Рос Макдоналд
Да намериш жертва (17)

Седемнадесета глава

Закарах Макгауън до дома му. Той живееше в малка кафява хижа зад „Ин“. Покривът й беше островръх, швейцарски тип, а на предната врата бяха нарисувани увяхващи слънчогледи. За моя изненада той ме покани на чаша чай. Произнасяше думата „чай“ някак особено, сякаш харесваше аромата й, който идваше от стария континент. Имаше нещо стародавно и във всекидневната му, претъпкана със стари мебели с тютюнев цвят. Няколко стари броя „Пънч“ лежаха на масата до транзистора. По стените имаше снимки от „Илюстрейтид Ландън Нюз“, а също и няколко стари фотографии.

Една от тях беше увеличена и се виждаше мускулест мъж, прегърнал жена със старомодна слънчева шапчица. Те стояха пред бяла дървена къща и се усмихваха един на друг. Макар че постройката беше неугледна и подобна на кутийка, а хората облечени бедно, в гледката имаше нещо идилично. Усмивките отразяваха някаква довоенна невинност. Погледнах по-отблизо и видях, че мъжът е Макгауън, без брада и в разцвета на живота си.

Старецът дойде от кухнята накуцвайки.

— Скоро чайникът ще заври. Седнете.

— Много сте любезен.

— Сега вече е друго. Всеки посетител е добре дошъл. От един месец не е идвал никой, а пък ми е самотно, откакто почина старата. — Той посочи увеличената фотография с палец. — Това сме ние двамата преди двадесет и пет години. Невинаги съм бил такъв отшелник, какъвто съм сега.

— През цялата зима ли сте сам тук?

— Да.

— Аз не бих понесъл самотата.

Той седеше сковано в старото плюшено кресло, откъдето под тежестта му прахът излизаше на кълба. Някои от прашинките бяха уловени от влизащата през прозореца светлина и се въртяха, сякаш бяха кипящо злато.

— Има различни видове самота, мистър. Как казахте, че ви е името?

— Лу Арчър.

— Различни видове самота — повтори той. — Онзи вид, който ти харесва, е най-добрият за теб. Човек получава известно удовлетворение от това, че живее сам и не се нуждае от никой друг, особено когато е стар. Знаете, че един ден човек се уморява да се щура по света. С много неща се занимавах по моето време, доплувах от Глазгоу като моряк, в Манитоба отглеждах пшеница, в Невада добивах сребро, а в мините на Травърс — мед. Бях пазач в Сан Берду, преди да дойда тук. Но така и не можах да свикна с града. Почти всяка година се връщах в Травърс през отпуската си.

— Струва ми се, че не съм чувал за Травърс. В Калифорния ли е?

— Да, близо до границата с Невада. — Той отново посочи към увеличената снимка. — Тази снимка е направена в Травърс през онези отминали дни, когато там имаше малко повече от хиляда души. Сега е като град призрак, останали само сградите и повечето от тях са тръгнали да падат по склона. Мината е изчерпана, нали разбирате. Последния път, когато бях там преди три-четири години, нямаше нито един жив човек. — Увлечен в спомени, той се усмихна. — Добре се чувствах там след Сан Берду.

— Имахте ли някакви други роднини освен съпругата ви? — Исках да се върнем отново към въпроса за внучката.

— Имах син — отвърна той. — Сега щеше да е на ваша възраст. Загина при нещастен случай при Търминал Айлънд. Освободиха го от военна повинност, защото работеше в корабостроителниците. Аз и не бях го виждал дълго време. Беше се хванал с едно филипинско момиче, а пък аз не гледах на това с много добро око.

Мислите му промениха посоката си, подхванати от лекия и променлив вятър на собствените му чувства:

— Джоу не беше виновна, че порасна малко дива. Майка й също се ожени… този път за друг филипинец… Оставиха момичето да скита по улиците на Лонг бийч по времето, когато трябваше да ходи на училище.

— За внучката си ли говорите?

— Да, тя сега живее в Лас Крусис. Да не би да я познавате?

— Може и да я познавам — казах аз небрежно. — Как се казва?

