Рос Макдоналд
Да намериш жертва (10)

Десета глава

Пътувайки на изток по улица „Янонали“, аз си спомних за куфарчето с веществени доказателства, които носех отзад в колата. В него имаше няколкостотин цигари с марихуана, в пакети по пет. Бях ги взел от един пласьор на наркотици в Саут Гейт и сега щях да ги върна на Държавната управа в Сакраменто. Ако пет липсват, управата никога не би забелязала разликата.

Негърчетата бяха изчезнали от ъгъла. Паркирах пред кооперацията „Кортис“, отворих багажника и открих ключето сред останалите от връзката. Отключих стоманеното куфарче и извадих един от пакетите увит в амбалажна хартия.

Вътрешната врата на вестибюла беше заключена. На потъмнелите месингови пощенски кутии на стената имаше табелки с имената на наемателите. Бяха осемнадесет на брой, в редици по шест. Само една от тях беше с печатни букви и само три с имена на мъже. Мис Джо Съмър, широк и неулегнал подпис със зелено мастило, беше номер седем. Натиснах звънеца и зачаках.

От решетката на домофона долетя нисък глас.

— Ти ли си, кукло?

— Ъ-хъ.

Електрическият звънец освободи резето на вратата. Изкачих се по гумираните стълби и навлязох в мрака на сградата. В началото на стълбището имаше крушка, хваната със скоба върху стената, и това беше единствената светлина, която достигаше до площадката на втория етаж. Под лампата имаше съобщение, написано с червило: „Чес аз съм във Флорейнс ще се видим там“. Сянката ми се заизкачва по стената и счупи врата си в тавана.

Номер седем беше последната врата вляво. Когато почуках, металното номерче се раздрънка. Вратата се открехна и отвътре се просмука пурпурна светлина. Отместих се встрани от нея. Момичето се взираше през пролуката и мигаше астигматично към мен. Тя заговори с котешкото си мяукане:

— Не те очаквах толкова скоро. Тъкмо щях да се къпя.

Момичето тръгна към мен, тялото й се очертаваше в халат от тънка изкуствена коприна. Едната й ръка се промъкна между моята и тялото ми.

— Целувка за бейби, Дони?

Влажната й уста докосна ъгъла на челюстта ми. Трябва да съм й се сторил странен на вкус. Тя изстена леко от изненада, отблъсна се от мен и се опря с ръце върху стената. Халатът й се отвори. Тялото й проблесна като риба в сумрачни води.

— Кой сте вие? Казахте, че е той.

— Не си ме разбрала, Джоу. Кериган ме изпраща.

— Нищо не ми каза за теб.

Тя погледна надолу към гърдите си и ги скри под халата скръствайки ръце. Аленият й маникюр, напомнящ нокти на хищна птица, потъна в раменете й. Котешкият глас бе уплашен и съскащ.

— Къде е той? Защо сам не дойде?

— Не можеше да се измъкне.

— Тя ли го задържа?

— Не мога да знам. По-добре ме пусни да вляза вътре. Той ми даде нещо за теб.

— Какво?

— Вътре ще ти покажа. Имаш съседи.

— Така ли? Никога не съм ги забелязвала. Хайде, влез.

Тя отстъпи назад към стаята с пурпурна светлина, мъничко момиче, не по-високо от рамото ми, с неголяма глава, пригладена коса и щедро надарено тяло. Едва ли имаше повече от деветнадесет-двадесет години. Помислих си как ли ще изглежда на четиридесет, ако доживее дотогава. Стаята й беше като част от нейното бъдеще, изчакващо съдбовния момент, в който да я връхлети. Лампион със стойка от черен метал и червен копринен абажур, обшит в синьо, хвърляше неестествената си светлина върху драпирани завеси, висящи от изкривени метални корнизи, червен мохерен диван, отрупан с евтини списания и черга, чийто цвят и шарки бяха заличени от нечистотия. Единственото украшение върху измазаните и боядисани в жълто стени беше миналогодишен календар, изобразяващ сладкиш с извара. Нечия отегчена ръка беше направила на русото момиче от снимката мустаци, козя брадичка и козина по гърдите.

