Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Find a Victim, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Станимир Йотов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2017)
- Допълнителна корекция
- meilanxold (2018)
Издание:
Автор: Рос Макдоналд
Заглавие: Да намериш жертва
Преводач: Станимир Йотов
Година на превод: 1992
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Петриков“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДФ „Абагар“, В. Търново
Художник: Красимир Трифонов
Коректор: Росица Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4372
История
- — Добавяне
На Айвън фон Оу Младши
Един човек се страхуваше, че може да намери убиец.
Друг един, че може да намери жертва.
Единият бе по-мъдър от другия.
Първа глава
Това беше най-ужасният стопаджия, който ме бе спирал някога. Той се надигна на колене от канавката. Очите му бяха като черни дупки върху жълтото му лице, а устата беше едно яркочервено петно, наподобяващо ухилена усмивка на клоун. Вдигнатата ръка наруши равновесието му. Той отново падна по очи.
Натиснах спирачката и върнах стотина метра назад до мястото, където лежеше — мургав човек, облечен в джинси и тъмна работна риза, проснат сред бурените. Беше притихнал като мъртвец, но когато приклекнах до него, можах да чуя свистенето и бълбукането, идващи от гърлото му.
Подкрепяйки крака му с коляно и отпуснатата му глава с ръката си, аз го обърнах по гръб. Кръвта по устата му образуваше малки пукащи се мехурчета. Предната част на ризата му беше потъмняла и мокра. Когато я разкопчах, сред подгизналите косми на гърдите му видях кръглата дупка, която все още изтласкваше малки червени струйки. Свалих сакото си и накъсах собствената си риза. Притиснах я към огнестрелната рана и я превързах с вратовръзката си. Клепачите потрепваха над пепелявочерните очи. Беше млад човек и умираше.
Погледнах назад на юг, а после на север. Никакви коли, никакви къщи, нищо. Бях видял няколко коли на север от Бейкърсфийлд, но после не зърнах нито една. Това беше едно от онези затишия, когато можеш да чуеш само сърцето си да отмерва секундите на твоя живот. Слънцето се беше скрило зад крайбрежните планини и долината се изпълваше с полумрак. Ято птици пресече небето като зрим вятър, пляскащо с криле.
Повдигнах го с глава, полегнала на гърдите ми и го понесох към колата. Беше ми трудно да го нося — нито бе едър, нито тежък, но ужасно отпуснат. Оставих го на задната седалка, опрях главата му на пътната чанта, за да не се задуши и го покрих с одеялото.
Пътувахме така шест-седем мили. За да ми бъде под око, наклоних надолу огледалото за обратно виждане. Когато здрачът се сгъсти, лицето му почти изчезна от огледалото.
Минах покрай табела, върху която пишеше: КЕМП ФРИМОНТ, ЩАТСКА ВОЕННОМОРСКА БАЗА. На пътя изскочи заграждение срещу циклони. Отвъд него редици от полуразрушени казармени постройки маршируваха покрай долината към прегърбения хоризонт. Нямаше и следа от живот. Овалните покриви на хангарите на военновъздушната база, прикрепена към Кемп Фримонт, напомняха гробни могили, построени от изчезнал народ на гиганти. Появиха се крайпътни светлини, а след тях светлините на град. Неонови лампи оцветяваха сгъстяващия се мрак в зелено и жълто: КЕРИГАНС КОРТ — МОТЕЛ ДЕЛУКС. Вестибюлът и по-малките постройки блестяха в светлина. Спрях отпред и влязох. Холът беше изцяло от светъл шперплат и мебелировка в зелено, която имитираше естествена кожа. Жената на рецепцията — също светла, ме огледа със сините си очи, което ме накара да обърна внимание на голите си гърди. Закопчах сакото си.
— Мога ли да ви помогна? — каза тя резервирано.
— В колата ми има един човек, който спешно се нуждае от помощ. Ще го донеса тук, а вие извикайте лекар.
В гънките на сключените й вежди се появи тревога.
— Болен ли е?
— Оловно натравяне. Бил е прострелян.
Тя стана нервно и припряно, отвори вратата зад себе си.
— Дон, ела тук за малко.
— Сега той се нуждае от доктор — казах аз. — Няма никакво време за обсъждане.
