Рос Макдоналд
Да намериш жертва (2)

Втора глава

Един висок мъж в строг сив костюм отвори вратата на моргата. Когато излизаше, неговата ослепителна, почти бяла шапка, модел стетсън, едва не докосна горната част на касата на вратата. Човекът плесна бетонната стена с дланта си и се обърна към униформения помощник-шериф зад него:

— По дяволите, какво се е случило с Тони?

Помощник-шерифът сви рамене.

— Неприятности с жени, може би. Вие го знаете Тони, шефе.

— Да, знам го.

Удължаващата се сянка на шерифа падна върху мен. Дълга и слаба, както и тялото му. Лицето под периферията на шапката беше загоряло от слънцето на долината. Макар и млад за поста си, някъде моя възраст, на лицето му аз съзрях следи от някаква стара болка, които се разклоняваха от ъглите на очите и пристягаха устата като в скоби. Очите му бяха хлътнали и тъмни като прозорците на къща, обитавана от духове.

— Вие сте го докарал?

— Да, аз.

— Не сте от Лас Крусис, нали?

— От Лос Анджелис съм.

— Разбирам. — Той кимна, като че ли бях направил някакво разобличаващо признание. — Кажете ми името и адреса си.

Казах му името си, Лу Арчър, и му дадох служебния си адрес на Сънсет булевард. Помощник-шерифът ги записа. Шерифът придърпа един стол и седна с лице към мен.

— Аз съм шерифът Чърч. Това е Дейнлоу, моят служител, който се занимава с установяването на самоличността. А вие с какво се занимавате, мистър Арчър, освен с това да се правите на добрия самарянин?

Ако Чърч се опитваше да се държи сърдечно, това не му се удаваше.

— Аз съм частен детектив със законно разрешително.

— Чудесно. Ето това е съвпадение. Но дали е съвпадение? Какво правехте на магистралата?

— Карах. Пътувам за Сакраменто.

— Тази нощ няма да пътувате — каза той грубо. — В наши дни няма полза да се правиш на добрия самарянин. Страхувам се, че ще ви се наложи да се примирите с някои бюрократични процедури. Във всеки случай ще се нуждаем от вас при разследването.

— Разбирам.

— Ще гледам да ускоря нещата, ако мога… утре или вдругиден. Да видим, днес е четвъртък. Можете ли да останете до събота?

— Ако е необходимо.

— Добре. Как се случи, че взехте в колата си този човек?

— Лежеше в канавката на няколко мили южно от военноморската база. Успя да се изправи на колене и ми махна.

— Беше ли все още в съзнание? Каза ли нещо?

— Загуби съзнание преди да стигна до него. Не ми се искаше да го пренасям, но нямаше телефон, от който да се обадя, нямаше и кого да изпратя за помощ. Оставих го на задната седалка на колата и телефонирах за линейка от първото място, до което стигнах.

— Къде беше това?

— Хотелът на Кериган. Кериган реагира доста странно. Изглежда той познаваше Аквиста и не го искаше нито жив, нито мъртъв. Неговата съпруга извика линейката.

— Какво правеше там мисис Кериган?

— Очевидно обслужваше рецепцията.

— Нямаше ли я там управителката на Кериган? Мис Майер.

— Може и да е била там, но аз не я видях. Това има ли някакво значение?

— Не — повиши глас шерифът. След това се овладя. — За първи път чувам, че Кейт Кериган работи там.

Дейнлоу вдигна поглед от тетрадката.

— Тя е там от една седмица.

Чърч погледна към него, като че ли имаше и други въпроси, но ги преглътна. Нещо се раздвижи в жилестото му гърло.

Аз се обадих:

— Кериган беше малко на градус, което обяснява поведението му. Запита ме дали аз не съм го убил.

Устата на шерифа застина в непроницаема усмивка.

— А вие какво му отговорихте?

— Отговорих, че не съм. Никога не съм виждал този човек преди. Мисля, че е добре това да бъде записано в протокола, в случай че онзи продължи да дрънка.

— При тези обстоятелства това не е лоша идея. А сега бихте ли ми показал мястото, където сте го намерил.

Станахме едновременно. Кокалестата му ръка стисна рамото ми и ме насочи към изхода. Не бих могъл да кажа дали с този жест ме окуражаваше или заставяше да изляза. Във всеки случай освободих рамото си с рязко дръпване.

