Рос Макдоналд
Да намериш жертва (22)

Двадесет и втора глава

Кейт Кериган чакаше в колата ми.

— Страхувах се, че няма да те намеря — каза тя, когато отворих вратата. — Взех такси до тук. Макгауън се обади от електростанцията.

— Нещо за мен?

— Да, той е на път за вкъщи, за да се срещне с теб. Не говореше много определено, но мисля, че е нещо за внучката му. Помоли ме на никого да не споменавам за неговото обаждане освен на теб.

Влязох в колата и потеглих. Гимназията остана зад гърба ни. Когато подминах няколко сгради след съда, видях един челен отряд от форсирани коли и таратайки, които вилнееха по улиците. Следваше ги нередовна армия от момчета в джинси и красиви момичета с голи крака. Някои от момичетата бяха на възрастта на Джоу. Чудех се какво я е отделило от тях, къде беше разликата.

Кейт промени посоката на мислите ми.

— Като си помисля — каза тя, — че преди по-малко от десет години и аз бях едно от тези деца. Най-щастливото от тях. Тогава баща ми беше още жив и аз бях Кралицата, която се завръщаше в дома си, а капитанът на футболния отбор ме водеше на разходка. Мислех си, че всичко ще бъде прекрасно, през целия ми живот. Защо никой не ми каза?

— Никой никога не казва.

— Те ме оставиха да живея в свят на мечти — горчиво каза тя. — Оставиха ме да повярвам, че съм особена, че нищо не може да ме нарани. Знаеш ли коя си мислех, че съм? Дамата от Шалот^[1], наблюдаваща света в огледало. И след това огледалото се счупи. Нали знаеш поемата?

— И аз съм я чел в гимназията.

През останалата част от времето, докато пътувахме към дома й, ние мълчахме. От Макгауън нямаше и следа, и тя ме помоли да влезем вътре и да изчакаме. Въпреки слънцето, което грееше през целия ден, всекидневната й беше мразовита. От стените все още се носеха отгласи от кавгата, която бях подслушал.

Тя хвърли черната си шапка и ръкавици на един стол и ми посочи другия.

— Дори е по-лошо, отколкото си мислех. Сам Уестмор каза ли ти?

— Малко.

— Дон ми остави по-малко от нищо. Сам казва, че може да отговарям за данъци, които не са били плащани в продължение на няколко години. Нещо, за което дори не знаех.

— Това няма да се случи, ако Уестмор се намеси. Той ти е добър приятел, нали?

— Винаги съм смятала така.

— Но какво ще стане в противен случай? Какво ще стане, ако те наистина ти вземат останалото имущество?

— Ще остана без стотинка.

— Това толкова ужасна перспектива ли е?

— Въобще не знам. Още не съм се сблъскала с това.

— Прецени отсега. От какво има да се боиш толкова? Ти си млада, красива и умна.

Ръката й върху, която нямаше пръстени, нетърпеливо тръгна настрани.

— Страхувам се, че не мога да отговарям на комплименти. Не и днес. Благодаря ти все пак за добрите намерения.

— Не виждам от какво има да се оплакваш. Той ти направи услуга с това, че го застреляха. А може би ти е направил още една, като е пропилял парите ти, вместо ти да сториш това.

Тя ме погледна така, сякаш се съмняваше в моя разсъдък.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти отново ще решиш да се омъжиш…

— Никога.

— Въпреки това ще го направиш. Когато то стане, ще имаш един по-добър шанс да срещнеш честен съпруг, а не някой друг Кериган. Този щат гъмжи от мъже, които искат да забогатеят лесно, търтеи, които се тълпят подир парите, където и да се намират те. Срещал съм ги с хиляди.

— Толкова ли са много?

— Мини покрай някоя голяма сграда в Бевърли Хилс или Санта Барбара, или Санта Моника и ще срещнеш двама-трима в техните ягуари и кадилаци.

— И всички ли имат… съпруги?

