Рос Макдоналд
Да намериш жертва (8)

Осма глава

„Бугенвилия Корт“ се пазеше от две смокинови дървета, които стояха като небрежни часови от двете страни на входа. Когато излязох от колата, едър плъх пресече отсрещния тротоар и хукна по ствола на едно от дърветата. В средата на двора имаше пресъхнал фонтан, в центъра на който се мъдреше сипаничав бетонен херувим. Всяка една от осемте вили, които обграждаха двора, имаше малка фасадна веранда, обрасла с бугенвилия^[1] с пурпурни цветове. В повечето от тях светеше и се дочуваше музика, но не и в номер три.

Вратата се отвори в момента, в който я докоснах. Запалих джобното си фенерче. Ръбът на вратата беше вдлъбнат, а при ключалката разбит. Влязох вътре и я притворих с лакът. Шест дни, откакто е изчезнала, помислих си аз и инстинктивно подуших въздуха в очакване да усетя миризмата на смърт. Но долових единствено баналните аромати на живот: застоял цигарен дим, различни напитки, тежък парфюм и неописуемото мускусно благоухание на секс.

Фенерчето ми разсейваше мрака, полепнал по стените и мебелите. Шоколадовите голи тела на Гоген и момичетата с големи шапки на Лотрек висяха по стените в рамки от светло дърво, декоративна камина с изстинала в нея отоплителна газова печка, малка книжна лавица, разпилени книги с меки корици, писалищна маса, малък бар от палмово дърво и кушетка на ивици подобни на зебра, която изглеждаше и нова, и скъпа.

Вратичката на писалището зееше отворена, а винтът на паянтовата ключалка беше изкривен. Чекмеджетата бяха наблъскани с книжа и пликове за писма. Най-горният плик беше адресиран с мъжки почерк до мис Ан Майер. Беше празен.

Сводестата врата с перде отвеждаше в недълъг хол, а оттам до спалнята и банята. Спалнята беше малка и излъчваше чара на жена. Тоалетното шкафче и леглото в стил Холивуд бяха покрити с тънък жълт муселин, в тон с пердетата. Стенният гардероб беше пълен с дрехи — спортни екипи, костюми за работа и няколко вечерни рокли с леко ухание на саше.

Невъзможно беше да се каже дали нещо липсва, но на рафта за обувки имаше няколко свободни места. Леглото беше оправено небрежно и там, където някой беше сядал, бе набрано и смачкано. На нощната масичка лежеше часовник от светло злато, осеян с малки диаманти.

Под леглото нямаше нищо; в чекмеджетата на шкафа също нямаше нищо интересно освен за някой фетишист на бельо. Доста пари беше похарчила Ан Майер за тези неща.

Влязох в банята, затворих венецианския транспарант и включих осветлението. На закачалката за кърпи над ваната бяха окачени найлонови чорапи. Отворих медицинското шкафче над умивалника. Вътре открих обичайния безпорядък от шишенца и кутийки. Една картонена кутийка наполовина пълна с капсули със синя опаковка носеше предписанието: „Да се взема при необходимост от сън и отмора“.

Затваряйки огледалната вратичка, аз видях лицето си сред миниатюрната фъртуна от бели петънца от паста за зъби, полепнали върху стъклото. То беше бледо, очите присвити и пълни с настойчиво любопитство. Спомних си за плъха от дървото, който преследваше сянката си по тротоара. Той водеше своя авантюристичен живот в мрака, глозгаше отпадъците на хората и зад стените се вслушваше в звуците, вещаещи опасност. Като се замислих, този плъх ми се стори по-симпатичен от самия мен.

От съседната вила през затворените прозорци със спуснати транспаранти се разнесе силна и настоятелна музика от радиоапарат. Скъпа, няма ли да се върнеш у дома? Кутийката на четката за зъби беше празна. Отново отидох до тоалетното шкафче в спалнята. Някои неща, които вероятно трябваше да бъдат тук, липсваха: червило, пудра, крем за лице, молив за вежди. Затова пък имаше пинсетки и самобръсначка.

Върнах се в първата стая и започнах да тършувам из чекмеджетата на писалището. Нищо лично не открих в тях, въпреки че сметките и деловите писма бяха непобутнати. Наполовината използвана чекова книжка сочеше баланса от над деветстотин долара. Последно беше записана сумата от сто четиридесет и три долара и тридесет цента за мадмоазел Файнъри с дата седми октомври, т.е. преди осем дни.

Преградите за писма бяха претъпкани с получени сметки, повечето от които за дрехи и мебели. И тук нищо лично. Бях готов да се откажа, когато в дъното на една от преградите открих сгънат плик. Беше с пощенски печат от Сан Диего горе-долу от преди година. Вътре имаше писмо, изписано с химически молив от двете страни на лист евтина канцеларска хартия, каквато може да се намери по хотелите. Писмото беше с подпис „Тони“.

