Рос Макдоналд
Да намериш жертва (19)

Деветнадесета глава

Намерих Майер в едно отделение на неговия склад, седнал на бюро обсипано с фактури. Той ме погледна в лицето и сякаш това предизвика болка в зачервените му очи.

— Какво се е случило с теб?

— Порязах се като се бръснех.

— Какво си използвал, косачка? Бях започнал да мисля, че си ми избягал. Може би точно това е трябвало да направиш при тези обстоятелства. Бранд ме кара да те освободя от случая.

— Е и?

— И нищо. Не приемам заповеди от всеки сополанко, на когото съм помогнал да влезе в полицията със собствените ми пари. — Той се подпря на ръце, лицето му беше като сивееща маска на стара лисица. — Но ако бях на твое място, не бих се изпречвал повече на пътя му. Бранд не е човекът, на когото да се изпречваш.

— Не разбирам много добре.

— Може би. — Той хвърли кос и ироничен поглед към нараненото ми лице. — Но ти не си шериф. Кажи сега къде беше?

— Към езерото Пердида.

— Защо си се мотал там? Опитвах се да те намеря през целия ден, и не само аз. Прокурорът иска да те види. Докато си се шляел извън града, този случай се разчу. Знаеш ли за буика, който е останал във военновъздушната база…

— Би трябвало. Аз бях този, който докладва това.

— Както и да е, следите водят до един търговец на коли в Лос Анджелис. Този червенокосият… Как му беше името?

— Бози.

— Този Бози го е купил от един парк за използвани коли, някъде към първи септември. Платил е в брой, една банкнота от петстотин долара и няколко по-дребни. Когато продавачът се опитал да депозира парите в банката, касиерът засякъл банкнотата.

— „Гореща“ ли е била?

— Изгорила му е пръстите. Парите били част от плячката от банката в Портланд, която беше ограбена през август. Банката в Ел Ей получила окръжно от Орегонската полиция, в което се изреждат номерата на банкнотите. Било е голям удар — над двадесет хиляди долара.

— Бози е задигнал от банката двадесет бона?

Той кимна с рошавата си глава.

— За червенокосия има награда от две хиляди долара. Ако не друго, поне това би трябвало да те ангажира. Защо, за бога, отиде на това езеро? Може би реши да хванеш малко риба през времето, за което съм те наел?

Малко ми трябваше, за да го зарежа. Само едно нещо ме спря — Майер все още ми беше необходим.

— Ако искаш, наречи го риболов. Аз хванах нещо. — Поставих олющеното кафяво токче върху бюрото. — Това на твоята дъщеря Ан ли е?

Той го завъртя нежно между пръстите си, сякаш то притежаваше някаква женска чувствителност.

— Не знам дали е на Ан или не. Никога не съм обръщал достатъчно внимание на женското облекло. Къде го намери?

Казах му.

— Това не ще да е добре за Ани. — Той търкулна токчето по бюрото, като че ли беше деформиран зар. — Какво обяснение имаш?

Аз се облегнах на канцеларския стол до стената и запалих цигара.

— Имам неприятното чувство, че тя е копаела гроб. Може да е бил за нея или за някой друг.

— За кой друг? За Кериган?

— Не за Кериган. Той е наблюдавал работата.

— Не разбирам. Сигурен ли си, че Ани е била с него?

— Имам няколко свидетели. Нито един от тях не беше уверен, че е била тя, но аз мисля, че просто бяха предпазливи. Но ако това токче е нейно, въпросът е приключен.

Той вдигна токчето от боклуците по бюрото и почеса обраслата брадичка с големите си нокти. Звукът застърга по върховете на нервите ми.

— Хилда може би ще знае.

Майер се пресегна за телефона и набра номера. Върху облицованата с шперплат стена зад главата му, под блестящ нов календар с момиче, се подаваше краят на стар епиграф:

За жена се ожених, но краят дойде.

Куче добро си вземете, момчета, тъй ще ви е по-добре.

Майер заговори в слушалката:

— Здрасти, Бранд, Хилда там ли е?

Телефонът изграка отрицателно.

