Рос Макдоналд
Да намериш жертва (9)

Девета глава

Улица „Янонали“ се извиваше на север към периферията на града, за да се слее с щатската магистрала. Две двуетажни, измазани с гипс постройки стояха на ъгъла, където се пресичаха двата пътя. Това бяха „Ел Рикрио Пуул“ и „Шъфълборд Аркейд“. В първата от тях мъже и момчета, размахващи билярдни щеки, се движеха тромаво в мътната зелена светлина, подобно на харпунджии, стъпващи по пода на океана. На покрива на другата сграда бална пантофка, очертана с жълти крушки, намекваше открито за жени и веселие с шампанско. Някои от крушките липсваха.

Шампанското беше домашно производство и изветряло. Две отегчени блондинки и една меланхолична брюнетка седяха в очакване върху трикраките столчета на бара. Когато влязох, отпуснатите им тела се поизправиха. Те изпъчиха гърди и отвориха силно начервените си устни в приветстваща усмивка. Придадох си изражение на нравствена извисеност, отминах ги и продължих към другия край на бара.

Помещението беше с форма на плоска бутилка, чието гърло се намираше при входа. В задната част, отвъд празния дансинг, имаше естрада за оркестър с боядисано в сребрист цвят пиано и няколко пулта за ноти, които приличаха на метални дървета останали без листа. От помещението на джубокса се разнасяше силен и невротичен глас, молещ за любов, която можеха да му дадат само жени с увреден музикален слух.

Четирима младежи в хавайски ризи смучеха бирените си бутилки в едно от сепаретата в дъното. И четиримата бяха с бели оксиженирани перчеми, като че ли една и съща гръмотевица ги беше ударила едновременно. Погледнаха ме с презрение. Моята коса беше обикновена. Нямах пълен и завършен вид.

Човекът зад бара също нямаше завършен вид. Лицето му напомняше голяма и уморена жаба. Якето му явно някога е било бяло. Когато си поръчвах бира, ноздрите му се разшириха от въздишка.

— Как вървят работите? — попитах учтиво аз.

Той свирепо обезглави бутилката и я сложи на изподрасканата формика^[1] между нас.

— И с петстотин процента да се качи оборотът, пак няма да е цвете. Само бира поръчват. Пътуваш ли?

Отговорих, че пътувам.

— Това е животът. Ако можех, щях да се махна оттук. Жената и семейството — тези неща потискат човека. — Раменете му се отпуснаха, а челюстта му увисна, сякаш илюстрираха думите му. — След големия трус от миналата година тук всичко замря.

— Какъв голям трус?

— Земетресението, което ни сполетя миналото лято. Как си изпатихме от него. Изкара акъла на целия град. Но предполагам, че на някои хора им свърши добра услуга. Това беше един див град, братко. След големия трус вече не е такъв. Много от големците в града се преместиха. Предполагам, че това им се е сторило като пръст божи. Някои от тях дори се отказаха от съпругите на други хора. Земетресение трябваше да стане за тази работа. А пък на тоя бизнес как се отрази. Сигурно не съм бил с всичкия си, когато го купих.

— Твое ли е заведението?

Той не отговори. Беше се загледал свирепо в момчетата от вътрешното сепаре.

— Виж само какви клиенти имам. Загубих якия бизнес и наследих един отбор от тъпаци. Висят на една малка бира по цяла нощ, само и само да има къде да паркират увисналите си задници.

В интервала, в който джубокса сменяше мелодията, настъпи затишие. Един от платинените перчеми разказваше на другите как бил направил бау-бау на едно котенце. Тя имала гаубици като баба му, само че после се оказало, че е шестокласничка от Куентин, която избягала от училище. Смехът им звучеше като далечен трясък на малка батарея от картечници.

— Джоу ще дойде ли скоро? — попитах аз бармана.

Бавно и отчетливо той поклати глава, сякаш въпросът ми го беше наранил.

— Ако търсиш Джоу, нямаш късмет. Тя вече не идва.

— Няма ли да е на работа тази вечер?

— Нито тази, нито някоя друга. Тя напусна, което напълно ми изнася. И без това щях да я уволня.

