Когато обаче една такава човекоподобна маймуна на осем години е достигнала половата си зрелост или на 12 години представлява напълно оформена вече „личност“ със социални претенции сред своята група, по-добре е да се пазиш от нея. Поради късите си крака едно мъжко шимпанзе достига изправено едва три четвърти от ръста на човека, но в замяна на това има двойно по-силни мускули, не по-малко остри от зъбите на леопарда кучешки зъби, най-високоразвития след мозъка на човека мозък сред всички живи същества на нашата планета. Разярен вълк или леопард може да захапе метлата, която е протегната насреща му. Разярено шимпанзе захапва само там, където ще потече кръв.

Опасно разярени шимпанзета. Средният пръст на дясната ми ръка остана парализиран от ухапването на едно мъжко шимпанзе. От едно друго, тъкмо пораснало мъжко шимпанзе, което прибрах през бомбардировките над зоологическата градина заедно с други човекоподобни маймуни в къщата си в Берлин, нося много белези. Тези приключения съм описал в книгата „Ние, животните, съвсем не сме такива“. Обикновено бях отдолу, когато Бамбу в пристъп на ярост танцуваше върху мен, докато аз в отчаянието си прибягвах към дъбова тояга, за да си извоювам степента „старша маймуна“. Налагаше се да заставям Бамбу да ми се подчинява, тъй като съществуваше опасност всеки момент къщата ни да се запали. Едно разгневено мъжко шимпанзе откъсна половината от колянното капаче на мой приятел, директор на зоопарк, а при това той почти всеки ден беше влизал в клетката му. На друг мой познат буквално бяха откъснати палците на двете му ръце.

Само десет дни преди нашата „операция шимпанзе“ едно мъжко шимпанзе във Франкфуртския зоопарк нападна опитния гледач на човекоподобни маймуни Хорст Кладе, захапа през обувката единия му пръст и го откъсна, разкъса бедрото и едната му ръка. Хирурзите от болницата „Милостивите братя“, която се намира близо до зоопарка, го „кърпиха“ два часа и половина и трябваше да лежи повече от четири месеца в болницата. Когато обкръжихме в една търговска сграда три жилищни блока по-нататък побягналия пакостник и го приспахме с наркозен куршум, трудно беше да убедим тридесетте чиновници да напуснат стаите си за известно време през задния изход. „Защо да бягаме от едно тъй забавно и дружелюбно животно?“ — питаха те.

Такива именно животни искахме да пуснем на свобода на необитаемия остров Рубондо.

Безлюден приказен остров в езерото Виктория. Аз опознах Рубондо преди година и половина чрез Питър Ахард, дивечовия надзирател в град Муанза, разположен на южния край на езерото Виктория. В този кът на Танзания Питър Ахард се чувствуваше доста самотен: „Всички туристи, големци и видни хора посещават кратера Нгоронгоро и Серенгети, а в моя район в Муанза не идва никой!“

Той се качи с мен на малкия самолет и ние прелетяхме 140 км. до остров Рубондо. Да, той знаеше защо ме насочи нататък. Веднага се влюбих в този остров. Той е дълъг 38 км. и широк около 8 км. Три четвърти от тази площ, около 350 кв.км., е джунгла, а останалата част — обрасли с трева хълмове. Но най-важното е, че на Рубондо не живее нито един човек. Рибарите, които са изградили някога колиби покрай брега и са засадили бананови плантации, наброяват около 400 души, но преди две години са били преселени на съседните острови и по крайбрежието на езерото от новото и дейно африканско правителство. Техните бананови насаждения са се запазили още тук-там по брега на острова.

Африканците не бездействуват. Преди две години пред новия африкански съдия в Муанза докарали двама мъже, които били секли дървета на остров Рубондо без позволение. „Зная, че тези неща са все още нови за вас — казал чернокожият съдия, — и затова този път ще ви накажа по-снизходително.“ Той ги осъдил на една година затвор… По време на британското господство те сигурно щяха да се отърват с няколко шилинга глоба, понеже колониалното правителство се стараеше през последните години на своята власт да не се показва „враждебно настроено към туземците“.

И тъй Рубондо принадлежи на животните. Питър Ахард вече е преселил тук 16 носорога от други застрашени райони на Танзания. Повечето от тях са имали тежки рани, нанесени им от бракониери или ловци на едър дивеч. Той успял да склони пътното транспортно управление да му разреши да прекара от един страничен залив на езерото Виктория до Рубондо тежките сандъци със сивите колоси върху грамаден сал, който побирал повече от десет камиона наведнъж. Един път салът едва не потънал. Ахард превозил дотам и шест жирафи. Междувременно на острова вече се беше родило малко носорогче.

Шимпанзета, събрани в Европа. Питър наистина беше енергичен човек, ентусиаст. А въодушевлението е заразително дори и за мъже в напреднала възраст като мен, които в същност не би трябвало да се впускат вече в авантюри. Но това пък стана причина „Зоологическото дружество от 1858 г.“ във Франкфурт да разпрати циркуляри до всички европейски зоопаркове, в резултат на което на 16 май 1966 г. десет големи шимпанзета се отправиха с парахода „Айбе Олдендорф“ от Антверпен за Африка.

Те плаваха вече три седмици. Впрочем търговската цена на едно такова шимпанзе е от 2 000 до 3 000 марки. Настанени в просторни, лесно почистващи се сандъци, животните трябва да пътуват поотделно или по две, понеже не се познават. В противен случай те биха могли да се сбият.

Почти всички животни бяха млади, достигнали вече полова зрелост. Две ни подари Копенхагенският зоопарк, други две — зоопаркът Берггреен в Швеция. Едно женско шимпанзе беше общ подарък от господин Готфрид Фрид от Стокхолм и Фурувикс-Паркен от Швеция. Всички останали бяхме купили или заменили срещу други животни. Седемте женски бяха напълно развити, а от трите мъжки само един — Роберт — беше напълно развит и притежаваше силни мускули, вторият още не беше дорасъл, а третият беше почти дете.