Тя тръгна към мен като нетърпеливо дете, на което бяха обещали подарък.

— Какво ми е изпратил Дони?

— Това. — Аз затворих вратата зад себе си и й дадох увития в амбалажна хартия пакет.

Пръстите й разкъсаха обвивката и кафявите цигари се пръснаха по чергата. Тя застана на колене и започна припряно да ги събира, като че ли бяха някакви гърчещи се червеи, които можеха да й се изплъзнат. Изправи се с четири в ръката и една в устата.

Щракнах запалката си и й подадох огънчето. Казах си, че се налага, че тя тъй или иначе беше пристрастена и че всеки божи ден полицейските отдели се отплащаха на информаторите си с наркотични вещества. Но докато я наблюдавах, не можех да се освободя от усещането, че бях купил едно малко късче от нейното бъдеще.

Тя смучеше кафявия бурен, подобно на гладно дете, впило устни в празна бутилка. Шест дълбоки и тръпнещи дърпания преполовиха цигарата й. Тя погледна остатъка с очи, които ставаха все по-големи и по-бляскави, и дръпна отново. От окадената й уста излизаха кълба дим и променливи усмивки. Съвсем скоро фасът вече обгаряше пръстите й.

След като я угаси в пепелника, тя я постави в празната табакера заедно с останалите четири. Направи няколко танцови стъпки из стаята, препъвайки се леко в украсените си с помпони пантофи. След това седна върху червения диван със силно стиснати между краката юмруци. Очите й бяха огромни и ужасно живи, но погледът й беше обърнат навътре, загубен в цъфтящата джунгла на нейните мисли. Усмивката й продължаваше да се променя: момичешка и глуповата, царствена и триумфираща, похотлива, котешка, старческа и зла, и отново весела и момичешка.

Седнах до нея.

— Как се чувстваш, Джоу?

— Чувствам се прекрасно. — Гласът й дойде дълбоко от съзнанието, едва раздвижвайки устните й. — Боже, имах нужда от това. Благодари на Дони вместо мене.

— Ще го направя, ако го видя. Той не напуска ли града?

— Така е, почти бях забравила, ние заминаваме.

— За къде?

— Гватемала. — Тя произнесе думата, сякаш правеше заклинание. — Заедно ще започнем един нов живот. Един красив и нов съвместен живот, вече без грижи, без гадости и без трусове. Само той и аз.

— С какво ще живеете?

— Със средства — унесено каза тя. — Дони разполага със средства.

— Надявам се, че ще успеете.

— Защо да не успеем? — Тя се намръщи сърдито. Наркотикът беше изострил всичките й емоции — страх, враждебност, а също и надежда.

— Държат го под око.

Тя се изправи пронизана от безпокойство.

— Кой. Ченгетата ли?

Кимнах.

Джоу се облегна на мен, хвана ме над лакътя и ме разтърси с двете си ръце.

— Какво става, протекцията не върши ли работа?

— Доста солидна протекция е необходима, за да се прикрие убийство.

Устните й се извиха, откривайки зъбите. Очите й засвяткаха мрачно срещу моите.

— Убийство ли каза?

— Добре ме чу. Един твой приятел е бил застрелян.

— Какъв приятел? Аз нямам никакви приятели в този град.

— А какво ще кажеш за Тони Аквиста?

Без да отмести очи от лицето ми, тя се отдръпна от мен и започна да се примъква към другия край на дивана, помагайки си с ръце.

Процеди през зъби:

— Аквиста? Трябва ли да знам това име? Колко а-та има в него?

— Не се будалкай с мене, Джоу. Той е един от твоите ухажори. Миналата неделя си го водила тук.