— Не помня името, което получи след брака, но най-често се представя като Джоу Съмър. Това е нещо като артистично име, тя иска да бъде професионална певица. Може би сте я чували да пее в онзи нощен клуб в Лас Крусис… „Златната пантофка“.

— Не, но съм се срещал с нея.

Седейки върху скърцащото кресло, той се наведе напред.

— Какво мислите за мястото, където работи? Доста долнопробен ресторант, нали?

— Страхувам се, че да.

— И аз това й рекох — заяви той. — Казах й, че една млада и омъжена жена не трябва да работи в бар като този. Във всеки случай не и с шеф като Кериган. Но тя не щя да ме чуе. Аз съм твърде стар, а тя — твърде млада и не можем да разговаряме един с друг. Мисли ме за изкуфял глупак. Може и така да е, но не мога да не се безпокоя за нея. Добре ли беше, когато я видяхте?

Не трябваше да отговарям. Пеещият чайник започна да свири. Макгауън влезе в кухнята. Докато правеше чая, аз мислех какво да му кажа.

Чаят, който беше запарил, беше черен и горчив като собствените ми мисли.

— Чаят е хубав — казах накрая.

Той премигна в утвърдително над наклонената си чаша. Това беше съвсем приличен порцелан, украсен с цветя в старомодна гама от розово и златно. Постави я внимателно на масата до себе си.

— Трябва да я чуете как пее. Но не тези джазови боклуци, които изпълнява в нощния клуб, а някоя от старите песни като „Ани Лори идва през ръжта“. Когато дойде тук, аз я накарах да ми ги пее.

— Кога беше това?

— Миналия месец. Дойде тук някъде към първи септември. Доведе и съпруга си. Познавате ли го и него? Не си спомням името му.

— Как изглежда той?

— Да ви кажа истината, не ми хареса видът му. Той е един червенокос момък…

— Бози?

— Това е името. Значи го познавате, а?

— Бегло.

— Що за момче е? — Лицето му беше потъмняло и хлътнало в костите на черепа. — Ще ви кажа защо питам. Той не се държеше така, както трябва да се държи един млад съпруг в медения месец.

— Това меденият месец ли им беше?

— Така казаха. Аз си имам своите съмнения. Това е гадна мисъл, но дори се съмнявам, че са се оженили както подобава. Той не се отнася към нея с нужното уважение. Погаждат ли се двамата?

— Не зная. Зная само, че е груб човек. Погледнете белезите по лицето ми.

— Трябва да съм сляп, за да не ги видя. Не ми се искаше да отварям дума за тях.

— Бози ми ги направи.

— Тъй ли? С неговите метални боксове?

— Само не ми казвайте, че и вас е обработил.

— Не му се отдаде случай — мрачно каза Макгауън. — Изритах го навън заедно с всичките му партушини, преди да се опита да ми направи нещо. Но това беше бърза работа, просто за минута.

— Какво се случи?

— Този ден перях нещата си, деня, в който той си замина. Те бяха някъде навън и аз отворих куфарите им, за да видя дали нямат нещо за пране. Изтърсих една от мръсните му ризи и се оказа, че в нея е увито оръжие, автоматичен пистолет и чифт метални боксове. Потършувах още малко и намерих парите на дъното на куфара.

— Пари?

— Да. Много пари, увити в стар вестник. Освен това на едри банкноти. Сигурно бяха хиляди долари. Не можех да проумея — задник като него с толкова много пари да не може да си позволи хотел дори за медения месец. И когато се върнаха, го попитах за парите. И за боксовете. И за пистолета.

— Смело от ваша страна.

— Не се безпокойте, аз взех предпазни мерки. Заредих ловната си пушка, и докато говорехме, я държах на коленете си. Изглеждаше така, сякаш искаше да ме убие, но пушката го спираше.

— Какво каза той?

— Не каза кой знае какво. Просто ме нарече с няколко обидни имена, влезе в спалнята, взе куфара си, сложи го в колата и потегли. Джоу не искаше да го пуска, но той не обърна внимание на думите й. Заряза я като пачавра. Мисля, че трудно можете да я вините за това, че впоследствие тръгна с Кериган. — По челото му се появиха бръчки на недоумение. — Но сега казвате, че тя отново е при Бози?