Колата му беше нов, черен меркурий с прикрита регистрация и без никаква служебна маркировка. Потегли след мен на юг извън града, в посоката, от която бях дошъл. Характерното привечерно затишие на движението беше изчезнало. Сега бе дълбока нощ. Снопове светлина, един след друг, пронизваха долината от юг, проблясваха в очите ми и се изгубваха. От север ни застигна втора служебна кола.

Минахме през изоставения лагер и аз започнах да наблюдавам страничния участък от пътя. Фаровете на колите зад мен пробягваха по канавката като пречупени весла от светлина. След две погрешни спирания открих мястото. Петното изсъхваща кръв личеше върху банкета. Прегънатите стебла на бурените, малко по-надолу, все още създаваха представа за проснато тяло с разперени крайници.

От втората патрулна кола изскочиха няколко полицаи. Един от тях беше мъж с огромни рамене и блестящи, живи, испански очи, които непрестанно се движеха върху лице с индиански оттенък. С нетърпение той рапортува на шерифа:

— Влязохме във връзка с Майер. Тони, днес наистина е карал, а камионът е изчезнал.

— Какво е имало в камиона?

— Майер не пожела да каже. Иска да говори лично с вас. Когато пипна тези синковци, които са направили това… — Блуждаещият поглед на мургавия човек се спря върху мен. Беше така тежък, че го усетих като удар.

Шерифът с бащински жест сложи ръка върху маслиновите рамене.

— Успокой се, Сал. Аз знам как вие гледате на кръвните роднинства. Тони беше твой братовчед, нали?

— Син на сестрата на майка ми.

— Ние ще пипнем тези, които са го направили, Сал, но първо ще трябва да узнаем кои са истинските виновници. Този човек тук няма нищо общо с убийството. Той е намерил Тони и го е закарал до болницата.

— Той ли казва това?

— Аз го казвам. — Тонът на шерифа изведнъж стана служебно делови. — Къде е Майер сега?

— В склада.

— Тръгнете на запад и съберете сведения за камиона. Кажете на стария, че ще се отбия по-късно. Обявете обща тревога. Освен това искам постове на всеки път, водещ извън окръга. Ясно ли е, Сал?

— Да, сър.

Мургавият помощник-шериф се затича към колата си. Шерифът и останалите му хора започнаха оглед на района като си помагаха с ръце и фотосветкавици.

Дейнлоу, служителят по установяване на самоличността, взе отпечатък от обувката ми и го сравни с отпечатъците в канавката. Нямаше никакви други стъпки освен моите, а върху банкета нямаше нови следи от автомобилни гуми.

— Изглежда, че е бил изхвърлен от някаква кола — каза Чърч — или може би камион. Каквото и да е било, то не е напускало бетонното платно. — След това се обърна към мен. — Видяхте ли някаква кола? Или камион?

— Не.

— Абсолютно нищо?

— Нищо.

— Възможно е да не са спирали, а просто да са го изхвърлили и да са го оставили да лежи, а самият той да е продължил да пълзи покрай магистралата.

Дейнлоу се обади от страничната част на пътя:

— Аз бих могъл да кажа какво е правил той, шефе. Има следи от кръв на мястото, където се е влачил в канавката.

Чърч се изплю върху платното.

— Дявол да го вземе, гадна работа. — След това почти небрежно се извърна към мен. — Между другото, може ли да видя вашето разрешително?

— Защо не? — Показах му моя фотостат.

— Изглежда ми наред. А какво споменахте, че ще правите, когато стигнете Сакраменто?

— Нищо не споменах. Трябва да изнеса доклад пред един законодателен комитет. — Назовах председателя на комитета. — Той ме нае да разследвам разпространението на наркотиците в южните райони.

— Ако си направя труда да проверя тази история, ще се потвърди ли?

— Естествено. Нося със себе си част от кореспонденцията.

Тръгнах към колата си, но Чърч ме спря:

— Оставете. Вие не сте заподозрян. Сал Брага е емоционален тип и освен това е роднина на Аквиста. В този град всеки е роднина на някого, което понякога усложнява нещата. — Шерифът замълча за момент. — Какво ще кажете да отидем и да поприказваме с Кериган?

— Чудесна идея.

По страничното крило на пътя се бе образувала колона от служебни и частни коли. Полицай от пътната служба направляваше движението със сигнални светлини. Той даде възможност на меркурия на шерифа да завие и аз потеглих след него.

Червеното сияние над града ми напомняше отражението на светлинната табела от спешното звено на болницата. Гледката беше величава. Отвъд аленеещия град, сред хълмовете, въртящият се лъч на една сигнална кула проникваше в нощта, сякаш търсейки някакъв смисъл.