Рос Макдоналд
Да намериш жертва (26)

Двадесет и шеста глава

Навсякъде по периферията си небето стана бяло като вар, а след това запламтя в цветовете на джубокс дансинг. Слънцето се появи в огледалото за обратно виждане като неочаквана ярка монета, изхвърлена от автомат. Променливата пустиня се присмиваше на небето, а дърветата на Юда се накланяха налудничаво към връхлитащата зора.

Помислих си, че ако това място има бог, то той е самотен и първобитен, терзан от многоцветни спомени и отегчен от нечовешката драма на стопяващи се звезди, изгреви и залези. Погледнах към спящото лице на Бози, подуто и безцветно като лице на удавник, изтеглен от черните дълбини след много седмици. Главата му беше на рамото на Джоу. Тя беше будна и го гледаше.

Аз тласках удължената сянка на колата на запад през равнината и бях толкова уморен, че ми беше необходимо голямо усилие на волята, за да държа педала на газта натиснат. Когато видях прохода Техачапи, разбудих Бози и изслушах неговото мънкане, с което ми даде указания за посоката. След няколко километра страничният път се наклони наляво. Той водеше към един скрит каньон и постепенно се загубваше сред следи от добитък.

Дъното на каньона все още беше в сянка. Над него кръжаха няколко рошави мишелова. Звукът на колата ми ги накара да се понесат нагоре към блестящата синева. В подножието на склона, където един пресъхнал поток се извиваше между дъбови шубраци, стоеше черен автомобил с подвижен покрив.

— Тя е там — каза Бози.

Оставих Макгауън да го пази с пушката си и прекосих пясъчната ивица, която ме отделяше от изоставената кола. Отпред тя беше празна, а задният капак беше заключен. Някакъв рис бе оставил следи от лапите си върху прашната й коруба.

Върнах се до колата за лост. Очите на Бози, потънали дълбоко в чудатата маска на лицето му, ме следяха въпросително.

Въпросът беше изречен от Макгауън.

— Няма ли я в колата?

— Ще насиля багажника.

Разбих го. Тя беше вътре и лежеше с прибрани колене като дете в метална утроба. Отпред върху лятната й рокля имаше кървав знак. Токчето на едната от натрапчиво кафявите й обувки липсваше.

Наведох се да погледна лицето й. В очите ми напираха сълзи и почти ме заслепиха. Не че тя означаваше нещо за мен. Никога не бях виждал Ан Майер, освен на снимката, където се смееше под слънчевата светлина.

Онова, което усетих, беше гняв, гняв срещу безпомощността на мъртвото момиче и срещу моята собствена безпомощност. Горе мишеловите се въртяха в променливи кръгове и приличаха на пияни погребални агенти. Червеното и безумно око на слънцето надзърташе над ръба на каньона.