Тъй като се безпокояхме дали след близо четириседмично пътуване по море човекоподобните маймуни щяха да пристигнат здрави и бодри в Африка, нашият старши гледач Герхард Подолчак взе отпуск, за да пътува с тях на товарния параход. Дълги години Подолчак е бил гледач на маймуни, сега жена му отглежда в частното си жилище първата малка горила, която се роди във ФРГ — нашия твърдоглавец Макс, който блика от жизнерадост. Ние във Франкфурт смятаме, че умеем да отглеждаме човекоподобни маймуни; и наистина, нашият зоопарк е единственият в света, който вече е развъдил с успех и четирите вида човекоподобни маймуни — големи шимпанзета, горили, орангутани и малки шимпанзета — бонобо. И в моя дом сме отгледали като храненичета няколко шимпанзета и горили.

Вилата на шимпанзетата на горната палуба. Капитанът на кораба К. В. Велиц беше възхитен от черните пасажери на своя товарен кораб. Той нареди да се построи дървен навес на горната палуба, за да се избегне настаняването на животните на междинната палуба. На борда бяха натоварени следните хранителни припаси: 300 кг. банани, 600 кг. калифорнийски ябълки, 260 кг. портокали, 150 кг. хляб, 135 кг. ориз и 8 кг. чай заедно със 120 кг. слама и дървени стърготини. Вилата на шимпанзетата на горната палуба, дълга 12 и широка 2 м., беше покрита с два големи двойни брезента и дори беше електрифицирана.

Все пак пътуването през този сезон не е било приятно нито за Герхард Подолчак, нито за шимпанзетата. Корабът спирал два пъти на 31 май в Порт Саид, за да вземе на борда 90 т. портокали, и в Джибути, за да ги разтовари. Единадесетте дни пътуване през Червено море — въпреки изкуствената вентилация и пръскането с вода — се оказали тежко изпитание за човекоподобните маймуни и за служителя от зоопарка.

Двойно по-ниска температура в Африка, отколкото в Европа. Самият аз пътувах много по-удобно три седмици по-късно. Пристигнах със самолет за една нощ (девет часа) в Аруша (Танзания), за да подготвя посрещането на шимпанзетата на пристанището Момбаса и продължаването на транспорта по суша. Когато летях от Франкфурт, беше топло — 32°С. В Аруша обаче беше само 15°. Веднага си купих пуловер и малка електрическа отоплителна печка и започнах да телефонирам и телеграфирам. Сандъците на шимпанзетата бяха тежки — иначе не биха могли да издържат такива яки животни. Пътуването с влак от Момбаса до Муанза би траяло в най-добрия случай осем дни. Ето защо наех два камиона и две всъдеходки и се отправих за крайбрежието. Снабдих се също и с разрешително за внос и транзитно минаване през Кения: ветеринарно — полицейско позволително за внасяне на шимпанзета в Африка — един безпрецедентен случай! Впрочем бих могъл просто да изпратя човекоподобните маймуни за Африка и да предоставя всичко останало на Питър Ахард. Но горкият Питър получи на 43-годишна възраст удар, когато беше в отпуск в Англия, и вече месеци наред беше там, на легло, полупарализиран. Кога и дали изобщо щеше да се върне тук, не се знаеше. Един млад канадец от Корпуса на мира го замести, тъй като едва след няколко месеца за надзирател в Муанза щеше да бъде назначен един от африканците, които обучаваме в нашето двегодишно училище за дивечови надзиратели край Моши. Ето защо предпочетох да отида самият аз.

Корабът с шимпанзетата не иска да чака. Когато корабът „Айбе Олдендорф“ пристигна в Момбаса, в пристанището имаше вече 42 кораба, които чакаха да бъдат разтоварени. Трябваше да чакам най-малко осем дни. И така капитан Велиц даде нареждане моторите отново да заработят и продължи пътя си до Танга, първия пристанищен град в Танзания. Нашата автоколона го следваше по неравните шосета. Но и Танга беше препълнена, така че корабът продължи пътя си до Дар ес Салам, а нашата делегация от посрещачи отново се заклатушка подир него през прахоляк и кал. Понеже сега керванът нямаше да мине през Аруша, аз се качих в моя микробус и като карах бързо, минавайки нагоре покрай кратера Нгоронгоро, през Серенгети и после по крайбрежието на езерото Виктория, стигнах за два дни в Муанза.

В първия вестник, издаван в Дар ес Салам, който разгърнах тук, имаше снимка на шимпанзетата с един безсмислен текст отдолу. Човекоподобните маймуни, които идвали от европейските зоопаркове, били свикнали да пият само най-добрия сорт руски чай. И най-трудно щели да свикнат с бистрата вода в пущинака. Не зная кой моряк се беше пошегувал с канадския дописник в Дар ес Салам. Но тогава съвсем не допусках, че тази глупост щеше да бъде препечатана във всеки втори вестник във ФРГ.

Да не се изпращат малки шимпанзета в джунглата. И в пристанищното градче Муанза също има африкански дописници, които ме разпитват: защо именно от Европа сме докарали шимпанзета в Африка, защо не си уловим в Западна Африка? Но въпросът е там, че никой в Африка не се заема да лови възрастни човекоподобни маймуни, понеже са твърде опасни, много хитри и прекалено силни. Освен това зоологическите градини предпочитат да имат млади животни. Аз обаче не мога да пусна орляк маймунки сами в пущинака, те се нуждаят от родители, от закрилници. Освен това знаех, че в много зоопаркове няма условия за гледане на напълно развити, достигнали полова зрелост шимпанзета. Зоопарковете искат да имат за показ весели, игриви, миловидни животинчета, но се чудят какво да ги правят, когато пораснат. Ето защо с право предполагах, че за нашата акция ще получим напълно развити животни от Европа. И понеже много ми е жал за такива интелигентни, жадни за действие същества, държани в четвъртитите клетки в зоопарковете поотделно или по две, изпитвах удоволствие, че ще мога да им върна отново свободата. Да затвориш човекоподобна маймуна отделно е голямо изтезание за животното, поне също така мъчително, както „единочката“ за един затворник. Всички човекоподобни маймуни са общителни, предприемчиви животни. Освен това транспортът от западното крайбрежие на Африка, където главно се ловят шимпанзета, до Източна Африка, е по-сложен и по-скъп, отколкото от Антверпен до Момбаса. Някои европейски вестници писаха дори, че следващия път ще пренасям вода в морето…

Същия ден късно през нощта пристигна и керванът с шимпанзетата. Придружителите Синклер Данът, младият канадски заместник на дивечовия надзирател в Муанза, приятелят ми Гордън Харви, бивш надзирател в Серенгети, и Улрих Трапе бяха изпотени, мръсни и капнали от умора. Те бяха пътували три дни по прашните шосета и бяха нощували извън селищата. Впрочем случвало се е и по-рано в Брега на слоновата кост в Западна Африка да се събират стотици чернокожи, когато сме спирали с човекоподобни маймуни или други диви животни в някое село — също като у нас, когато пристигне цирк. Те започват да вдигат врява, крещят, викат, закачат животните и ги довеждат до полуда.