— Мислех си, че „Пантофката“ е заведение на Кериган.

— Така беше. Ама вече не е. Купих го от него тази сутрин. Поради тази причина трябва да си прегледам главата. Ти приятел на Кериган ли си?

— Срещали сме се.

— На Джоу?

— Надявах се да стана.

— Губиш си времето. Тя вече не идва тук, пък дори и да идваше, нямаше да имаш никакъв шанс. Това боязливо създание е винаги заето.

— От някой конкретно?

Той ме погледна дяволито.

— Аз съм женен човек с отчисление от дохода по четири пера. На мен ли ще се довери?

— Ако е била отчаяна. Името Тони Аквиста говори ли ти нещо?

Изпъкналите му очи се прибраха като на жаба, която преглъща.

— Знам го Тони. Той се отбива тук от време на време.

— Вече няма да се отбива. Мъртъв е.

Изненадата придаде на лицето му тъп и заспал израз.

— Какво е станало с него?

— Застреляли са го. На магистралата, южно от града. Превозвал е бърбън, който бил застрахован. Товарът бил задигнат, а сметката била на името на Кериган.

— За колко бърбън каза, че става дума?

— За седем хиляди долара.

— Един от вас е луд. Той няма къде да го пласира.

— Поръчката трябва да е станала преди няколко дни. Той не ти ли каза?

— Може би — отвърна човекът предпазливо. — Паметта ми е малко слаба. — Той се надвеси над бара и се взря в лицето ми изпод натежалите си клепачи. — Кой си ти, мистър? Законът?

— Частен детектив. Работя за транспортната компания „Майер“.

— По дяволите, да не искаш да кажеш, че Джоу е имала нещо общо с това?

— Точно това исках да я попитам. Тя е познавала Аквиста, нали?

— Може би го е познавала. Не знам.

— Много добре знаеш, че го е познавала.

Той затвори уста, а широките страни на лицето му възприеха израз на солидно достойнство.

— Приеми го, както искаш. Нищо няма да ти кажа повече. Момичето не беше голям славей, но винаги се опитваше да развесели заведението. Защо трябва да го вкарвам в неприятности?

— Къде мога да я намеря?

— Тя не ми дава отчет, paisan^[2]. Пък и ти голям разговор дръпна за една бира от тридесет цента.

— Ще си взема още една.

— Няма да ти дам друга. Върни се при Майер и му кажи да се гръмне. А след това и ти направи същото.

Благодарих му за гостоприемството и отместих столчето от бара. От джубокса се разнасяше женски глас, подобен на орган и копнеещ за любовници. Две от момичетата от предната част на бара, брюнетката и една от блондинките, танцуваха на края на дансинга. Брюнетката водеше. Аз се вклиних между тях и грабнах другата.

Тя беше доста хубава и млада, независимо от професионалния блясък в очите й. Танцуваше опитно и пламенно, а гърдите й се поклащаха срещу мен в ритъма на музиката. Въртяхме се в облак от евтин парфюм. Тези обстоятелства или последствията от удара на шерифа ме накараха да се почувствам замаян.

След малко тя погледна нагоре и ми показа два реда хубави бели зъби.

— Аз съм Джери Мей. Обичам да танцувам.

— Така е обикновено.

— Уморен ли си? Винаги можеш да седнеш и да ми поръчаш едно пиене.

— По-скоро бих легнал.

Тя прие това като флирт и започна да се киска механично.

— Явно си от бързите. Та аз дори не знам името ти.

— Лу.

— Откъде долетя тук, Лу?

— Лос Анджелис.

— И аз живях там известно време. Лос Анджелис е голям град.

— Голям е — съгласих се аз.

Пръстите й се движеха по ръкава на сакото ми, като определяха вероятната цена на плата.

— Какво правиш там, Лу?

— Различни неща.

— Ще ми е приятно да науча за тях. Хайде да седнем, да ми купиш едно питие и да ми разкажеш за себе си.

— Може ли да останем някъде сами?

Тя ме бутна грубо.

— Ама ти направо помиташ момичетата. Ако наистина си падаш, горе има стая.