— Да речем.

— Той навярно се занимава с грабежи или нещо подобно?

— Нещо такова. Говорил ли ви е някога за произхода си?

— Не много. Той беше тук само за няколко дни. Спомена Ню Мексико един-два пъти и се хвалеше с връзките си в Албукерк.

— Какви връзки?

— В бизнеса. Мисля, че каза нещо за търговията с алкохол. Но аз знаех, че е самохвалко и не му обърнах много внимание.

— Сигурно сте питал Джоу за него, след като той си отиде.

— Да, но тя не знаеше много. Каза, че го е срещнала само преди седмица в Лос Анджелис. Опитах се да я убедя да не се връща при него. — Размърда се неспокойно. — Мисля, че е по-добре да отида и да я видя отново.

— Може да ви се наложи да вървите дълго.

Той ме погледна въпросително.

— Мистър Макгауън, как сте със здравето? Сърцето ви наред ли е?

Моят интерес го поласка и той насочи палец към гърдите си.

— Тук всичко е наред. Защо?

— Вашата внучка си има неприятности.

— Джоу има неприятности? Сериозно ли е?

— Да, търсят я за кражба на кола и е заподозряна в убийство. Кериган беше застрелян миналата нощ. Видях я да се измъква от мястото, където това се случи.

Той дълго време не каза нищо. Минутите бръмчаха като мухи, които умираха по ъглите на стаята. Тялото му сякаш се смаляваше в креслото.

— Вие сте ме правил на глупак — каза той накрая. — Защо не ми казахте?

— Не исках да ви нараня.

— Да ме нараните? — Брадясалата му уста се изкриви. — Знаех, че Джоу ще си навлече неприятности. Направих каквото можах, за да я спра. Слязох долу в Лас Крусис и се опитах да я отърва от Кериган, от Кериган и този негов град. Когато сте видял толкова много неща по света, колкото и аз… — Ръката му се плъзна настрани. Рязкото и невнимателно движение отпрати чаената чаша на пода, където тя се разби.

Застанах на колене и започнах да събирам парченцата. Усещах, че това беше единственото, което можех да направя.

Той се наведе над мен и попита със слаб глас:

— Тя ли го е убила?

— Не знам.

— Казахте, че е откраднала кола. Защо го е направила? Щях да й дам пари, всичко, което имам.

— Тя се е нуждаела от нещо, с което да се измъкне, и то веднага. Може би е имала намерение да дойде тук при вас.

Погледнах го. Главата му се поклащаше в бавен ритъм.

— Тя не дойде при мен.

Приключих със събирането на тънките бели парченца, сложих ги в здравата чинийка и седнах до масата. Той взе едно полупрозрачно порцеланово късче и го поднесе към светлината.

— Това беше последната от сервиза. Купихме го в годината, в която се оженихме в склада на Хъдсън Бей Къмпани в Уинипег. Ох. — Той върна късчето отново в чинийката. — Няма нужда да се вайкаме за разлятото мляко. Благодаря ти за вниманието, момче.

Отново настъпи тишина.

— Какво се случи със съпруга й, ако й е бил такъв?

— И него го търсят, избягал е. Ограбил е един камион с уиски. Шофьорът бил убит.

— Още един убит?

— Така е. Имате ли представа къде може да е избягал Бози? Или Джоу?

— За съжаление не. — Той се надигна от стола с усилие, изправи се и ме погледна от горе на долу. — А жената, която е изчезнала, онази със загубеното токче. Как се е забъркала в това?

— Това е въпросът, на който трябва да отговоря. Един от въпросите. — Станах и тръгнах към вратата. — Сега отивам в Лас Крусис. Да ви откарам ли?

— Благодаря много, сам ще се придвижа. Имам нужда да помисля. Необходимо ми е време да проумея това.

— Ако Джоу дойде тук, ще ми съобщите ли? Можете да се свържете с мен чрез мисис Кериган.

— Това не знам — каза той. — Може би да, може би не. Ох, тя няма да дойде тук при мен.

Той ми отвори вратата. Свирепото слънце се впи в лицето ми.