— Те ограбват жените. Докато има жени, които да притежават три четвърти от собствеността в този окръг, ще има и мъже, които ще се опитват да им я отнемат, а пък и успяват. Ти принадлежиш към най-голямото тайно женско общество в Съединените щати — на заможните момичета, които се омъжват за неподходящи хора и живеят, за да оплакват избора си. Техните средства служат за издръжка на мъжкото братство.

Тя ме изгледа продължително и изумено.

— Ти живееш в ужасен свят, нали?

— Истинският свят.

— Как понасяш това?

— Като не инвестирам чувствата си във фалшиви стойности. А ти?

— Аз не мога. Вероятно е очевидно. Аз съм момиче, отгледано с нежност — тя произнесе фразата с ирония, — което прекалено дълго чакаше да порасне. Трудно е да пораснеш… не е чудно, че толкова малко хора успяват. — Между веждите й се появи дълбока тревожна бръчка и гласът й се промени. — Дон не беше толкова лош, колкото си мислиш. Той искрено се стараеше, до едно време поне. Това, че не можеше да оперира с пари, не беше само негова грешка. Трябваше да му помогна. Можех да го направя по най-различни начини. Аз не бях добра съпруга. Той се нуждаеше от повече, отколкото бях способна да му дам.

— Той се нуждаеше от повече, отколкото някой можеше да му даде.

— Днес следобед си пълен с тежки думи.

— Извинявай. Както ти казах, срещал съм ги много като Кериган. Там, където трябва да имат сърце, те имат вакуум. Или пък може би нещо ги сполетява, когато са деца. Във всеки случай, в тях няма нищо друго освен глад, глад, който ти не можеш да утолиш.

— Като жена?

Тя се изчерви, надигна се от смущение и отиде до големия прозорец. След малко се обърна към мен или към нехайния град:

— Не бих могла да се подредя по-лошо, нали? Като си помисля какъв беше баща ми… човек, когото уважаваха в долината. Дядо ми е основал колежа в Лас Крусис върху земя, която сам е дарил. А аз ги предадох. Аз пропилях не само техните пари. Аз пропилях тяхната репутация, всичко, което отстояваха, цялото минало. — Тя се обърна и огледа арктическата красота на стаята. — Едва ли е честно и едва ли е възможно да унищожа толкова много с една-единствена грешка.

— То не е унищожено, нито пък ти. Мошеници като Кериган не могат да унищожат истинските хора и истинските неща.

— Наистина ли?

Тя отново се обърна с гръб. Светлата й коса, която се спускаше свободно надолу я правеше да изглежда като младо и стройно момиче. Трудно беше да повярваш, че е преминала през седем тежки брачни години и че един изстрел я бе направил вдовица.

Приближих се до нея.

— Твоят живот не е свършил, той едва започва.

— Страхувам се, че не можеш да ме утешиш с тази недодялана философия… Не, извини ме за тези думи. Ти си мил с мен още от самото начало.

— Не беше трудно, Кати.

— Той каза, че не съм била жена. Аз съм жена, нали?

Обърнах я за раменете и я прегърнах. Тя ми поднесе устните си. Опрени на превръзката ми, те промълвиха:

— Съжалявам, че са те наранили, Лу. Моля те, не се излагай повече на опасност.

— Няма. Не е нищо сериозно.

— Аз жена ли съм наистина? Аз… привличам ли те?

Не можах да й отговоря с думи.

След известно време тя каза:

— Чувствам се като вдовицата на Ефезий.

— Аз съм пълен с тежки думи, а ти с литературни алюзии. Продължавай. Много е поучително.

— Подиграваш ми се.

— Защо не?

Тя дръпна главата си върху изваяното си бяло рамо и прошепна в ухото ми:

— Накарах ли те да се почувстваш мъж, Лу? Накарах ли те?

— Аз и преди се чувствах мъж. И все още е така.

— Хвалиш се.

— Добре, хваля се. Няма кой да ме чуе освен теб, а ти нямаш нищо против.

Тя се засмя. По верандата се чуха тътрещи се неравномерни стъпки. Звънецът се обади напевно.