В огромното езеро Виктория биха могли да се поберат пак като острови Сицилия, Сардиния и Корсика. Пътуването през езерото до остров Рубондо съвсем не е шега работа. В същност това е океан, а не езеро. След Каспийско море езерото Виктория е най-голямото езеро на Земята — около 69 000 кв.км. То е над 200 пъти по-голямо от Боденското езеро. В него биха могли да се поместят свободно като острови Сицилия, Сардиния, Корсика и Канарските острови и все още би имало достатъчно вода около тях. Корабоплаване по езерото Виктория почти няма. Туристите още не са го открили.

Улрих Трапе и д-р Фриц Валтер тръгнаха с припаси за самите нас, с палатки, легла и петте тежки сандъка с шимпанзетата от Муанза за Рубондо през южния ъгъл на езерото. Д-р Валтер е започнал някога наблюденията си върху антилопи във Франкфуртския зоопарк и днес е най-изтъкнатият специалист по антилопите в света. От 2 години той живееше в Серенгети, за да изучава живота на 700-те хиляди газели на Томсън. Тук, на Рубондо, той искаше да наблюдава как ще привикнат идващите от Европа човекоподобни маймуни през първите седмици. Останалите пътувахме по невероятно лоши пътища до крайбрежното село Букиндо, откъдето за два часа се прехвърлихме с лодка през езерото до остров Рубондо. А тук бяхме непрекъснато заети с това да занимаваме нашите черни пътници и да ги успокояваме в боксовете им.

Вечерта се излягахме пред къщичките от гофрирана ламарина на чернокожите дивечови пазачи и пред опънатите ни в тревата палатки и обсъждахме по-нататъшния план на действие. Боксовете с човекоподобните маймуни стояха в голямата лодка във водата, слънцето ставаше все по-златисто и червеникаво и озаряваше девствения лес на Думахери — най-близкия, много по-малък остров. Сега ние разполагахме съвсем сами с 380 кв.км. от земното кълбо. Кой друг можеше да каже това за себе си?

Когато стане възможно присаждането на бъбреци от шимпанзета на хора, тогава… Рубондо е същински бисер, тъй като няма никакви едри хищници — нито леопарди, нито лъвове, нито хиени. Ето защо тук би могло да се заселят и много други ценни животни, без да има опасност да бъдат избити още на другия ден. Този остров наистина би могъл да стане убежище за човекоподобни маймуни. А това може да се окаже много важно в бъдеще. Шимпанзетата сигурно ще се търсят много за медицината, ако се стигне до успешно присаждане на органи. Върху този проблем работят изследователи в целия свят — особено в Съединените щати. Там всяка година умират 30 000 души от бъбречна малформация. Когато техниката на присаждането на бъбреци бъде развита успешно, няма да мине повече от година и всички живи шимпанзета от подходящата кръвна група ще бъдат унищожени. В Африка сега живеят, общо взето, най-много 250 000 диви шимпанзета. От тях по-малко от 10% имат кръвна група 0 и навярно именно те първо ще бъдат избити за спасяване на хора. Тогава наистина би било добре да има някъде спасителен остров за тях.

Туристи спасяват дивите животни. Африканците — пионери на културата. Положих усилия да спечеля новите африкански правителства за защита на дивите животни, като им разясних, че тук ще идват много туристи заради тях. Колко много пари може да донесе туризмът на една страна, показва примерът на Швейцария, Италия, Испания и Югославия. В книгата си „Носорозите принадлежат на всички хора“^[1] описвам как с помощта на телевизията и илюстрованите списания съм успявал да привличам все повече и повече туристи при слоновете, зебрите, носорозите и лъвовете на Източна Африка. Разбрали добре това, новите правителства създадоха повече национални паркове и изразходват за поддържането им все повече и повече средства. Тези крайно бедни държави допринасят повече за защита на природата, отколкото Съединените щати, като се имат пред вид националните им доходи. Но туристите от Найроби и Кения идват в Танзания само за малко — те посещават кратера Нгоронгоро и Серенгети и след това се връщат обратно. Ако може тук да се заселят и други видове животи, които не се намират в националните паркове на Източна Африка, след 5 или 10 години туристите ще пътуват с ултрамодерни параходи по езерото Виктория до Рубондо. Тук ние бихме могли да заселим горили, антилопи бонго, а може би дори и окапита. Антилопите ситутунга живеят вече тук, а по крайбрежието на Рубондо се срещат още доста крокодили, които почти навсякъде в Африка са изтребени заради крокодиловата кожа. Така ние искаме да помогнем не само на животните, а и на една бедна, но дееспособна държава, която прави много за дивите животни.

Дивите шимпанзета не са опасни. Ако това бяха не шимпанзета от зоопарк, а току-що уловени някъде в джунглата животни, ние бихме могли само да пренесем на другата сутрин сандъците на сушата и да ги отворим. Животните биха побягнали от нас и завинаги биха изчезнали в девствения лес. Горилите, а още повече шимпанзетата са плашливи и на свобода те никога не нападат човек, ако той не ги дразни. Преди 15 години покойният ми син Михаел и аз прекарахме 10 дни в планините Нимба във Френска Гвинея, За да наблюдаваме живеещите на свобода шимпанзета, и знаем това. Ако прочете книгата ми „Ние живеехме с баулите“, читателят сам ще се убеди, че е така. Шимпанзетата от зоопарка обаче не се страхуват от хората, но това не ги прави по-дружелюбни и доверчиви. Те навярно биха останали тук, край тези колиби, биха тероризирали всички, биха отмъквали яденето и дрехите на хората и биха правили още много пакости.