— Кой ти каза? Това е лъжа. — Но в същото време тя огледа стаята, сякаш някой я беше предал. Гласът й беше пресипнал от страх:

— Те убиха ли Тони?

— Би трябвало да знаеш. Ти направи така, че да го убият.

— Не — каза тя. — Това не е истина. Никога не бих се забъркала в такова нещо. Аз съм чиста.

Погледът й се беше завърнал от вътрешните селения на нейния блян. Съзнанието й не беше толкова замъглено, колкото си мислех. От черните дупки в центъра на очите и подозрението плющеше като блестящ змийски език.

— Той не е мъртъв. Ти се опитваш да ме изиграеш.

— Би ли искала да направиш едно посещение до моргата?

— Дон нищо не ми каза. Той би ми казал, ако това се е случило с Тони. Такова нещо не е било предвиждано.

— Защо да ти казва нещо, което вече знаеш? Ти обработи Тони, нали?

— Това не е вярно. Дори не съм го виждала от миналата неделя. Днес цял ден съм била вкъщи. — Тя се изправи и застана над мен, лицето и беше издължено и излъчваше неприязън.

— Да не би някой да иска да ме накисне? Кой си ти всъщност?

— Приятел на Дон. Тази вечер говорих с него.

— Дон не би постъпил така с мен. Арестуван ли е?

— Все още не.

— Ти кука ли си?

— Разбира се — казах аз. — Затова и ти донесох цигарите с марихуана.

— Дон откъде ги намери? — Черните й очи под широкото ниско чело ме гледаха косо.

— От Бози. Не можеше да дойде сам и затова изпрати мен.

— Чудно, никога не е споменавал за теб.

— Той не всичко ти казва.

— Така е, предполагам, че е така.

Момичето прекоси стаята, стигна до прозореца с венецианския транспарант и разсеяно прокара пръсти по дъсчиците. Влачейки краката си, тя се върна обратно и се сви в ъгъла на дивана, като притисна колене към гърдите си.

— Не разбирам какво става — рече тя. — Казваш, че Тони е мъртъв и че Дон ме е излъгал. Защо трябва да ти вярвам?

— Казвам ти истината.

— И ти ли си в играта?

— Така си мислех. Но изглежда, че той ни е лъгал и двамата. Според плана, както той ми го изложи, ти е трябвало да обработиш Тони.

— Това беше първоначалният план — каза тя. Аз трябваше да го сваля долу. Без никаква стрелба, разбираш ли… не бих приела това. Просто трябваше да спра камиона на пътя и останалото да оставя на другите.

— На Дон и Бози?

— Да. Само че те промениха плана. Дон не искаше да залага главата ми в тази работа, нали разбираш. — Тя несъзнателно погали гладкия си овален врат. — И след това се случи нещо… нещо, което Тони ми каза миналата неделя през нощта. Беше пиян, тогава не му повярвах. Той винаги е пълен с някакви страшни истории за нея. Но когато казах на Дон, той реши, че това е вярно.

— Какво му каза ти?

— Тази история за Ан Майер.

— Я ми я разкажи и на мен.

Тя щипна кожата на гърлото си и ме погледна косо.

— Ти задаваш ужасно много въпроси. Откъде да знам, че не си ченге? Откъде да знам, че тези цигари не са били само примамка?

Изправих се, преструвайки се на разгневен, и тръгнах към вратата.

— Както искаш, сестричке. Дотук търпях, но да ме наричаш кука…

Тя тръгна след мен.

— Изчакай една секунда. Недей да се сърдиш. Окей, ти си приятел на Дон и си в играта. Какво ще правиш сега?

— Отивам си. Не ми харесва миризмата тук.

— С кола ли си?

— Долу е.

— Ще ме откараш ли някъде?

— Ако кажеш. Къде?

— Не знам къде. Но не искам да стоя тук и да чакам да ме приберат. — Тя отиде до вътрешната врата и се обърна с ръка върху валчестата дръжка. — Ще взема един душ и ще се облека. Няма да отнеме повече от минута. — Усмивката й ту се появяваше, ту изчезваше като светлинна реклама.