— Да вървим.

Тръгнах след нея, усещайки критичния и враждебен поглед на бармана. Но той и не помисли да се намеси. Бизнесът си е бизнес.

Към голата и измазана с гипс вътрешна стена се изкачваше дървено стълбище. Стройните й найлонови глезени се движеха пред мен. Тя ме изчака при вратата горе. Под падащата от покрива светлина лицето й изглеждаше призрачно, сякаш бе болна от жълтеница.

Поведе ме през коридор, който извеждаше към малка анонимна стая, в която приключваха нощите й. Легло, модел Холивуд, с червен плюш, посипана с пудра тоалетна масичка, върху която имаше радиоапарат и мивка в ъгъла. Тя пусна венецианския транспарант над единствения прозорец и се спря до радиото.

— Обичаш ли музика, Лу?

— Мога да мина и без нея.

В стаята нямаше нито един стол. Седнах на леглото. То беше разбито от любов или нещо подобно. Тя ме гледаше озадачено от горе на долу. Очите й имаха онзи подчертано слисан израз, породен от това, че през изминалите години си видял твърде много неща, от които си разбрал твърде малко. Преглъщайки съмненията си, тя кацна на коленете ми, при което полата й се заметна над бедрата. Мъртвешки бялата й кожа беше осеяна с белези от игли.

— Не ти ли харесвам, бейби?

— Харесваш ми.

— Как ме искаш тогава, скъпи? Да се съблека ли?

— Върху лед.

— Не разбирам. Това е нещо ново, нали?

— Предпочитам информация вместо прелюбодеяние.

Вдигнах я през кръста и я сложих на леглото до мен.

Тя ме погледна с нещо като усмивка, изразяваща съжаление.

— Не ми приличаш на дрънкало като ония. Чиста съм, ако това те безпокои.

— Нищо не ме безпокои.

— Всяка седмица минавам на преглед.

— Не се и съмнявам.

— За бога — каза тя. — Ако искаше само да говориш, можехме да останем и долу. Сега трябва да платиш за стаята.

— Колко?

— Пет долара. И десет за мен. Тарифата за говорене е същата, така е честно. И тъй, за какво ще говорим, как съм влязла в занаята? Или може би искаш да ти разкажа за различните клиенти.

— Интересува ме конкретно един човек. Тони Аквиста. Познаваш ли го?

— Разбира се, че го познавам. Въпреки че никога не е бил с мен. Лично аз не можех да го приема. Винаги ми се е струвал малко психо.

— И Джоу ли мислеше същото?

Чертите й застинаха под маската от грим.

— Не мога да зная какво е мислела Джоу.

— Тя излизаше ли с него?

— Може би флиртуваше с него по малко, само на майтап. Мисля, че го води няколко пъти у дома си.

— Скоро ли беше това?

— Да, през последните няколко седмици. Една вечер го закара шефът.

— Кериган го е закарал там?

— Да, сигурно й е казал да бъде мила с него. Не виждам друга причина тя да се занимава с Тони. Той дори няма бяла кръв във вените си, а и както ти казах, е малко психо и ужасно пиянде. Да беше го видял последния път, когато беше тук. Беше се натряскал до козирката, направо не можеше да гледа. Роко беше принуден да спре да му дава алкохол.

— Кога се случи това?

Тя завъртя очи замислено.

— Преди два-три дни. Неделя вечерта.

— Джоу беше ли тук?

— Естествено. Той я откара у дома й. Или по-скоро тя го откара. Не го биваше за кормчия.

— Как изглежда Джоу?

— Защо? Ти не я ли познаваш?

— Все още не.

— Струва ми се, че проявяваш извънредно голям интерес към момиче, което никога не си виждал.

— Имам причина.

— Каква причина?

— Няма значение.

— Ами, тя е една малко коварна брюнетка, ако ти допада този тип. И аз едно време бях брюнетка, но ми писна.

— Говорехме за Джоу — припомних й аз. — Необходимо ми е пълно описание.

— Защо, по дяволите? Мислех, че искаш да говориш с мен. Нямам много време и ми дължиш петнадесет долара.