Млада жена сред диви шимпанзета. Младата английска изследователка Джейн Гудол, която миналата година се омъжи за един фотограф и оттогава е баронеса ван Лавик-Гудол, е прекарала общо 15 месеца в единствената населена с шимпанзета гора в Танзания, по крайбрежието на езерото Танганика. През първите 6 месеца животните побягвали веднага щом тя се приближавала на половин километър. По-късно тя можела да се приближава на 90 м., след една година — на 27, а когато през 1964 г. ги примамвала с банани — дори на 30 см. Но тогава шимпанзетата й откраднали простряното на въжето пране, измъкнали й писмото, което пишела на масата, раздрали палатката и гонили съпруга й бясно нагоре по хълма.

Някои от нашите шимпанзета в сандъците бяха според Герхард Подолчак, който се грижеше за тях на парахода, буквално зли. Те се опитвали да уловят и захапят през решетките всеки, който минавал оттам. Така че не бих искал тук да се стига до операция, когато се намирахме толкова далеч от най-близката болница и изобщо от лекарска помощ.

На разсъмване, докато по повърхността на езерото още нямаше вълни, откарахме на два пъти сандъците с животните по-нататък по крайбрежието и след 20 минути хвърлихме котва край една полянка до брега. Тук дъното на езерото е покрито с плоски камъни и постепенно става дълбоко. Пренесохме на рамене тежките сандъци на сушата и ги поставихме в една редица непосредствено до водата. За последен път животните получиха резохинов сироп за предпазване от малария. Шимпанзетата са податливи на тази болест. За пътуването из Африка ние взехме за всеки случай превантивни мерки. На самия остров Рубондо комарите едва ли са преносители на малария, понеже тук няма болни от малария. В селата и градовете беше много по-опасно.

Плуването не е вродено у човека и човекоподобните маймуни. Обърнахме сандъците с най-опасните пасажери така, че да можехме, както бяхме във водата, да издърпаме с въжета шибърите нагоре. За разлика от почти всички останали животни на нашата планета трите вида човекоподобни маймуни — горилите, шимпанзетата и орангутаните, — също както и човекът, са лишени от вродената способност да плуват. Ето защо ние лесно можехме да се спасим от шимпанзетата във водата; навътре в езерото те едва ли биха ни преследвали.

Няколкостотин метра по-нататък вдясно и вляво имаше изоставени от туземците бананови насаждения. Тук, както и на много места на острова, животните можеха да си намерят храна, докато свикнеха да си я търсят в гората.

Какво правят дивите шимпанзета. Едва от няколко години се знае нещо повече за живота на дивите плашливи шимпанзета, и то от изследванията на д-р Адриан Кортланд, на Джейн Гудол в резервата Гомбе край езерото Танганика и на младата изследователска двойка Вернон Райнолдс, които са прекарали 8 месеца сред шимпанзетата в гората Будонго в Уганда. Тези човекоподобни маймуни бродят по цял ден из горите, като понякога изминават по 16 км. на ден. Хранят се с диви плодове, но и с листа, млади филизи, кора и меко дърво. В гората Гомбе Джейн Гудол е изброила 63 различни дървета и растения, с които те се хранели. Тя видяла също така как убиват и изяждат дребни маймунки, докато шимпанзетата в Уганда не докосвали месо, макар да играели с мъртви антилопи джуджета (Neotragus pygmaeus), хванати от туземците с примки. И в Западна Африка те не закачали дребните животинчета… Горилите пък са истински вегетарианци. При търсенето на храна шимпанзетата обичат да се катерят по дърветата, но тичат на четири крака и по земята, често пъти по утъпкани от самите тях пътеки. Когато Михаел и аз бродехме из планините Нимба, смятахме, че вървим по пътеки на туземци, докато не стигнахме до места, където храсти и клони се бяха сплели на един метър височина над пътеките.

Когато се срещнат група шимпанзета. Срещнат ли се групи шимпанзета, те се поздравяват радушно, с настръхнала козина, изправят се на задните си крака, хващат се с ръка за раменете, целуват се, като издърпват устните си напред и движат езика си насам-натам, а вземат и ръката на другия и я слагат между зъбите си. Следователно шимпанзетата имат подобни жестове на любезност, както хората.

Голямо стадо от може би 70 шимпанзета обитава една област от около 15 кв.км. в девствения лес. Тук те скитат на малки групи, които не са семейства. Обикновено се събират на групи няколко напълно развити мъжки или майки с деца. Узреят ли някъде плодове по дърветата, често пъти се образуват цели тълпи шимпанзета, които вдигат силна врява. Когато търсят храна, мъжките и по-младите шимпанзета крещят доста силно, докато групите от майки се държат много по-тихо и сякаш само чакат знак да тръгнат натам, където другите току-що са намерили добра „реколта“. Истински техни конкуренти при търсенето на храна, изглежда, могат да бъдат само павианите, но не и останалите по-дребни маймуни. За щастие обаче на Рубондо няма павиани.

Шимпанзетата обичат да „барабанят“. Шимпанзетата обичат да „барабанят“, като танцуват върху някоя поставка, която е куха отдолу и издава звук. Те скачат върху нея със задните си крака, сякаш бият барабан. Във Френска Гвинея намерихме едно повалено полукухо дърво, което те използуваха за тази цел. Райнолдс пък е наблюдавал да използуват за „барабанене“ листовидните подпорни корени на дървото ниакахимбе (желязно дърво). Виковете им се чували на 3 км.

