Рос Макдоналд
Да намериш жертва (24)

Двадесет и четвърта глава

Първите няколко километра след отклонението от магистралата, пътят беше прав и равен. След това започна да се вие и извива по собствена воля. Повърхността му беше набраздена от дупки и вдлъбнатини и трябваше да намаля скоростта.

Някъде по средата на пътя гумите ми заораха в пясък, натрупан от рушащия се склон. От другата страна земята пропадаше стръмно в каньона. По-нататък светлините ми отново попаднаха на набраздена кафява купчина пясък. Спрях колата и излязох. Макгауън остана на предната седалка.

Пясъчното хълмче покриваше повече от половината път. В самия му край имаше отпечатъци — следи от огромен камион. Когато ги разгледах по-отблизо с фенерчето си, открих, че това бяха две бразди от гуми, които частично се наслагваха една върху друга. И двете бяха пресни.

Изправих се, сърцето ми се блъскаше в ребрата. Някъде по черните възвишения над мен слаб вой терзаеше тишината. Не помръднах. Звукът се усили. Това беше двигател на кола, която се спускаше надолу по планината.

Светлините проблясваха срещу небето и някъде горе се очерта каменна подпора срещу срутвания. Върнах се при колата и угасих фаровете. Нямаше време да я преместя. Извадих пистолета и се свих зад отворената предна врата. Макгауън се протегна за пушката си.

Дългите снопове на фаровете се простряха над каньона, след това се върнаха на пътя и блеснаха в очите ми. Малката спортна кола подскочи на завоя. Клаксонът изсвири. След това се задействаха спирачките й. Тя се завъртя, плъзна се и се вряза напречно в пясъка като едва не се преобърна. Шофьорът изхвърча през вратата откъм наклонената страна, падна по лице и остана да лежи неподвижно на пътя.

— Това е Джоузифин — каза Макгауън.

Затичах се към нея и насочих фенерчето си към лицето й. Откъм горната й устна пълзяха две кървави червейчета. Очите й бяха втрещени от шока, но беше в съзнание.

Опита се да се изправи и не успя. Подкрепих я с ръката си. Плътта й бе съвсем омекнала, а тялото й бе толкова крехко, сякаш беше без кости.

— Аз съм ранена — каза тя, подсмърчайки. — Те ме нараниха много тежко.

Избърсах окървавената й устна и тогава видях, че роклята й беше разкъсана до кръста. По тялото й имаше контузии, които не можеха да бъдат от падането от колата.

Макгауън излезе от автомобила и с усилие се запъти към нас.

Заговорих на момичето с жестокост, каквато не изпитвах.

— На енергични хора като теб рано или късно им се случва да пострадат. Това е напълно справедливо, когато самата ти нараняваш други хора.

— Никого не съм наранявала през живота си.

— А Тони Аквиста?

— Не знаех за Тони. Честно, мистър.

— А Кериган?

— Когато отидох там, Дон беше мъртъв. Аз не съм го застреляла.

— А кой?

— Не знам. И Бози не знае. Аз трябваше да се срещна с него. Ние заминавахме заедно, той и аз.

Тя излизаше от шока. Очите й започваха да се движат и да възвръщат блясъка си. Една сълза остави върху лицето й светла следа.

Нанесох удар напосоки:

— Какво стана с парите, които Бози даде на Кериган?

Джоу не отговори. Но главата й неволно се отпусна върху ръката ми и тя погледна към спортната кола с крайчеца на очите си.

Макгауън се обади зад мен:

— Добре ли си, Джоузи?

— Разбира се. Превъзходно. Всичко е отлично. — Острото й езиче близна горната й устна. — Дядо?

Оставих ги насаме и претърсих двете седалки на колата. В пространството зад седалката на шофьора под пътническия сандък имаше един продълговат пакет, увит във вестник и вързан с връв. Разкъсах хартията. Беше пълен с банкноти от петдесет, сто и петстотин долара, всичките нови. Вестникът, в който беше увит бе портландски „Орегониън“ от август тази година. Загънах го отново и го заключих в металното куфарче за доказателства, намиращо се в пътническия куфар в колата ми. Пари и марихуана — нещата, които произвеждаха мечти.