— Да не би Роко да ти засича времето?

— Да, с хронометър.

Извадих една двадесетдоларова банкнота от портфейла си. Тя се намести в ръката й като малък зелен гущер, обзет от носталгия по горната част на дългите й чорапи. Досегът с парите явно я окуражи:

— Изчакай една минута. Щом искаш да знаеш как изглежда Джоу Съмър, аз мога да направя нещо по-добро от описание.

Тя тръгна към вратата.

— Не забравяй да се върнеш, Джери Мей.

— Няма.

Върна се с един син картонен афиш, изписан със златни букви.

— Това е снимка на Джоу… очарователна поза. Рок я свали от прозореца едва вчера.

На плаката пишеше: „“Златната пантофка" представя блестящата Джоу Съмър. Винаги без куверт и без минимум консумация".

Към плаката беше прикрепена измачкана снимка на млада жена. Тя беше облечена в черна, украсена с пайети вечерна рокля, с деколте, което се спускаше до кръста. Най-отличителните й черти бяха наполовина възпрените й гърди, но онова, което ме впечатли, беше лицето й: очи като трънки, прав черен бретон, скъсяващ челото й, намусена сладострастна уста. Бях видял тази уста преди няколко часа, жадно притисната към опаката страна на ръката на Кериган.

Вдигнах поглед към Джери Мей.

— Тя момиче на Кериган ли е?

— Всички знаят това. Защо мислиш й даде работа в заведението?

— Що за човек е тя? Открита или потайна?

— Откъде да знам? Не е точно мамино момиченце, но не мога да й чета мислите. През половината от времето аз не мога да чета дори и моите.

— Кои са нейните приятели?

— Не мисля, че има някакви приятели освен мистър Кериган. От колко приятели се нуждае едно момиче? А да, тя има дядо, каза, че й бил дядо. Той дойде една вечер миналия месец, няколко дни, след като беше започнала. Искаше да я измъкне оттук и да я отведе обратно вкъщи.

— Не знаеш ли къде живее?

— Някъде извън града, мисля, че тя спомена нещо за планините. Казах й, че за нея е по-добре да си върви. Казах й, че ако остане прекалено дълго в кабарето, вълците ще я разкъсат на парчета. Дадох й най-добрия съвет, който можех. Тя си пада малко усойница, нали разбираш, и аз се опитах да я уговоря да се махне оттук. Тя не знае докъде води това.

— А ти, Джери Мей, на бял кон ли яздиш?

— Няма да говорим за мен. Аз съм безнадежден случай. — Ъгълчетата на пълните й устни се разтеглиха в горчива хоризонтална линия, изразяваща усмивка. — Хлапето отказа да възприеме съвета ми, затова ще трябва да научи всичко на свой гръб.

— Какво да научи?

— Нищо не остава безнаказано в този живот. След време плащаш двойно, а като излезеш от играта, тъй или иначе пак плащаш. Значи сега тя е натясно, а?

— Може би.

— Да не си ченге случайно?

— Частен детектив.

— И сега си пъхаш гагата заради мисис Кериган?

— Положението е малко по-сериозно.

Тя прехапа долната си устна и изцапа зъбите си с червило.

— Надявам се, че не съм казала нещо, с което да навредя на хлапето. Тя се отнасяше малко надменно с мен… мислеше се за артистка и ние бяхме от различни класи… но не й придирям. И аз самата някога бях надута. — Нейната ръка обгърна бедрото й там, където беше скрита двайсетачката. — Колко сериозно?

— Не мога да кажа преди да съм говорил с нея. Може би и след това няма да мога. Я ми кажи, тя живее в един блок на улица „Янонали“, нали?

— Точно така, кооперация „Кортис“. Ако е още там.

Станах и й благодарих.

— Няма защо. Просто се нуждая от пари. Но по едно време ме беше притеснил. Мислех си, че нищо няма да получа. Както може би е редно. — Усмивката й беше сияйна и безутешна. — Лека нощ, мистър Информация. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Или най-малкото, което можеше да ми кажеш. Лека нощ, Джери Мей.