Дъждовният танц на шимпанзетата. Когато се срещнат две големи групи шимпанзета от съседни райони, те не се бият и хапят помежду си. Напротив, при среща те се покатерват на дърветата, започват страшно да викат и кряскат, прехвърлят се лудешки от клон на клон, скачат надолу, раздрусват малките дръвчета и клони и се приближават съвсем едно до друго. Райнолдс нарича това „маймунски карнавал“. Такова гръмко поздравяване и представяне може да трае почти час. Джейн Гудол е видяла как в Гомбе шимпанзетата играят подобни танци в дъжда. С настръхнала козина мъжките хващали с една ръка ствола на дървото и с бясна бързина го обикаляли. Женски те и малките се покатервали по съседните дървета, за да могат да наблюдават по-добре дъждовния танц на „мъжете“.

Шимпанзетата се целуват като хората. Това са неща, които може би ще наблюдаваме през следващите години и на Рубондо. Сега обаче имаме други грижи. Най-напред пуснахме от сандъците тези шимпанзета, за които Герхард Подолчак знаеше от пътуването, че са по-дружелюбни и добродушни. Една стройна женска веднага се запъти с още една към гората и двете изчезнаха там, сякаш бяха у дома си. Други пристъпваха към съседните сандъци, в които още седяха шимпанзета, пъхаха пръстите си вътре, опипваха лицата им и ги целуваха през решетката. По време на пътуването повечето от тях навярно вече се бяха запознали, макар да са били в отделни клетки. (Като знак на обич целувката е нещо вродено както при хората, така и при шимпанзетата.) Един полуразвит мъжки и най-малкото шимпанзе, още съвсем дете, дойдоха веднага при нас, хванаха се за краката ни, а дребосъчето се покатери по мен, целуна ме и поиска да го притисна до себе си. Където и да мръднехме, то тичаше подир нас, и то повечето изправено на два крака, което изглеждаше много забавно.

Тъкмо това обаче не искахме: малките трябваше да останат при големите. При шимпанзетата това не е проблем. Всички се отнасят дружелюбно към малките, дори възрастните мъжки играят с тях, позволяват им да се катерят по гърбовете им, да ги закачат, да скачат върху тях. Често пъти те се забавляват така по половин час. Няма как, занесохме малчугана при две женски, седнали край гората, и той наистина се приближи към тях. Едната женска го прегърна и го притисна до гърдите си. Но скоро той се върна отново при нас, хората. Не смеехме да го прогоним, тъй като можеше да писне и да се разсърди, а тогава големите биха поискали да го защитят и щяха да се нахвърлят да ни хапят.

Застанали във водата, предпазливо отворихме сандъка с голямата, зла женска. Сандъкът нямаше шибър, а тежка желязна врата с решетка. Как ли я бяха вкарали вътре? Ние, хората от зоопарка, поставяме транспортния сандък обикновено с вдигнат нагоре шибър пред отвора на клетката, подгонваме или примамваме животното вътре и след това спускаме шибъра. Ако сандъкът е с вратичка, той трябва да се издърпа от стената, за да може да се затвори вратичката, а в този момент животното би могло да избяга.

Тази „лоша“ женска не отдаваше голямо значение на това, че можеше да излезе. Тя отвори вратата само малко, за да хвърли поглед навън. Щом малчуганчето се приближи до нея, тя го прибра при себе си.

Тя не иска да се раздели с транспортния сандък. Станахме вече нетърпеливи, но грамадната женска никак не се смущаваше от това. Когато след четвърт час излезе навън, тя продължи да държи с ръка желязната врата и предпазливо разузнаваше околността, като очевидно си осигуряваше път за отстъпление. За миг обаче изпусна вратата и тя хлопна. Изплашена, женската се върна и я отвори отново. Понеже искахме да се махне оттук, за да натоварим празните сандъци в лодката, започнахме да я пръскаме откъм езерото с вода. Но без резултат — тя веднага се прибра в своя бокс! Подобно нещо ни се е случвало нерядко и в зоопарковете: животните, които с дни, а понякога и със седмици са пътували в транспортни сандъци, се чувствуват сигурни там и се страхуват да ги напуснат и да се отправят в чужда за тях обстановка.

Късно следобед дойдохме отново с моторницата. Всички шимпанзета бяха изчезнали. Купчините банани, ябълки и хляб, които им оставихме, стояха непокътнати. Ако не намереха плодове шимпанзетата можеха според наблюденията в гората Будонго да живеят седмици наред само с листа и филизи. Все пак това е нова и необичайна за тях храна. Когато слязохме на брега, от гората се зададе едрият мъжки, който ни поздрави с ръкостискане; подир него вървяха двамата малки мъжки. От женските не се виждаше никоя. Щяха ли да намерят малките мъжки шимпанзета компания при тях? По начало мъжките шимпанзета не се ревнуват помежду си. Джейн Гудол е наблюдавала как една женска се е съешавала със 7 мъжки поред.

Скоро Роберт, черният едър мъжки, започна да се вълнува. Козината му настръхна, той стана двойно по-дебел и се и изправи на два крака. Бързо се оттеглихме във водата — нямахме време да събуем чорапите и обущата си — и с мъка изгазихме разстоянието до моторницата.

23 юни. Всички наши човекоподобни маймуни бяха в новата си родина. Те бяха прекарали повече от пет седмици в своите боксове, а някои — още по-дълго, като се прибави и пътуването им до Антверпен. Ние се чувствувахме също така облекчени, както навярно и те.

По пътеките на хипопотамите. На другата сутрин пресякохме пеша полуострова от нашия лагер до мястото, където пуснахме на свобода шимпанзетата. Трябваше да се прехвърлим през няколко хълма, осеяни с камънаци. И този опасен за стъпване хаос от камъни беше обрасъл с висока, стигаща до гърдите трева, която се жълтееше като зряла пшеница. На острова тревата не се пали, както навсякъде на континента. Хълмовете са по-високи и по-трудни за изкачване, отколкото изглеждат откъм водата. Между тях има долинки с девствен лес, мочурища, тръстика и камъш, по-високи от човешки ръст. Движехме се по утъпканите от хипопотамите пътеки. По тях се вървеше лесно, а тук-там из храсталаците се срещаха изравнени като с валяк площадки за почивка, където сигурно бяха лежали хипопотамите. А може би са били носорози? Навярно тук, както в много райони на Африка, хипопотамите излизат само нощем на сушата. Но кой можеше да е сигурен? Аз не бих искал да попадна на пътя между изплашен хипопотам и убежището му във водата. Преди няколко години така загина една африканска девойка в националния парк Куин Елизабет в Уганда, тъкмо по времето, когато бях там. Затова ние нарочно разговаряхме гласно и почуквахме с тоягите си по стъблата на дърветата, за да можеха хипопотамите и носорозите да ни чуят още отдалеч и да не се изненадат.