Затворих се в осветената спалня, за да го прочета:

Скъпа Ан,

Може би си изненадана да чуеш за мен. Аз самият съм изненадан. След онова, което ми каза последния път не си мислех, че ще искам да те видя отново да не говорим пък да ти пиша писмо. И ето ме тук забит в Даго, без да има какво друго да правя, от войната насам това е една мрачна ледена пустиня. Казвам ти. Корабът който трябва да изчакам бил задържан от буря недалеч от Баджа Кал. Няма да бъде на док до утре сутринта най-рано и затова ето ме тук забит в една стая в Даго за цялата нощ. Виждам лицето ти ето тук в стаята с мен. Защо не ми се усмихнеш.

Предполагам че ме мислиш за смахнат но тази вечер не съм пил нито алкохол нито нещо друго. Разхождах се навън и видях много жени които можех да имам. Не проявих никакъв интерес. Не ме интересува нито една жена откакто стана това с теб. Бих се оженил за теб ако ми позволиш. Знам че съм с малко пари не мога да се изпреварвам с някои хора от бизнеса с поркането, но аз съм верен приятел. Някои хора са такива типове че трябва да се пазиш Ан. Той не е човек на който да се довериш чух също че е загазил финансово и че парите на жена му няма да ги има още дълго.

Знам че ме мислиш за „мексиканец“ и не достатъчно добър за теб. Това не е вярно Ан. Родителите ми бяха с чиста испанска кръв и във вените ми няма никаква мексиканска кръв. Аз струвам толкова колкото и ти и съм по-бял от „него“. Всичко бих направил за теб Ан.

Това не е заплаха. Аз никога не те заплашвам. Ти не разбра когато откачих това не беше ревност както ти каза. Бях тъжен и се безпокоях за теб. Цялата нощ стоях навън пред дома ти докато „той“ беше вътре. Много пъти съм го правил. Никога не съм ти казвал тази тайна нали. Не се тревожи няма да кажа на никой друг.

Обичам те Ан. Когато угасям светлината виждам как в мрака ти блестиш като звезда.

Твой верен приятел

Тони

П. С. Има ги много жени в този град както ти казах. Не знам какво ще се случи ако се наложи да остана за още една нощ. Предполагам че тъй или иначе за теб това няма значение Ан. Т. А.

Прочетох писмото два пъти, като напрягах зрението си, за да разчета ситния и неграмотен почерк. Струваше ми се, че гледам през очите на мъртвец и че дешифрирам неясните записи на неговата памет.

Когато отворих вратата на банята, в къщата беше настъпила промяна. Едно по-изострено сетиво от слуха усети нечие присъствие във всекидневната, дишащо тяло с плътност по-голяма от тази на мрака. Светлината откъм гърба ми ме правеше уязвим. Малкият хол и сводестият проход бяха като стрелбище, в края на което аз бях фиксираната цел.

Изключих осветлението и тръгнах встрани към спалнята. Протегнатата ми ръка затърси пипнешком касата на вратата. С другата държах фенерчето, като бях готов да го запаля или да го използвам като тояга. На шест стъпки от мен чух шумоленето на пердето от сводестата врата. След това се чу щракване и главното осветление на хола беше запалено.

Покрай дръпнатото перде се подаваше пистолет. Беше 11,5-милиметров, но изглеждаше малък в ръката, която го държеше.

— Излез оттам.

Замръзнах на вратата — половината ми тяло беше изложено. Усещах линията, минаваща между сигурността и опасността да разделя тялото ми на две равни части.

— Излез оттам с вдигнати ръце. — Това беше гласът на шерифа. — Броя до три и после стрелям. — Започна да брои.

Пъхнах фенерчето в джоба си, вдигнах ръце и излязох от дружелюбната сянка. Чърч мина през сводестата врата. Върхът на неговия стетсън докосна корниза на пердето. На ръст беше около два метра и десет сантиметра.

— Ти. — Той се приближи и натисна дулото на пистолета в слънчевия ми сплит. — Какво си мислиш, че правиш?

— Върша си работата.

— Каква работа?

— Майер ме нае да търся камиона му.

— И ти реши, че са го скрили тук, в банята на мис Майер.

— Той ме нае да търся и дъщеря му.

Чърч мушна пистолета още по-дълбоко между ребрата ми и се облегна на него.

— Къде е тя, Арчър?

Напрегнах се, за да посрещна острия натиск на оръжието и още по-острия пристъп на паника. Очите на Чърч бяха широко отворени и безизразни. Стегнатите му лицеви мускули образуваха около устата му трапчинки. Изглеждаше готов да убива.

— Не бих могъл да знам къде е — казах аз. — Моят съвет е да попиташ Кериган.

— Какво имаш предвид?

— Ако разкараш тежкия си патлак, ще ти кажа. Желязото не се отразява добре на стомаха ми. Нито пък оловото.