Сега тя бе изправена на крака, а Макгауън я бе взел в прегръдките си. Тя мяукаше като котенце, изцапано котенце в буреносен свят.

— Те ме обградиха. Отвориха една от касите и се напиха, а после започнаха един по един. Отново, и отново, и отново. — Гласът й прескочи на октавите на отчаянието.

На фона на заплетените й коси лицето му беше гранитно.

— Аз ще ги убия, момиче. Колко са?

— Трима. Дойдоха от Албукерк да вземат уискито. Трябваше да остана с теб, дядо.

Той се намръщи и на лицето му се изписа печал и почуда.

— Твоят съпруг не се ли опита да ги спре?

— Бози не ми е съпруг. Предполагам, че би ги спрял, ако можеше. Но преди това те му взеха пистолета и го пребиха.

Докоснах потръпващия й гръб.

— Те все още горе ли са, Джоу?

— Да, когато се измъкнах товареха камиона. Другият камион оставиха в старата пожарна.

— Покажи ми мястото.

— Не искам да се връщам там.

— Но не искаш и да останеш тук сама.

Тя погледна към колата, а след това нагоре и надолу по пътя, сякаш неясните му очертания бяха годините на нейния живот, минало и бъдеще. Без да продума момичето седна на предната седалка.

Минах през тясното пространство между спортната кола и бездната на каньона. Макгауън държеше пушката между коленете си. Джоу седеше между нас, с поглед зареян в нищото.

— Заради парите ли уби Кериган? — попитах аз.

— Не. Не. Аз отидох там, за да се срещна с него и го намерих в кръв. — Гласът й беше безнадеждно монотонен.

— Защо избяга тогава?

— Защото щяха да си помислят, че аз съм го убила. Точно като теб. Но аз не бих наранила Дон Кериган. Аз го обожавах.

Макгауън се изплю през прозореца.

Аз казах:

— Ти си взела парите от него.

— Да, взех ги. Имах това право. Дон беше мъртъв, на него не му трябваха. Те лежаха на пода в офиса, вдигнах ги, взех една кола и тръгнах да търся Бози. Всичко, което исках беше да се махна.

— И двадесет хиляди долара. Бози ли ти каза да вземеш парите и да отидеш при него?

— Не, нищо подобно. Аз знаех, че заминавам с Дон. Дори не знаех със сигурност къде е Бози.

— Това е истина. Бях ти казал — рече Макгауън.

Тя вдигна лице, за да ме погледне.

— Защо не ме пуснеш? Не съм направила нищо лошо, с изключение на това, че взех парите. А те просто си лежаха там. — Гласът й се оживи. — Задръж ги за теб, защо пък не? Никой няма да узнае. Дядо няма да каже.

Макгауън издаде звук, който можеше да бъде или стон или изсумтяване изразяващо отвращение.

Аз рекох:

— Парите нямаше да ви свършат работа. Не знаеше ли това?

— Я повтори.

— Парите бяха крадени и Бози не можеше да ги харчи. Той ги е взел от една банка в Портланд, а те са имали списък на банкнотите. Никой никъде не можеше да ги използва. Или може би си знаела това.

— Не ти вярвам. Бози не би направил такова нещо.

— Все пак го направи. Той е мамел Кериган. Парите са били държавни.

— Ти си луд — каза тя разпалено.

— Така ли? Помисли малко, Джоу. Би ли рискувал Бози двадесет хиляди долара в сделка като тази, ако му бяха от полза? Никой не би постъпил така.

Известно време тя не каза нищо. Чувствах нейното присъствие и почти усещах движенията на малкото й смрачено съзнание. Нейната личност, понесла насилие, отново се затваряше — здраво, стегнато, като юмрук в отбрана.

— Ако това е вярно, се радвам, че го пребиха. Той си го заслужи. Радвам се, че го измамиха и му взеха парите.

