Рос Макдоналд
Да намериш жертва (18)

Осемнадесета глава

Подкарах обратно през зелената тишина край брега на езерото. Минавайки покрай вилата на Кериган, видях червения автомобил, паркиран в началото на алеята. Мисис Кериган, която беше зад предното стъкло, ми махна отчаяно. Оставих колата встрани от пътя и тръгнах към нея.

Тя беше красиво облечена и мрачна — в черна коприна, черна шапка и черни ръкавици. С изключение на очите и устните й, лицето й беше безцветно.

— Не очаквах да ви видя — казах аз.

— Сали Девъри ми каза къде сте. Знаех, че трябва да се върнете по този път. Очаквах ви.

— За тези неща ли?

Извадих връзката с ключове от джоба си и й ги подадох през прозореца. Те издрънчаха нервно в ръкавицата й.

— Не за това дойдох — каза тя. — Сега, когато все пак съм тук, бих искала да видя вилата. Ще дойдете ли с мен?

— Не бих отишъл там, ако съм на ваше място.

— Там ли е тя? Почуках на вратата, но никой не отговори. Вътре ли се крие?

— Не, няма я никъде наоколо. Ани Майер е изчезнала, както каза съпругът ви.

— Но той ме е излъгал за понеделник. В този ден мисис Девъри ги е видяла заедно.

— Явно ги е видяла. Старият Макгауън от „Ин“ също ги е видял. Хванал ги е в гората да вършат нещо доста особено.

По скулите й се появи лека руменина.

— Любили ли са се?

— Едва ли. Тя е копаела дупка в земята. Вашият съпруг я е наблюдавал.

— Дупка? Не разбирам.

— И аз. Имате ли нещо против да вляза вътре?

— Разбира се. Заповядайте.

Тя се премести на другата седалка, освобождавайки мястото зад волана. Показах й токчето с кафява кожа.

— Да сте виждала това?

Тя го взе от ръката ми и го вдигна към светлината.

— Мисля, че да. На кого предполагате, че е?

— Вие ми кажете?

— Ан Майер?

— Предполагате или сте сигурна?

— Не мога да бъда абсолютно сигурна. Струва ми се, че когато я видях миналия петък, тя носеше такива обувки. Къде намерихте това?

— В гората. Изглежда, че го е загубила, когато Макгауън ги е подплашил.

— Разбирам. — Тя пусна токчето в ръката ми, сякаш беше заразено. — Но защо, за бога, са копаели дупка в гората?

— Не копаели. Само тя е копаела. Той е стоял и я е наблюдавал. Това повдига много въпроси, а има само един отговор. Чувал съм за убийци садисти, които са отвеждали жертвите си на самотни места и са ги карали сами да си копаят гробовете. Ако той е планирал да я убие…

— Но това е нелепо. — Думите излязоха от устата й като мека експлозия. — Дон не би могъл да направи подобно нещо.

— Вие ми казахте, че той бил садист.

— Нямах предвид точно това. Говорех по-общо.

Беше стиснала дръжката на вратата, като че ли завивахме с висока скорост.

— Аз също. Това е просто една възможност, която ми хрумна. — Предложих й цигара, тя ми отказа, а аз запалих. — Видяхте ли го в понеделник вечерта, когато се прибра вкъщи?

— Да. Беше много късно, но аз бях все още будна.

— Каза ли ви нещо?

— Не си спомням. Не. Бях в леглото. Той не си легна. Седна да пие. Дълго време го чувах да броди из къщата. Най-накрая си взех хапче за сън. — Ръката й остави дръжката на вратата и се хвана за моята. — Как можете да твърдите, че я е убил? Вие дори не знаете дали е мъртва?

— Така е, но признаците са лоши. Ако не е мъртва, къде е?

— Мен ли питате? — Пръстите на ръката й почти ми причиняваха болка. Очите й бяха с трагичен черно-син оттенък. — Не допускате, че аз съм я убила, нали?

— Така е. Не мога да допусна.

Тя сякаш не чу думите ми.

— Целия понеделник си бях вкъщи. Мога да го докажа. Бях с една приятелка през целия следобед. Тя дойде на обяд и си тръгна чак привечер. Знаете ли коя беше тя?

— Няма значение. Не е нужно да доказвате алибито си пред мен.