Убит от женски носорог. Както вървяхме из жълтеникавата трева, изведнъж около нас се разнесе тъп грохот от стъпките на галопиращо тежко животно. Забавно беше да се гледа как всеки от нас бърза да се добере до най-близката група дървета. В края на краищата преди три месеца недалеч оттук един женски носорог беше убил чернокож рибар. Той дошъл на острова без разрешение и се натъкнал на женски носорог с едно малко, които спели дълбоко. За да ги прогони, той започнал да хвърля по женската камъни. Тя станала и веднага го убила.

Не автомобилна гума, а питон. Спуснахме се надолу по склона към гората. Камъните бяха покрити с дълга суха и полегнала трева. И изведнъж сред жълтата ливада видях пред себе си автомобилна гума; За частица от секундата ме хвана яд на този, който беше захвърлил тук в пущинака такова нещо, но веднага разбрах, че това е извит като колело дебел мрежест питон. Макар че успях да го хвана за опашката, той намери под тревата, между камъните, достатъчно опора и лесно се изплъзна от ръцете ми. Както е известно, питоните не са отровни. В този момент Синклер Данът и аз едновременно си спомнихме, че всеки от нас беше взел змийски серум и спринцовка, но както обикновено, ги беше забравил в лагера. В Африка не се срещат често отровни змии, а още по-малко — случаи на ухапване, но ако това се случеше, ние трябваше да тичаме два часа или да носим някого от нас до лагера. Човек прави все едни и същи грешки!

Зад следващия хълм се намираше мястото, където пуснахме на свобода шимпанзетата, поне така смятах. Когато обаче навлязохме в горичката, изведнъж видяхме седнали две големи женски, едната, от които беше „лошата“. Беше късно. Те се изправиха, козината им настръхна, което винаги е признак на възбуда, често пъти и на агресивност. Двете тръгнаха към нас, вече беше безсмислено да се бяга. А и нямахме нищо, с което да се отбраняваме. Грамадната настръхнала женска ме сграбчи за рамото, отвори си устата, оголи силните си и големи зъби, захапа прасеца ми и после ръката, най-подир ме целуна. Дотук всичко беше само израз на радост и поздравяване.

Да не се караме с шимпанзетата. Герхард Подолчак и аз се спогледахме — ние познавахме шимпанзетата и знаехме колко лесно възбудата им можеше да се превърне в ярост. Бързо закрачихме към откритата поляна и ето че двете женски не поискаха да ни последват на слънцето, а останаха в гората. В замяна на това обаче едната прибра бинокъла на д-р Валтер. Той благоразумно не се бори за него, а даде възможност на маймуната да изхлузи и каишката през главата му. Роберт, едрият мъжки, се присъедини към тях. Трите маймуни чевръсто отвориха калъфа и измъкнаха бинокъла. Провериха го най-грижливо, погледнаха в него, но от обратната страна. Д-р Валтер се опита да замени бинокъла срещу носна кърпа и една торбичка. Но те не им харесаха, по-скоро ги отвращаваха. После животните прибраха и тях.

След човека шимпанзетата са най-интелигентните живи същества на Земята. Навярно нито едно друго животно, нито кон, нито носорог, нито антилопа, не би се занимавало дълго с такъв безполезен предмет, като бинокъла. Човекоподобните маймуни обаче са любознателни и също умеят да си служат с инструменти като нас, хората. Например те използуват пръчки, за да приближат някой предмет извън клетката по-близо до себе си, а от две къси бамбукови пръчки си правят една по-дълга, като по-тънката обработват със зъбите си така, че да могат да я пъхат в по-дебелата; те навлажняват с език клончета, пъхат ги в ходовете на термитните постройки и в мравуняците, после ги изваждат, обират с устните си залепилите се по тях насекоми и ги изяждат; те дъвчат листа, изсмукват сока им, вкарват получения листен „сюнгер“ в хралупата на някое изкорубено дърво, където се е насъбрала вода, която не могат да стигнат по друг начин, и след това изсмукват напоилия се с вода „сюнгер“. Изцапалите се с пръст, кръв или изпражнения шимпанзета се чистят с листа, същото правят и майките, когато малките им — по изключение — са ги изцапали. Никога не хвърлят обаче умишлено камъни, но в замяна на това си правят от клони яки тояги, с които удрят неприятелите си, например леопардите, или ги хвърлят с все сила по тях.

Искахме предпазливо да се измъкнем в другата посока, към гората, докато трите шимпанзета се занимаваха с бинокъла. Роберт, едрият мъжки, обаче забеляза това и тръгна след нас. Той се покатери по д-р Валтер и хвана брадичката му с двата си реда яки, кучешки зъби. Това изглеждаше доста страшно, но все още можеше да се приеме за дружелюбно. Все пак козината му настръхна, той стана по-дебел, започна да тъпче на земята и бясно се мушна между краката на д-р Валтер, който се просна с целия си ръст на земята. Същото сполетя и Синклер Данът. Сега настръхналият Роберт го сграбчи за ръка и без да го изпуска, започна да тича около него в кръг, както се прави при гимнастически упражнения, издавайки силни крясъци.

„Бързо влезте в гъсталака, ето тук“ — викнах аз на Синклер. Той ме послуша и влезе в гората, където Роберт вече не можеше да танцува. Ние навлизахме все по-навътре във вековния лес, за да заобиколим в широка дъга полянката на шимпанзетата. Роберт обаче не остана при женските, а тръгна с нас, козината му беше настръхнала. След малко той взе секирата от ръката на Синклер Данът. Приближих се към него и протегнах недвусмислено отворената си длан — и при шимпанзетата това е обичайният жест за просене. Роберт веднага ми предостави голямата секира. В замяна на това обаче ми прибра тояжката. Той ставаше все по-раздразнителен. Вече си представях как щяхме да носим един ранен обратно по дългия път.