Изчаках петнадесет минути, приспан от шума на душа зад стената. Изпуших една старомодна цигара, която си свих сам и запрелиствах пикантно сантименталните списания върху дивана. „Аз бях любовна примамка“. „Моят последен уикенд“. „Имат ли хората забранени желания“. „Аз бях играчка в ръцете на един старец“. Всички момичета от кориците по един или друг начин приличаха на Джоу. Тя беше едно множество от лица.

Най-накрая ми дойде на ум, че банята й продължаваше доста дълго. Без да чукам влязох в спалнята й. Чекмеджетата на шкафа бяха отворени и празни, с изключение на няколко нечисти дрехи. Отворих вратата на банята. Водата струеше с пълна сила върху ваната, но под душа нямаше никой.

Минах през кухнята, после през задната врата, оттам надолу по дървените стълби и излязох на улицата. През порестите облаци се просмукваше малко светлина. Благодарение на нея видях един дебел стар негър, който седеше вклинен между две боклукчийски кофи до стената. С ръка висяща настрани и с разпрострени крака той приличаше на огромно черно бебе, оставено на входа на света. Разтърсих го, усетих миризмата на долнокачествено уиски и го оставих да спи.

Тръгнах към края на алеята, образуваща висок белезникав правоъгълник, изпълнен с разсеяната светлина от уличната лампа на ъгъла. На улицата се появи човешка фигура. Широки рамене, тесен ханш и с кожена винтяга, той стъпваше тихо и с котешко изящество. Зърнах лицето му. То беше младо и бледо. Над слепоочията му се спускаха кичури права тъмночервеникава коса, която отметна назад с едната си ръка. Другата беше скрита под винтягата. Сянката на стената падна върху него.

— Да сте видял едно момиче да излиза оттук?

— Какво момиче?

— Една малка брюнетка. Вероятно е носела куфар.

— Да, видях.

Той се движеше към мен покрай стената толкова близо, че успях да видя очите му и уплашеното свирепо крушение в тях.

— Накъде тръгна?

— Зависи какво искате от нея. Какво искате от нея?

Гласът му бе тих и спокоен, но аз усетих яростните нотки. Беше едно от онези опасни момчета, родени без късмет и отбити в ярост и мъка.

— Ти да не си Бози?

Той не ми отговори с думи. Юмрукът му излезе изпод винтягата заедно с нещо блестящо и се стовари върху страничната част на главата ми.

Краката ми се подкосиха. Седнах на асфалта, опрях се на стената, а очите ми гледаха нагоре към въоръжения му десен юмрук — това беше сияеща стоманена главина от колело, върху която се въртеше нощта. Лицето му се приведе към мен, застинало и изцъклено от омраза.

— Поклони се, проклето ченге. Да, аз съм Бози. Поклони се и целувай краката ми.

Блестящият му юмрук тръгна надолу към лицето ми. Успях някак си да избегна удара и металът изтрещя в камъка. Опитах се да стана на крака. Но те сякаш бяха направени от стари въжета и износена гума. Третият удар ме намери и нощта започна да се върти по-бързо, като мръсна вода, която се оттича в канал.

Когато съзнанието ми се проясни, видях, че съм в колата и че се опитвам да завъртя ключа и да запаля. Улицата беше безлюдна и това бе добре. По протежение на няколко блока карах като пиян, сновейки от бордюр до бордюр. След това зрението ми се избистри и нормализира.

Пресичайки главната улица, видях окървавеното си лице в огледалото над предното стъкло. То изглеждаше странно изкривено. Погледнах часовника си. Върху китката ми нямаше нищо. Тупнах джоба си и открих, че портфейлът ми е изчезнал, но моят 9,3-милиметров все още беше в отделението за ръкавици. Пъхнах го в страничния джоб на якето си.