— Какво да обсъждаме? — Едър мъж изпълни пространството на входната врата. Човек с тежки рамене, в костюм от светъл габардин, с походка на позастарял бивш атлет. — Какво, по дяволите, става сега? Не можеш ли да се справиш с нещо сама?
Слабите и ръце се заизвиваха една към друга.
— Няма да ти позволя да ми говориш по този начин.
Той й се усмихна без да открива зъбите си. Под подстриганата му коса с цвят на пясък лицето му бе пламнало от алкохол и гняв.
— В моя собствен мотел говоря както поискам.
— Дон, ти си пиян.
— Ти никога не си ме виждала пиян.
Стояха един срещу друг в пространството на рецепцията, лице в лице, в яростна близост.
Аз се обадих:
— Навън има човек, който умира от загуба на кръв. Ако не го допуснете вътре, поне можете да извикате линейка.
Той се извърна към мен. Под прегънатите клепачи очите му приличаха на сиви триъгълници.
— Умира от загуба на кръв? Кой е той?
— Не знам. Ще повикате ли помощ или не?
— Да, разбира се.
Тя взе телефонния указател от гишето, намери номера и го набра. Мъжът излезе, затръшвайки вратата зад себе си.
— Кериганс Мотор Корт — рече тя, — обажда се мисис Кериган. Тук при нас има ранен човек… Не. Казват, че е бил прострелян… Да, изглежда, че е сериозно, ситуацията е критична.
Тя върна слушалката на мястото й.
— Изпращат линейка от окръжната болница. — След това продължи с приглушен глас, почти като шепот. — В нашето семейство не се справяме с критичните ситуации. При тях ние просто се проваляме.
— Няма значение.
— Но за мен има. Аз наистина съжалявам.
Тя склони глава напред над гишето. Нейната светла, пригладена коса беше безмилостно опъната назад, като че ли за да подчертае абсолютната красота на лицето й.
— Мога ли да направя нещо друго? — попита тя, повишавайки глас. — Да се обадя ли в полицията?
— Ще го направят от болницата. Задължени са по закон. Благодаря ви за загрижеността, мисис Кериган.
Последва ме до вратата, една угрижена жена, пропуснала възможността да реагира като човешко същество и неспособна да преглътне това.
— Сигурно се чувствате ужасно. Ваш приятел ли е?
— Не ми е никакъв. Намерих го на магистралата.
Тя докосна ръката ми, сякаш за да установи контакт с действителността и след това бързо я отдръпна, като че ли това я беше изплашило. Очите й се спряха върху гърдите ми. Погледнах към изсъхващото петно, където се бе опирало окървавеното лице.
— Вие също ли сте ранен? Мога ли да направя нещо за вас?
— Абсолютно нищо — казах аз и излязох навън.
Кериган се беше облегнал на отворената задна врата на колата ми. Моите стъпки по чакъла го накараха да се изправи рязко.
— Диша ли още?
— Да, диша. — Кръвта от зачервеното му от алкохола лице се бе отдръпнала на петна.
— Не мисля, че трябва да го преместваме, но бихме могли да го внесем вътре, ако кажете.
— Може да изцапа килима ви.
— Не ставай глупав, приятелю. Казах ти да го внесем вътре.
— Забрави това.
Той дойде още по-близо до мен. Под прожекторите очите му бяха каменисто сиви и непроницаеми.
— Къде го намери?
— Няколко мили южно от военноморската база, в канавката.
— Как стана така, че го докара тук при мен, ако мога да попитам?
— Можеш да попиташ. Това е първото място, до което стигнах. Следващия път ще продължа нататък.
— Нямам предвид това. Просто се чудех дали е съвпадение.
— Защо? Познаваш ли го?
— Да. Той кара един камион на транспортната компания „Майер“ в града. Казва се Тони Аквиста.
— Добре ли го познаваш?
— Не бих казал. Поради естеството на работа ми имам контакти с повечето от продавачите на газирани напитки в Лас Крусис, но не дружа с мексиканските шофьори на камиони.
— И добре правиш. Имаш ли представа кой го е застрелял?
— Това е глупав въпрос.
— Все пак можеш да отговориш.
— Кое ти дава право да задаваш въпроси, приятелю?
— Продължавай да ме наричаш „приятелю“. Това ме ласкае.
— Не спомена името си.
— Така е. Не го направих.