Просто бях доволен, когато Роберт хвана Данът за ръката и на три крака — тръгна до него, без да го изпуска, напротив, така силно се опираше върху ръката му, че Синклер почти трябваше да го влачи. Роберт не му позволяваше да сменя ръцете си и да го води с другата ръка.

Положението ни ставаше вече неприятно. Шимпанзетата са склонни към авантюри и извънредно много обичат пътешествията. Защо пък Роберт да не върви с часове с нас до лагера? Благодарение на връзката помежду им — чрез викове и барабанене — останалите също можеха да пристигнат скоро. Как да се отървем от Роберт? Да се върнем назад при женските? Но те можеха да ни нападнат или също да тръгнат с нас. Всички бяхме много разтревожени и разговаряхме почти шепнешком, макар че в същност това съвсем не беше нужно. Спряхме се на нашия стар начин за спасение: водата.

Водата на огромното езеро се е покачила. Бягство през водата. Спуснахме се с бързи крачки право надолу по склона към брега на езерото, през високи, вплели се едно в друго бананови дървета и нагазихме направо във водата с обувки, чорапи, панталони. А крокодилите? Надявахме се, че ще побегнат от нас, четиримата мъже. Във водата имаше, както покрай всички острови тук, мъртви, оголени дървета. Изглежда, че за пръв път от 80 години насам през последните три по-влажни години водата на езерото се беше покачила с около два метра. По този начин много стари дървета бяха загинали. Бързо пъхнах портмонето си и съдържанието на джобовете на панталона в джобовете на ризата си. После тръгнахме пипнешком до кръста във водата, успоредно на брега. С пръсти опипвахме дали няма дупки и по възможност отбягвахме натрупалата се тиня. За билхарциите, малките червейчета, които се вмъкват в тялото, се стараехме да не мислим. (Една година по-късно лекарят в Аруша установи, че все пак се бях „заразил“ там с тях.)

Едрият мъжки ни следваше по брега. На едно място, където растеше тръстика, той се покатери на някакво старо дърво, за да види по-добре накъде отиваме. Колко ли време щеше да издържи така? Брегът беше обрасъл с камъш, но все пак там, на сушата, на Роберт беше по-лесно, отколкото на нас във водата. След четвърт час вече не го виждахме. Разговаряхме все още шепнешком и жестикулирахме, за да не се чува никакъв звук от нас. Започнахме да храним надежда. Сега пък ни препречи пътя бодливата корона на едно паднало във водата дърво. Откъм езерото не можеше да го заобиколим, понеже водата беше дълбока, така че трябваше да пропълзим на четири крака по сушата, но тук попаднахме сред истински лабиринт от преплетени клони, за щастие без бодли. Един след друг си пробихме тунел през тях и така се промъкнахме 50–60 м. по-нататък, докато най-после стигнахме до тревисти площи и храсти. Недоверчиво се озъртахме наоколо. От Роберт и останалите шимпанзета не се виждаше никой.

По корем търся портмонето си с парите за път. Портмонето ми обаче беше паднало от джоба на ризата. В суматохата бях пропуснал да закопчея джоба. Най-вероятно се беше изхлузило, когато се бях навеждал в храсталака. Д-р Валтер и аз се върнахме, пълзейки пак по корем. И наистина, точно на мястото, където се бяхме мушнали под гъстака, намерихме портмонето сред клони и ластуни.

С мокри обувки и панталони поехме обратния път през долини и хълмове. Когато пристигнахме, вече бяхме сухи. В замяна на това пък глезените и изобщо целите ни крака бяха изподраскани и наранени. Във вълнението си дори не бяхме забелязали това. Ризата ми беше скъсана, но панталоните бяха запазили все още ръбовете си дори след този марш във водата. Ето това са чудесата на модерната текстилна химия.

Когато същия ден следобед се върнахме там, разбира се, сега по-удобно — с моторницата, — не се виждаше нито една човекоподобна маймуна. Банановите снопчета бяха непокътнати. На края на гората намерихме разкъсан и оръфан калъфа, а след дълго търсене в гората — и самия бинокъл, естествено, на две половини. Още не се виждаха никъде наоколо маймунски гнезда.

Спалните гнезда на шимпанзетата. Все пак те са най-сигурният белег, че в гората има шимпанзета. Всяка вечер след пет часа, преди да падне в седем мракът, шимпанзетата си построяват, обикновено все на нови места, спални гнезда по върховете на дърветата, като чупят клоните, превиват ги и слагат върху тях откъснати клонки. Тези гнезда те правят на височина десет, а понякога и тридесет метра. За разлика от горилите шимпанзетата никога не замърсяват гнездата си с изпражнения. Когато скитат из горите, те се изхождат, като седят върху някое повалено дърво, така че изпражненията им да падат покрай него на земята. Има наблюдения, че след това се избърсват с листа.

След няколко дни оставихме Синклер Данът на Рубондо, за да наглежда шимпанзетата и да инструктира чернокожите дивечови надзиратели. От един африкански рибар купихме голяма, тежка дървена лодка с извънбордов мотор, в която можеха да се поберат 20 души. Така те щяха да следят по-добре рибарите от съседните острови да не идват да крадат банани от запустелите плантации. Скоро Синклер Данът щеше да бъде сменен от младия лесничей Улрих Каде, който щеше да работи две години на Рубондо. Дотук опитът протече добре.

Корабоплаване с аварии. Облекчен се качих в голямата моторница и тръгнах от Рубондо направо за Муанза. Три часа чукаше дизеловият мотор, после спря. Капитанът и „инженерът“ се заловиха да го поправят и той заработи отново. Но само след 55 минути пак млъкна. Мина много време, докато отново започнаха да излизат зад кърмата черни облачета дим. Островите се плъзгаха покрай нас, корморани бяха накацали по голите клони на дърветата край брега. Под дърветата, върху малки островчета, се виждаха тръстикови колиби, толкова прости и първобитни, каквито едва ли могат да се видят някъде другаде в Африка. След последната поправка моторът работи само двадесет минути, после — само десет, после — пет. Поглеждах часовника си с все по-голямо безпокойство. Дали нямаше да спре окончателно? Вълните ставаха все по-високи и се пенеха. За щастие през сухия период нямаше опасност от лошо време. А и здравата лодка нямаше да потъне.