Изкачвахме се към хребета, който извисяваше черната си твърд срещу надупченото от звезди небе. Подавах газ към работещия с мъка двигател през кратки интервали и завивах ту към единия, ту към другия край на пътя, за да избегна срутванията и дупките.

— Джоу?

— Още съм тук. Никъде не съм отишла.

— Миналата нощ каза, че са те избрали да спреш камиона на Аквиста, но след това нещо променило плана. Кое беше то?

— Дон не искаше да ме излага на опасност — каза тя с известна гордост. — Във всеки случай, това беше главната причина.

— А какви бяха другите?

— Той направи услуга на един негов приятел. След това този приятел му направи услуга на него.

— Като спря камиона и застреля Аквиста?

— Той само спря камиона. Дон не е очаквал никакво убийство. Този негов приятел не постъпи според плана.

— Кой беше той, Джоу?

— Дон не споменаваше имена. Казваше, че колкото по-малко знам, толкова по-добре. Той искаше да съм на чисто, ако планът се провали.

— Чърч ли беше? Шерифът?

Тя не отговори.

— Майер?

Отново никакъв отговор.

— Каква услуга направи Дон на приятеля си?

— Защо не се заемеш с Бози? Той беше вътре в играта. В понеделник през нощта той и Дон отидоха в пустинята.

— Какво правиха там?

— Това е дълга история. Няма да ти е интересна.

Макгауън изкудкудяка като кокошка:

— Не крий нищо, скъпа. Трябва да изповядаш всичко.

— Да изповядам всичко, казва той. — Смехът й се люшна пискливо на границата на истерията. — Аз нямах нищо общо с това. Аз съм чиста. Всичко, което знам, е онова, което те ми казаха.

— Кои те?

— Тони и сетне Дон.

— Какво ти каза Тони в неделя през нощта?

— Дон каза, че не трябва да говоря за това. Но мисля, че сега, когато е мъртъв, това повече няма значение. Какво ли и има? В събота Тони проследил Ан Майер до езерото Пердида. Тя била във вилата на Дон заедно с някакъв мъж, а Тони надничал през прозореца. Тази история не е много ясна. Нищо от онова, което правеше Тони, не беше много ясно. На него винаги нещо му се губеше.

— Какво е видял той?

— Нормалното, предполагам. Хубава музика.

— Кой е бил човекът с нея?

— Не ми каза. Мисля, че го беше страх да ми каже. Цялата тази работа го извади от равновесие, нали разбираш. Той беше влюбен в Ан Майер и когато погледнал вътре и я видял да лежи мъртва на пода…

— Видял я мъртва?

— Така ми каза.

— В събота през нощта?

— В неделя. В неделя той отново се качил горе. Надникнал през прозореца и тя била там, kaputt. Поне това беше историята, която ми разказа.

— Как е разбрал, че е била мъртва?

— Хвана ме натясно. Аз не го разпитвах. Реших, че може би я е убил сам. Той беше достатъчно смахнат да направи това.

— Някой лъже, Джоу. Ан Майер е била жива в понеделник. Дядо ти я видял с Кериган в понеделник следобед.

— Не бях сигурен, че е тя — каза Макгауън.

— Трябва да е била тя. Това токче е паднало от нейната обувка. Аквиста сигурно е сбъркал. Може би само му се е сторило, че е мъртва. Той не беше ли се натряскал в неделя?

— Да, беше малко мръднал — каза Джоу, — но не му се е сторило. След като разказах това на Дон, в понеделник той отиде до езерото и тялото й наистина е било там, точно както каза Тони.

— А къде е то сега?

— Някъде в пустинята. Дон я е качил в колата й, откарал я и я оставил.

— Това ли е било услугата за неговия приятел?

— Предполагам, че да. Но той каза, че трябвало да го направи, трябвало да я махне от вилата си. Страхуваше се, че ще припишат убийството на него.

— Къде в пустинята я е оставил?

— Откъде да знам. Аз не бях там.

— Но Бози беше.

— Точно така. Той отиде с Дон в пустинята и след това го докара обратно.