— Може би трябва да ти задам един-два въпроса — каза той. — Да не би случайно ти да си го застрелял?
— Много си съобразителен. Естествено, аз го застрелях, а сега бягам от престъплението.
— Просто попитах. Не можех да не забележа кръвта по теб.
Той се усмихна с притаена злоба. Подвижната му уста, чувствителна и брутална, привличаше юмрука ми, както магнит желязото. Беше доста едър, не толкова възрастен, колкото посъстарен. Пъхнах ръката си в джоба и минах от другата страна на колата.
Включих вътрешното й осветление. Тъжните малки мехурчета продължаваха да излизат от устата на Тони Аквиста. Сега очите му бяха напълно затворени. Усилието да съхрани живота си го бе направило глух и сляп. Линейката изстена откъм пътя.
Потеглих след нея през предградията, покрай магистралата, покрай мотели, хижи и автомобилни паркове, в които войници, търговски пътници, туристи и работници емигранти прекарваха случайни нощи със случайни съседи по легло. При един знак за сливането на два пътни потока линейката зави наляво.
Изпуснах зелената светлина и трябваше да изчакам. Болницата, наподобяваща дълга бяла кутия, пронизана от светлини се очертаваше в далечината. Близо до магистралата се виждаше едно открито кино и осветеният му екран, върху който двама мъже се налагаха един друг под ритъма на страстна музика, се въздигаше на фона на нощта като гигантско видение на насилие.
Открих входа за линейките зад болницата. Червената светлинна табела над него, върху която бе изписано: СПЕШНО ЗВЕНО, хвърляше пъклен отблясък върху зацапаната с автомобилно масло бетонна алея за колите. Преди да вляза, взех чиста риза от чантата си и я облякох.
В приемното отделение, около масата, върху която лежеше Тони Аквиста, се бяха скупчили пет-шест души в бели престилки. Сега дори и устните му бяха пожълтели. От обърнатата надолу банка кръвта капеше в тръбичка, прикрепена към ръката му.
Един млад лекар или може би специализант се наведе над притихналото лице и притисна палците си към очите му. Аквиста не помръдна. Хората в стаята сякаш бяха притаили дъх. Приближих се до доктора. Той ме погледна остро.
— Вие пациент ли сте?
— Свидетел. Аз намерих този човек.
Лекарят завъртя рязко глава.
— Трябвало е да го намерите по-рано. — Той се обърна към една от сестрите: — Не хабете повече кръв за него.
Сестрата спря кръвта и откачи полупразната банка. В ноздрите ме блъсна миризмата на болница и на разложение.
— Ще го бъде ли, докторе?
— Каквото е бил — бил. Няма пулс, няма дишане. Сигурно е кървял от доста време, вероятно няма и половин литър кръв във вените му.
— Огнестрелна ли е раната?
— Несъмнено. Тези рани в белите дробове са чисто убийство.
Погледнах към лицето на Тони Аквиста. Цветът на плът се беше променил в цвят на восък, а устата се хилеше, откривайки зъбите.
— Убийство е точната дума.
Трябва да съм изрекъл тези думи силно или по някакъв странен начин. — Докторът ме погледна притеснено.
— Ваш приятел ли беше?
— Не. Просто не обичам да виждам как това се случва на когото и да било. Обадихте ли се в полицията?
— Да, на шерифа. Това се е случило в района, нали?
— Да, бил е захвърлен в една канавка в района.
Лекарят тръгна към вратата и каза през рамо:
— Предполагам, че шерифът ще иска да се навъртате наоколо.
Не му обясних, че винаги съм изпитвал влечение към това да очаквам полицаите в стерилни помещения. Седнах на един метален сгъваем стол пред приемното отделение и зачаках. Болничните работи около мен течаха в обичайния си ритъм. Идваха и си отиваха сестри, които почистваха стаята за следващия спешен случай. Тони Аквиста, със скрито под чаршафа лице, бе откаран към моргата в края на коридора.
Част от съзнанието ми го последва в студения мрак. Това се случва понякога, когато умира по-млад човек. Сякаш част от мен се бе превърнала във восък под бялата светлина.
Някъде от шептящите недра на сградата се разнесе остър детски плач. Замислих се дали това не бе някое новородено дете, внасящо равновесие в населението на Лас Крусис.