Но ако моторът наистина престанеше да работи, вятърът щеше да ни тласне далеч навътре в езерото. Тогава щеше да се наложи да пренощуваме там, ако изобщо някой ни потърсеше и намереше. В такова положение на човек му минават през ума какви ли не неприятни неща.

През нощта в открити води. Високите вълни се разбиваха в лодката и ни мокреха. Чернокожият екипаж разряза стари чували и ги върза между подпорите на покрива откъм страната на вятъра. Но въпреки това вълните пак се прехвърляха. Извадих от моя сак сгъваемия чадър, който предизвика смях у двамата ми спътници. Но в края на краищата клечахме и тримата цели пет часа под отворения чадър. Деветнадесет ремонта през този ден. След 14-часово пътуване пристигнахме в Муанза през нощта.

Настаних нашия старши гледач Подолчак в моя фолксваген, развеждах го из Серенгети цели три часа сред десетки и стотици хиляди антилопи гну, зебри, газели на Томсън, а вечерта, при заник-слънце, в Серонера, главната квартира на националния парк, му представих половин дузина лъвове в степта и един леопард на едно дърво. На следващия ден се отправихме на път през планината и отново нагоре към Аруша, за самолета. Оставаше ни още само една нощ и щяхме да бъдем във Франкфурт. Случайно в самолета между нас седеше Харди Крюгер и така след дълго бъбрене ние заспахме.

Все пак за пръв път човекоподобни маймуни се връщаха от Европа обратно в Африка, в своята родина. На добър час на шимпанзетата в Рубондо!

* * *

Какво става по-нататък на Рубондо? От юли до ноември 1965 г. на Рубондо бяха пренесени общо 12 жирафи. През 1967 г. от тях беше наблюдавана една група с две млади животни, а през 1968 и 1969 г. — още няколко групи. През 1964 и 1965 г. на острова бяха закарани общо 16 носорога. Те били виждани няколко пъти през следващите години, между другото през 1966 г. — и едно младо животно, а през 1967 г. — още едно малко. През 1966 г. надзирателят на парка Серенгети Майлз Търнър забелязал от самолет четири говеда, които се държали като биволи, а през 1967 г. били видени три диви кози, които навярно са останали от бившите заселници. През октомври 1967 г. пуснали на свобода две мъжки и две женски конски антилопи, две от които били забелязани отново през февруари 1968 г., а през февруари 1969 г. аз също видях техни следи. През юни и юли 1967 г. заселихме на острова общо 20 маймуни колобус (гуереза). През февруари 1968 г. видях от лодката няколко от тях сред крайбрежните дървета. Същия ден от самолета можах да снимам с камерата и жирафи във вътрешността на острова.

Идват още шимпанзета. Измежду единадесетте шимпанзета — три мъжки и осем женски, — чието пускане на свобода току-що описахме, се намираше само един напълно развит мъжки. За съжаление двете млади мъжки маймуни не се приобщаваха към него, а все повече страняха. През първите месеци те все още се приближаваха до хората, но след шест месеца бягаха вече от всяка непозната лодка. Едва след година те станаха боязливи. Ние решихме, че може би не е достатъчно в групата да има само един напълно развит, способен за размножаване мъжки. Ето защо през 1966 г. със самолет изпратихме за Рубондо поотделно две полово зрели мъжки шимпанзета от различни зоологически градини в Европа. Едното от тях беше едноокият Джими. Още по време на краткия си престой във Франкфуртския зоопарк той нарани доста тежко нашия гледач на животни Клозе. През септември 1967 г., тоест 15 месеца след пускането му на свобода, Роберт се появил с две бременни женски в новия втори лагер на дивечовите надзиратели. Животните разкъсали чувалите със захар и жито, разпилели всичко наоколо и се държали доста вироглаво. При опита си да ги пропъди Улрих Каде бил ухапан по ръката. При следващите нападения на лагера надзирателите ги прогонвали с оръдейни изстрели, след това шимпанзетата престанали да идват. През февруари 1968 г. са били наблюдавани две женски шимпанзета с новородени малки.

През ноември 1967 г. един от дивечовите надзиратели бил убит на острова от бракониер. Злодеят бил открит, но избягал. Полицията успяла след два дни да го залови на сушата, в родното му село. През 1968 г. бил екзекутиран. Обикновено съдиите наказват непозволения престой на Рубондо средно с месец и половина затвор, а опитите за бракониерство — с шест месеца. Когато през март 1968 г. една рибарска лодка спряла на брега без разрешително, тя била нападната и обърната от хипопотам. Един от хората се удавил.

Злодеянията на едноокия Джими. Убит при самоотбрана. На 10 октомври 1968 г. едноокият Джими нахлул в новия лагер и веднага нападнал надзирателя Лукас Серемунда. Човекът се опитал да стигне брега на езерото — не искал да бяга към къщата си, за да избегне срещата на шимпанзето с децата му. Шимпанзето обаче го сграбчило, преди той да стигне водата. Разяреният мъжки ухапал силно двете му ръце. Едва когато друг надзирател го заудрял с тояга по гърба, шимпанзето пуснало Серемунда и побягнало. Шест дни по-късно то се явило отново и нападнало надзирателя Даниел Обаха, който седял извън лагера и четял книга; пушката му лежала встрани. Когато видял, че шимпанзето се насочва право към него, той се опитал да притича до къщата, обаче още преди да стигне там, побеснялото животно отхапало къс месо от крака му и нахлуло заедно с него в къщата. Шимпанзето затворило вратата отвътре. В последвалата жестока борба Даниел Обаха загубил малкия пръст на едната си ръка, а другата била тежко ранена. За щастие той успял да отвори със сила вратата. Един от носачите грабнал пушката, която лежала на земята, и убил шимпанзето. Другите шимпанзета и останалите животни очевидно се чувствуват добре на Рубондо.