Рос Макдоналд
Да намериш жертва (20)

Двадесета глава

Последвах я по стъпалата на верандата и през неокосената ливада. Тя се обърна назад, видя ме и хукна да бяга. В края на празния парцел краката й се оплетоха в избуялите бурени. Тя падна на колене и се сви, косата забулваше лицето й, а белият й врат сякаш беше оголен за някаква незнайна и съдбовна брадва.

Изправих я на крака и я подкрепих с едната си ръка, за да не падне.

— Къде отивате?

— Не знам. Не мога да остана тук с него. Той ме плаши. — Гърдите й се повдигаха и се опираха в мен, подобно на някакви диви създания, уловени в мрежа. — Баща ми е зъл човек и ме мрази. Мрази ни и двете, още откакто сме се родили. Спомням си деня, в който Ан се роди. Майка ми умираше, а той й беше сърдит. Искаше син. Би се зарадвал да види и мен мъртва. Бях глупачка, че се върнах тук.

— Защо напуснахте съпруга си, мисис Чърч?

— Той ме заплашваше. Заплашваше ме, че ще ме убие, ако напусна къщата. Готова съм на всичко, само да не съм тук.

Тя вдигна очи към сляпата фасада на къщата и след това ги отмести към празния парцел с ръждясващите скелети на коли. Оттатък улицата черна лимузина зави покрай ъгъла и спря рязко до бордюра. Видях как от мястото на шофьора се появи един бял стетсън.

— Бранд. — Тя леко се притисна към мен, сякаш костите й бяха омекнали от ужас.

Той тръгна сковано през празния парцел с дългите си като бутала крака. Запътих се да го посрещна. Застанахме лице в лице на тясната пътека.

— Какво правиш с жена ми?

— По-добре питай нея.

— Теб питам. — Големите му ръце висяха до тялото му с отворени длани, но бяха стегнати и трепереха. — Казах ти да стоиш далеч от нея. Заповядах ти също да оставиш този случай.

— Не става. Хванал съм се и ще продължа.

— Ще видим. Ако мислиш, че можеш да не зачиташ заповедите ми, да разиграваш моите помощници и да се измъкваш с това… — Той отхапа част от изречението. — Ето сега ти давам избор. Или се махни от моя окръг до един час, или ще бъдеш обвинен в углавно престъпление.

— Този окръг ти принадлежи, а?

— Остани тук и ще видиш.

— Вече съм дошъл тук, Чърч. Всеки път, когато се срещнем, ти имаш някой находчив нов план как да ме разкараш от случая. Аз съм с бавен ум, но когато нещо се проточи безкрайно, ставам малко подозрителен. Само малко.

— Твоите подозрения не ме интересуват.

— Прокурорът сигурно ще се заинтересува, освен ако и той не е раздразнителен като теб. Ако цялата управа на твоя окръг е раздразнителна ще отида по-горе.

Той погледна към бялото колоидално небе.

— Кое те кара да мислиш, че можеш да ми говориш така?

Във въпроса му имаше нещо театрално. Предположих, че волята му се огъваше и че неговата устойчивост беше разбита.

— Това, че си фалшив. Ти го знаеш и аз го знам. Знае го и жена ти.

Около устата му се оформи бледа линия, така бяла и отчетлива, сякаш направена с тебешир.

— Принуждаваш ме да те убия ли?

— Няма да можеш.

Устните му се разтегнаха и откриха зъбите, сред които проблеснаха златните сувенири на бедното детство. Очите му хлътнаха и потъмняха. Наблюдавах ги, за да видя сигнала. Промяната настъпи. Дясното му рамо се наведе надолу.

Гмурнах се под ръката му. Юмрукът му премина като тромава пчела, която жилна ухото ми в полет. Той залитна встрани и загуби равновесие, откривайки се или за ляв в челюстта или за десен в стомаха. Спрях се на второто. Тялото под дрехите му беше като дъска. Той блокира левия ми удар с дясната си ръка и контрира с неговия ляв. Юмрукът му попадна в страничната част на главата ми и ме завъртя.

Хилда Чърч се беше свила в края на парцела като уплашено животно. Очите й бяха големи и празни, а устата й беше отворена в беззвучен вик.

Нахвърлих се към Чърч като криех лицето си. Юмруците му се забиха под лактите ми и ме прегънаха на две. Тръгнах нагоре с ъперкът, който завъртя лицето му към небето. Шапката му падна. Той залитна няколко стъпки назад и се стовари на земята. Преобърна се, изправи се на крака и тръгна отново към мен.

Дългият му ляв удар намери стомаха, а после и носа ми. Разплутото ми зрение го долавяше украсен в цветовете на дъгата. Той се изви в кръста и дясното му кроше попадна в лицето ми. Навярно това предизвика аркада. По очите ми се разля течна топлина, която оцвети дневната светлина в червено.