— Знаеш ли къде е?

Гласът на шерифа беше променен от пътя, който изминаваше по жиците, но се познаваше:

— Не, не знам. — Гласът му затихна и аз не чух останалото, което каза.

Докато Майер слушаше, лицето му се издължаваше.

— Добре, какво знаеш за това? Лично аз смятам, че тя прави грешка и ще й го кажа, ако я видя. — Той затвори слушалката. — Бранд казва, че тя си е го е напуснала. Взела си дрехите и се изнесла.

— Той каза ли защо?

— Той не. Но аз знам, че при тях работите никога не са вървели много добре. Тя често казваше, че се отнасял жестоко с нея, а след това спря да говори за тези неща. — На устните му имаше малка и странна усмивка, полузагрижена, полуприсмехулна. При подобни семейни отношения чувствата се раздвояват.

— Жестоко?

— Нямам предвид, че я удрял, във всеки случай не и там, където би се виждало. Тя се оплакваше от духовна жестокост. Трябва да е бил много див човек, че да поиска да се самоубие.

— Тя се е опитвала да се самоубие?

— Да, взела цяла шепа хапчета за сън. Това беше, когато се ожениха. Бранд се опита да го прикрие и да го представи като нещастен случай, но аз узнах истината от Ани. Тогава тя беше с тях.

— Какво я е накарало да пожелае да го стори?

— Предполагам, че е направил живота й толкова нещастен, че не е могла да издържа повече. Не знам. През живота си не разбрах нито една жена, да не говорим за собствените ми дъщери. Аз казвам едно, те точно обратното, винаги е било така.

Неговата груба и съкрушена сантименталност ме потискаше. Въздухът в голия и малък офис беше задушен и аз имах чувството, че съм там от часове.

— Къде мислиш, че е тя?

— Откъде да знам.

— Би могъл да провериш у вас.

— Да — каза той несигурно.

Майер вдигна слушалката и отново завъртя шайбата. В другия край на линията телефонът изцвъртя като уморен щурец.

— Хилда? Ти ли си? Какво, по дяволите, правиш там?… Не, не затваряй. Искам да ти поговоря. А Арчър има да ти покаже нещо. Идваме веднага.

Тръгнах след неговия линкълн през града и паркирах в алеята край двора му за стари автомобили. През деня къщата беше дори по-грозна — фасада с лющеща се жълта боя и прозорци със спуснати транспаранти, около които висяха избуялите зелени коси на евкалиптите. Щом Хилда Чърч беше заменила брака си срещу това тук, то този брак наистина е бил много лош.

Тя ни отвори входната врата. Майер я изгледа от горе до долу и се мушна покрай нея, без да каже дума.

— Как сте, мистър Арчър?

— Бих могъл да бъда и по-добре. Но съм бил и по-зле. А вие?

— Съвършено добре. Благодаря. — Но изглеждаше сякаш е прекарала тежка нощ. В зелените й очи имаше нещо сумрачно и неясно, а под тях се виждаха синкави петна. Тя се усмихна с престорена лъчезарност.

— Моля, влезте.

Тръгна към всекидневната, като в походката й се долавяше очевидна колебливост. Тя ми напомняше малко момиче, което се движи несръчно в преждевременно узрялото си тяло под угрозата на острите ръбове на света.

Седнах на старата кушетка срещу камината. Пепелта беше изчистена. Цялата стая беше изметена и подредена, а прахът беше избърсан. Майер сякаш не забеляза. Тя го гледаше с укор и бършеше нервните си бели ръце в престилката.

— Чистех ти къщата, татко.

Той й отговори, без да я поглежда.

— Няма нужда да стоиш тук и да правиш нещо за мен.

В края на краищата ще бъде по-добре, ако се прибереш у вас и се грижиш за мъжа си.

— Няма да се върна — каза тя рязко. — Ако не ме искаш, тук ще отида да си намеря някое свое място като Ан.

— Ан е друга история. Тя няма никаква постоянна връзка и се издържа сама.

— Аз също мога да се издържам сама, ако ти не ме искаш.