Той свали пистолета и погледна към него, като че ли беше някаква отделна същност, която отказваше да се подчинява на волята му. Оръжието обаче не влезе обратно в кобура.

— Какво знаеш за Кериган?

— Той изниква навсякъде. Когато Аквиста беше застрелян, Кериган се оказа най-близо. Камионът е бил натоварен с негово уиски. Сега пък се оказва, че е изчезнала балдъза ти. Тя е работила за Кериган и е твърде вероятно да е била негова любовница. И това е само началото. — Изкушавах се да му разкажа за разговора, който подслушах в „Ориенталските градини на Сами“. Но реших да не го правя. Това си беше само мое.

Чърч бутна шапката си, сякаш пречеше на мислите му. Ръката му се спря и разтри едно място на слепоочието му: вдлъбнат синкаво бял белег, навярно оставен от гилза на куршум. Сега, когато челото му беше открито, той изглеждаше по-различно — объркан и чувствителен човек, който използваше каубойската шапка и лицето с волеви нос само като защитна украса. Или може би той беше толкова двойствен, че не познаваше и двете си същности. Пистолетът висеше забравен в другата му ръка.

Когато заговори, гласът му беше променен, безизразен и равен:

— Вече разпитах Кериган. Има алиби.

— Жена му?

— Нейната дума ми е достатъчна. Познавам Кейт Кериган от дълго време. Познавах и баща й, съдията. Тя е жена, на която вярвам напълно.

— Жена, която би излъгала заради мъжа си.

— Може би. Но сега не лъже. Във всеки случай Кериган не се нуждае от алиби. Той е почтен бизнесмен.

— Колко почтен?

— Не говоря за личния му живот. Човек, който има да губи толкова много, колкото Кериган, не тръгва да стреля по шофьори на магистралата.

— Дори и за седем хилядарки? Между другото, това е огромна поръчка. Какво прави той, къпе ли се в него?

— Продава го.

— В неговия мотел?

— Ако зависеше от мен, нямаше да е така. Той притежава бар в другата част на града. „Вечерен клуб на златната пантофка“, както му вика той.

— На улица „Янонали“?

— Значи си ходил натам.

— Какво друго има той, което аз да не знам — политическа протекция?

— Предполагам, че има, чрез връзките на жена си.

Натиснах иглата малко по-дълбоко:

— Нали това не те кара да имаш по-специално отношение към Кериган?

Този път засегнах нерв. Белегът върху слепоочието започна да се зачервява и да пулсира.

— Доста свободно задаваш въпросите си.

— Търся необходимите ми отговори навсякъде.

— Не забравяй с кого говориш.

— Ти непрекъснато си на преден план в мислите ми.

— Май не разбираш напълно ситуацията — каза той. — На път съм да отида в другата крайност. Не ти гарантирам, че това ще продължи. Ако искаш неприятности, мога да те затворя за влизане с взлом.

— Аз действам по-чисто. Когато дойдох тук, вратата беше разбита.

— Сигурен ли си?

— Да, къщата е била ограбена, но не от някой обикновен крадец. На нощната масичка имаше скъп ръчен часовник. Един крадец би го взел, но не би посегнал на някои други неща, които липсват.

— Какви други неща?

— Лични вещи, четка за зъби и прочие. Мисля, че Ан Майер е заминала за уикенда и не се е завърнала в очакваното време. След това някой друг е проникнал тук с взлом, пъхал си е носа в бюрото и е задигнал разни вещи, свързани с личния й живот: писма, тефтерче с адреси, телефонни номера…

— Ти нямаш никакво право да влизаш тук. Дори и да не си разбил вратата, ти си нарушил закона.

— Твоята жена ми разреши да претърся апартамента.

— Какво общо има тя с това?

— Сестра й е изчезнала, тя е най-близката й роднина…

— Къде я видя?

— Докарах я от дома на Майер преди по-малко от час.

— Стой по-далеч от нея, чуваш ли? — каза той с възходяща интонация. — Стой по-далеч от дома ми и от жена ми.

— Май е по-добре да инструктираш жена си да стои далеч от мен.

Не трябваше да казвам това. Пистолетът му излетя нагоре и цевта цапна брадичката ми. Главата ми се удари с трясък в стената зад мен. Чух шума на падаща мазилка. Високата му фигура загуби очертания и се залюля встрани като дърво, което пада. Ръката и рамото ми се стовариха върху пода.

Вдигнах се на крака и с опакото на ръката избърсах кръвта от брадичката си.

— Навярно ще съжаляваш за това, шерифе.

— Измитай се оттук преди да съм направил нещо, за което наистина ще съжалявам.

Дългото му лице, наведено над пистолета, беше с измъчен бронзов оттенък. Очите му бяха безжизнени и празни.

Тръгнах към отворената врата с несигурни стъпки. Музиката от съседната вила беше заменена от някакъв маниакален глас, който твърдеше шумно, че самотата, страхът и липсата на любов са неща от миналото, премахнати от хлорофила.