— Но все пак аз мога и искам да направя това. При мен беше Мериън Уестмор, съпругата на прокурора. Планирахме благотворителен базар на „Джуниър Лийг“. Струва ми се, че е било ужасно отдавна, по-скоро преди четири години, а не преди четири дни. И колко глупав начин да прекараш следобеда.

— Така ли смятате?

— Сега смятам така. Сега всичко ми изглежда глупаво. Имал ли сте някога чувството, че за вас времето е спряло? Че живеете във вакуум, без бъдеще и без минало?

— Да, веднъж — казах аз. — През онази седмица, когато жена ми ме напусна. Но не трае дълго. И за вас няма да трае дълго. Ще го преживеете.

— Не знаех, че сте имал жена.

— Това беше преди много време.

— Защо ви напусна?

— Каза ми, че не можела да понася живота, който аз водя. Че на другите хора съм давал твърде много, а на нея малко. И предполагам, че в известен смисъл беше права. Но в действителност, въпросът се свеждаше до това, че вече не се обичахме. Поне един от нас вече не обичаше.

— Кой от двама ви?

— Предпочитам да не говорим за това. Изравянето на трупове е грозна работа.

Резкият отказ я накара за известно време да помълчи. Тя погледна към езерото, което проблясваше като отломки от небето, паднали между дърветата.

— Мисля, че сама си го търсех — каза тя. — Все пак миналата нощ вие бяхте мил с мен, днес също. Все си мисля, че това е просто техника. Мистър Арчър, да не би това да е вашият начин на разследване? Вашият психологически разпит?

Във въпроса й имаше достатъчно истина, за да ме накара да трепна.

— Опитвам се да бъда максимално честен с вас. Не отричам, че се изкушавам да използвам хората, да въздействам на чувствата им и да ги разигравам. Това са професионалните деформации на моята работа.

— И вие ги нямате?

— Имам ги. — Променливата усмивка на Джоу Съмър трепна в съзнанието ми като мъгла. — Работата ми е мръсна. Всичко, което мога да направя, е да се следя и да се пазя чист, доколкото мога. — Имах чувството, че тя ме е поставила на мястото ми и промених посоката на разговора: — Какво ви доведе тук все пак?

— Не знам точно. Може би просто исках да ви видя отново. — Тя не пожела да ме погледне. — Ужасно ли е жена да направи такова признание на мъж?

— Ужасно. Кати, ти ме шокираш.

— Не, не ми се подигравай. В това няма нищо смешно. Когато разговарях миналата нощ… тази сутрин с Брандън Чърч, той ме изплаши.

— Нещо неприятно ли направи?

— Не точно. Той не ме обвини в нищо. Но изглеждаше толкова различен, това въобще не беше човекът, когото познавам. Той самият сякаш едва ме познаваше, държеше се с мен като с непозната. Чудех се, дали не е дрогиран или пък да е изгубил ума си. Освен това, онзи другият, помощник-шерифът с испански произход…

— Брага?

— Да, Сал Брага. Чух го да се заканва, че ще те убие. Каза, че ще те застреля, веднага щом те види, а Брандън дори не се опита да го укроти, не каза нито дума.

— Вероятно тази идея му допада.

— Но защо? Какво става с всички нас?

— Това ми е проблемът. Имам и още няколко въпроса, които бих искал да ти задам.

— За Брандън? Той е единственият човек, когото си мислех, че познавам. Изглежда, че никого не познавам истински.

— Относно твоя съпруг и Ан Майер, ако можем да говорим за тях.

След кратка пауза тя отвърна с неутрален тон:

— Няма проблеми.

— Добре. Те бяха ли все още привързани един към друг?

— Не мисля. Той ми каза, че е скъсал с нея преди месеци. Струва ми се, че това беше единственият път, когато казваше истината. Когато ги виждах заедно в мотела, те не се държаха като… — Гласът й заглъхна.

— Като че ли са все още любовници?

Тя кимна.

— Имаш ли представа защо скъсаха, ако допуснем, че са го направили?

— Предполагам, че му е омръзнала… На него жените лесно му омръзваха. — В очите й имаше зъл блясък. — Нейните връзки бяха точно толкова безразборни, колкото и неговите.

— Но след скъсването, все още са се държали приятелски?

— Очевидно. Тя продължи да работи за него до миналата седмица.

— Спомена, че връзките й били безразборни. Какво знаеш за нея?