— Не става дума за това. Ако искаш да останеш тук, нямам нищо против. Но как ще погледнат на това хората?

— Кои хора?

— Хората от града. — Той махна неопределено с ръка. — Всички онези, които гласуваха за Бранд. Няма да изглежда добре, ако семейството ви се разбие в тези времена.

— Аз нямам семейство.

— Би могла да имаш, ако искаш, не си прекалено стара.

— Какво знаеш ти за това? — каза тя със задавен от вълнение глас. — Няма да се върна и толкова. Това си е мой живот.

— Това е и негов живот. Ти му го проваляш.

— Той сам си го провали. Може да прави с живота си каквото поиска. Аз не съм негова собственост, нито на някой друг.

— Никога не си говорила по този начин преди. — Майер изглеждаше объркан.

— Брандън никога не се беше държал по този начин преди.

— Защо, какво направи той?

— Не мога да ти кажа, срамувам се. — Очите й заблестяха от сълзи. — Винаги си искал аз и Ани да се върнем у дома и да се грижим за къщата ти. Сега, когато правя това, не си доволен. Не одобряваш нищо, което правя.

— Разбира се, че одобрявам, сладката ми.

Той се опита да я докосне по рамото. Тя се отдръпна.

Неопитната му ръка увисна във въздуха в продължение на един трепетен миг и след това се отпусна до тялото му.

Изправих се с надежда да прекъсна тягостното напрежение, което се беше простряло между тях.

— Мисис Чърч, тук имам нещо, което трябва да погледнете. — Извадих токчето талисман. — Баща ви мисли, че може би ще го разпознаете.

Тя отиде до прозореца и вдигна транспаранта. Светлината обля главата и раменете и й покри кестенявата й коса с тънък металически пласт. Жената завъртя облечения с кожа предмет в ръката си.

— Къде намерихте това?

— В планината, близо до езерото Пердида. Сестра ви имаше ли обувки в този кафяв цвят?

— Да, мисля, че имаше. Всъщност, знам, че имаше. — Тя тръгна през стаята към мен, вълнението я правеше тромава. — Нещо се е случило с Ан, нали? Кажете ми истината.

— Бих искал да я знам. Ако това токче е нейно, тогава миналия понеделник тя е била в гората с Кериган, където е копаела дупка в земята.

— Може би е копаела собствения си гроб — каза печално Майер.

— Вие мислите, че е мъртва, мистър Арчър?

— Не искам да ви плаша ненужно, но е уместно да се очаква и най-лошото. В този случай всякакви изненади ще дойдат като облекчение.

Тя погледна надолу към токчето, което бе стиснала в юмрука си. Когато отвори ръката си, видях, че ноктите бяха оставили върху дланта й червени отпечатъци. Тя я поднесе към устата си и затвори очи. За секунда си помислих, че ще припадне. Тялото й се залюля слабо, но тежко, като мраморна статуя, разклатена в основата от втория по-силен трус. Но не падна.

Очите й се отвориха.

— Това ли е всичко? Или има и друго?

— Намерих тези неща във вилата на Кериган до езерото. — Показах й кафявите фиби за коса, които бях намерил в мечата кожа.

— Ан винаги е носила такива фиби.

Майер надникна над рамото й.

— Това е вярно, имаше навик да ги пилее из къщата. Значи тя е прекарала уикенда с Кериган, а?

— Съмнявам се. Но с нея е имало мъж. Имате ли някаква представа кой е бил той?

Бащата и дъщерята се спогледаха мълчаливо.

— Тони Аквиста беше там миналата събота през нощта.

— Какво е правил Тони на езерото? — попита Майер.

— Може той да е бил мъжът. Някога те са били доста близки, по-близки, отколкото си мислиш.

— Не ми се вярва. — Лицето на Хилда беше бледо и сурово. — Сестра ми никога не би се доближила до него.

— Ти така си мислиш — каза Майер. — Никога не си знаела какво й е в главата на Ан. Ти сама си внуши, че тя е една малка и бледа светица, но аз знаех дяволски добре каква е. Тя имаше гореща… тя винаги е била дива. И разиграваше Тони, както разиграваше и останалите, докато той не стана твърде опасен за нея.