Изправих се и тръгнах към него с наведена глава, поех левия му удар и разтърсих тялото му като с чук. Гардът му падна. Нанесох му ляво кроше в челюстта и усетих в лакътя си подобната на токов удар болка. Изуменият му профил се обърна настрани, опасан от червен ореол. Намерих го с ляв удар и след това вложих цялата си тежест в къс десен със сгънат лакът. Той падна по гръб върху страничната част на един модел — Т без колела.

Този път се надигна бавно. Краката му се влачеха в изсъхналата трева. Земното притегляне дърпаше ръцете му надолу. Можех да преодолея падащия му гард и да приключа с него. Вместо това стиснах ръцете му — беше победен, а и жената зад мене крещеше:

— Спрете! Трябва да спрете!

Държах ръцете му неподвижни. Лицето му беше като череп с опънат пергамент. Белегът върху слепоочието му беше червен и пулсиращ. Опитваше се да се освободи, затваряйки очи в агонията на усилието. Кръвта ми потече по него и се смеси с неговата и за първи път от началото на боя бях споходен от ясната мисъл, че единият от нас щеше да убие другия.

Яростта отново се надигна в него. Той ме удари с коляно и рязко се отдръпна назад, отскубвайки се от ръцете ми. Залитна настрани в бурените и се подпря на автомобила без колела. Настъпи пълно затишие. Видях Чърч да се обляга на купето на колата, видях и неподвижните дървета в лишената от полъх горещина и планините зад тях, призрачни и двуизмерни в маранята. Ръката ми отривисто и механично тръгна към бедрото му.

Страхът премина през мен като назъбена искра. В джоба си имах пистолет. Не посегнах към него. Той се нуждаеше точно от това, за да го представи като самозащита. А той беше законът.

Неговият 11,5-милиметров пистолет го теглеше към мен. Продължителното му мълчание беше по-лошо от всякакви думи. Ако стреляше, това щеше да е тук и сега — под бялото небе на долината и по средата на случай, който никога нямаше да разреша. Под дрехите ми течаха студени поточета пот, а кръвта която капеше от брадичката ми, отмерваше секундите.

Жената пристъпи към мен.

— Бранд, този мъж беше мил към мен. Той не иска да стори нищо лошо. Не го наранявай. Моля те.

Ръцете й се протегнаха към оръжието и го наведоха надолу. Тя отиде съвсем близо до него и застана с лице към рамото му.

— Кажи, че няма да го нараниш. Моля те. Не трябва да има повече убийства.

Той я погледна, сякаш никога не я беше виждал преди. Очите му бавно се фокусираха.

— Няма да има. — Гласът му идваше дълбоко от гърлото. — Дойдох да те отведа вкъщи, Хилди. Ще дойдеш ли у дома с мен?

Тя кимна и се облегна на него като кукла, преизпълнена с чувство за дълг.

— Тогава върви и се качи в колата. Аз ще дойда след малко.

— Няма да има повече проблеми нали? Обещаваш ли?

— Няма да има. Обещавам.

Бранд мушна синия пистолет обратно в кобура. Телата им постепенно се откъснаха едно от друго като гигантска деляща се клетка. Тя вървеше зашеметено и отпуснато по пътечката, водеща към улицата. Той я наблюдаваше през цялото време до момента, в който Хилда седна на предната седалка и затвори вратата. Тогава той вдигна шапката си и я изтръска в ръкава си.

— Готов съм да забравя това, ако и ти направиш същото.

— Да, но аз не съм готов.

— Правиш грешка.

— Ти си прави твоите грешки, а аз ще си правя моите.

— По дяволите, Арчър, не можем ли да се разберем?

— Не при условия, които ти изнасят. Оставам в Лас Крусис, докато тази работа не приключи. Опитай се да скалъпиш обвинения срещу мен и аз ще ти покажа няколко от моите.

— Например.

— Провал при изпълнение на служебния дълг. Тайни връзки с престъпници.

— Не. — Той протегна ръка. — Ти не разбираш.

Отдръпнах се назад извън обсега му.

— Разбирам следното: опитвам се да намеря отговор за две убийства и нещо се опитва да ме спре. Нещо, което прилича на представител на закона, говори като представител на закона, но не ми мирише на такъв. Поне моят нос не го долавя. Мирише ми на някой тъпак. Тъпак, който получава обществени пари, и докато седи зад полицейското бюро, се прави на служител.

— Винаги съм си изпълнявал дълга. — Но в думите му липсваше убеденост. Гневът му се беше насочил навътре и потискаше уязвеното му ръмжене.

— Изпълни ли го миналата нощ, когато остави онзи камион да се измъкне от окръга?

Той не отговори. Стоеше и гледаше земята между нас, после се обърна на пети и тръгна към колата си, като леко се препъваше. Гърбът на сакото му беше разпран. По дъното на неговия стетсън имаше ивица кал. Сянката, която тялото му хвърляше в разсеяната светлина, беше неясна и трептяща.