— Доста неща. Достатъчно, за да я съжалявам повече от себе си. Нали разбираш, познаваме се още от гимназията. Аз съм само с две-три години по-голяма от нея. Ан си имаше име още тогава.

— В гимназията?

— Да, започна от млада. Беше от тези момичета, по който момчетата лудеят, много красива и много дива. Грешката не беше само нейна. Тя порасна страшно бързо. На петнадесет години беше напълно развита жена. Животът й вкъщи също не беше свестен. Майка й беше починала, а в баща й имаше нещо животинско. Наистина животинско.

— Говориш така, сякаш си ги проучвала.

— Баща ми се интересуваше — каза тя за моя изненада. — Беше много загрижен за Ан и за семейството й и обсъждаше тези неща с мен. Той беше съдия в Съда за малолетни, а също и във Върховния съд и този случай беше негов. Трябваше да реши какво да се прави с Ан след онова, което се случи.

— Какво се случи?

Не искаше да ме погледне в очите.

— Баща й я нападна.

— Същото ли е, за което си мисля?

— Да.

— Защо Майер не е в Сан Куентин?

— В съда Ан не пожела да свидетелства против него. Тя, разбира се, беше единственият свидетел и делото пропадна. Но те имаха достатъчно основания да му я отнемат и да не бъде в дома му. Баща ми възнамеряваше да уреди нейното осиновяване, но не стана нужда. Брандън се ожени за сестра й — по това време той беше младши офицер — и те двамата я взеха. Живя с тях няколко години и изглежда това й се отрази добре. С Ан вече нямаше проблеми, поне правни.

— До този момент.

Тя се извъртя внезапно на седалката й погледна нагоре към алеята, която отвеждаше към скритата в планината вила. На фона на светлината полуизвитото й тяло образуваше възбуждаща линия.

— Няма ли да дойдеш с мен до вилата?

— Защо?

— Искам да видя в какво състояние е. Възнамерявам да я продам.

— По-добре стой далеч от нея.

— Защо? Да не би тялото й…?

— Няма такова нещо. Просто няма да ти хареса вътре. Всъщност, по-добре ми върни ключовете.

— Не разбирам защо. — Но все пак тя извади връзката ключове от черната кожена чанта и ми ги подаде. — За какво ти са?

— Ще ги връча на властите, ако намеря някое честно ченге в Лас Крусис. Щом баща ти е бил съдия, трябва да знаеш някое такова.

— Мислех, че Брандън е такъв. Все още вярвам, че е, когато е на себе си. — Тя прехапа устната си. — Защо не отидеш при Сам Уестмор?

— Прокурорът?

— Да, Сам и Мериън са най-старите ми приятели. Можеш да разчиташ на Сам Уестмор. — Тя отново държеше дръжката на вратата, като че ли се нуждаеше от котва, която да я задържи в реалността. — Все пак, безопасно ли е за теб да се връщаш обратно в града?

— Не знам. Но сигурно ще бъде интересно.

Тя каза със слаб и ясен глас:

— Ти си смел човек, нали?

— Смел не. Просто упорит. Не ми е приятно да виждам как разни простаци и грубияни печелят прекалено много пространство. В противен случай те могат да завладеят всичко.

— Ти няма да им позволиш, нали?

Гласът й беше замечтан и почти детски. Очите й, подобни на тинтява очи бяха големи и пълни с роса. Те се затвориха. Обхванах главата й с ръце и я целунах по устните.

Шапката й падна, но тя не се опита да я вдигне. Главата й беше полегнала на рамото ми подобно на разрошена златна птица. Гърдите й се притискаха към мен и аз усещах ускореното й дишане.

— Ти ще ги спреш — каза тя.

— Ако не ме спрат първо те, Кати.

— Откъде разбра, че името ми е Кати? Никой не ме е наричал така отдавна.

Не отговорих. Едно обяснение би разрушило мига.

Той все пак свърши. Тялото й се изопна и се отдръпна назад. Когато се опитах да достигна устните й отново, извърна глава.

— Господи — каза тя дрезгаво. — Имам нужда от пазач, нали? Предупредих те да не се държиш съчувствено с мен. Готова съм да плача на всяко предложено ми рамо.

Червеният автомобил с подвижен покрив ме последва надолу по планината. Продължавах да си спомням вкуса на нейните устни.