— Това не е вярно. — Тя се обърна към мен. — Не бива да слушате баща ми. Ан никога не е била дива. Тя наистина беше прекалено наивна, че да си гледа интереса. Никога не й минаваше през ум, че може да се забърка в… скандал.

Майер изсумтя:

— Наивна! Тя се шляеше с тях, още преди да спре да носи плитки — най-различни възрасти и цветове на кожата. Хванах я в тази къща, ето тук в тази стая… избих й тези работи от главата с камшик.

Лицето на Хилда беше бледо и блестящо, с изключение на ивиците от тъмен креп под очите й. Тя каза с овладян глас:

— Ти си мръсен стар лъжец.

Той стана мъртвешки блед.

— Значи аз съм мръсен стар лъжец, така ли?

— Да, и ще ти кажа защо. Ти я харесваше прекалено много. Ревнуваше я от момчетата, ревнуваше собствената си дъщеря…

— Ти си луда жена, да говориш така пред непознат, да очерняш стария си баща.

Нещо задави гласа му в гърлото. Ръката му полетя сякаш по нейна воля и се стовари отсечено върху лицето й.

— Татко, недей.

Застанах между тях с лице към Майер. Чувствата го разтърсваха по начина, по който териерът разтърсва някой парцал. Внезапно вълнението го напусна. Той се сгромоляса върху кушетката, отпуснат като труп, но дишаше шумно през устата си.

Застанах над него.

— Майер, кой уби дъщеря ти?

— Не знам — отвърна той със слаб и старчески глас. — Ти дори не си сигурен, че е мъртва.

— Достатъчно съм сигурен. Ти ли я уби?

— На теб ти хлопа някоя дъска. Ти си луд като нея. И косъм не бих позволил да падне от главата на Ан.

— Веднъж си го направил. И аз не бих подхвърлял епитети като луд. Те могат да се върнат като бумеранг.

— Кой си ти, че ми говориш така?

— Човек, който знае биографията ти и какво си сторил на Ан.

Той се надигна несигурно, главата му се поклащаше върху обраслия му и покрит със струпеи врат.

— Това беше преди десет години. Тогава бях по-млад, не умеех да се контролирам добре. — Гласът му се люшна тежко в самосъжаление. — Не бях само аз виновен. Тя тичаше из къщата без дрехи. Играеше си с мен по същия начин, както и с другите. Стана така, че не можах да й попреча да влезе в стаята ми. Не можах да се спра. Ти не знаеш какво ми беше без жена през всичките тези години.

— Вземи си кърпичка, стари човече. Стига си ми плакал. Човек, който е направил това, което си направил ти, би извършил и убийство.

Главата му се клатеше отчаяно ту в едната, ту в другата посока, сякаш за да отпъди някакви невидими пиленца, които кацат по нея.

— Сега всичко е свършено, всичко отмина. Никога по-късно не съм посягал на Ани.

— А онази история с пистолета, който каза, че си й дал. Истина ли беше това, Майер?

— Разбира се. Кълна се, за бога. — Той се прекръсти, но в движението като че ли имаше нещо безсрамно. — Дадох й онзи стар полицейски револвер, който имах. Тя се страхуваше от Аквиста, нали разбираш. Ако някой я е убил, това е бил Аквиста. Логично е, нали?

— Кой е убил Аквиста тогава?

— Не съм аз. Трябва да си луд, ако мислиш, че съм убил собствения си шофьор. — Зачервените му очи се вдигнаха към лицето ми и придобиха ожесточен израз. — Слушай, мистър, това не ми харесва. Въобще не ми харесва. Доколкото знам, ти работиш за мен.

— Напускам.

— Това напълно ми изнася. Махай се от дома ми и върви по дяволите.

Тръгнах към вратата.

— Чакай малко, дължиш ми сто долара. Искам си ги обратно.

— Дай ме под съд.

Той се опита да се изправи, но отново падна на кушетката. Дишаше ускорено и силно. Крайниците му потрепваха конвулсивно. Огледах се за Хилда.

Предната врата се затръшна.