Рос Макдоналд
Да намериш жертва (14)

Четиринадесета глава

От къщата зад араукарията се чуваше музика: нервен диалог между пиано и струнни инструменти. Съжалете ме, казваше пианото. Ние те жалим, отвръщаха цигулките. Когато почуках на вратата, музиката спря. Мисис Кериган открехна хванатата с верига врата.

— Кой е?

— Арчър.

Нейният глас и видът й бяха неопределени.

— А да, спомням си… от мотела.

— Тъкмо идвам оттам. С вашия съпруг стана злополука.

— Пътна злополука?

— Злополука, свързана със стрелба.

— Дон? Сериозно ли е ранен?

— Много сериозно. Може ли да вляза?

Пръстите й се засуетиха около веригата. Най-накрая тя я освободи и, отстъпвайки назад, ми направи място да вляза. Беше облечена в хавлия от син серж, със строго деколте и обточена с бял кант. Стройните й крака бяха в найлонови чорапи, носеше и обувки.

— Не можах да заспя — каза тя. — Мисля, че имах предчувствие за нещо лошо. Стоях тук и слушах музиката на Барток. Това е все едно да слушаш звука на собствените си мисли… Мисли от два часа през нощта.

Тя затвори решително вратата, бравата изщрака и след това жената направи усилие да се постегне. Очите й бяха леко подпухнали от сълзи или безсъние. Те се спряха върху лицето ми.

— Вие също сте ранен, мистър Арчър.

— Това за момента няма значение. Ще го преживея.

— Много тежко ли е ранен Дон?

— Възможно най-тежко.

— Трябва да отида при него, нали? — Тя тръгна към площадката на стълбището, след това се обърна с ръка върху централната колона на стълбата. — Да не искате да кажете, че е мъртъв?

— Той е убит, мисис Кериган. Не бих отишъл там на ваше място. Те ще започнат да идват тук.

— Те?

— Полицията, хората на шерифа. Ще искат да ви зададат няколко въпроса. Аз също имам.

Тя мина нерешително през вратата, водеща към всекидневната и се подпря на бялата копринена облегалка на широкото канапе, полюшвайки се леко като стройно дърво под напора на вятъра. После плесна чело с върховете на пръстите си. Успях да зърна изящните сини вени на китката й.

— Ще ме извините за секунда, нали? Този концерт все още звучи в главата ми. Не трябваше да го пускам, след като се чувствах толкова уязвима. Имам усещането, че за една нощ два пъти съм станала вдовица. — Тя вдигна глава. — Как е бил убит? Казахте, че е бил застрелян.

— В офиса му в мотела, преди не повече от час.

— И аз съм заподозряна, това ли трябва да разбирам?

— Не и от мен.

— А защо не?

— Да кажем, че харесвам лицето ви.

— Аз не го харесвам — каза тя с детска сериозност.

— Не харесвам лицето си. Навярно имате някоя по-основателна причина от тази.

— Добре. Вие ли го застреляхте?

— Не. — Тя продължи да говори с по-рязък и по-сигурен глас: — Но не си мислете, че онова, което чувствам, е скръб. Това е просто… объркване. Не знам как да го приема. Всъщност, малко чувства са ми останали. И не мога да твърдя, че съжалявам за това, че всичко беше свършило. Дон не беше добър човек. Мисля, че така беше честно. Аз не бях добра жена.

— Не бих говорил по този начин с полицията. Полицейският мозък обича простите и очевидни модели и е много вероятно да ви прикачат етикетчето на главния заподозрян. За всеки случай ще имате нужда от някакво алиби. Имате ли такова?

— За кое време?

— Приблизително за последния час.

— Просто си бях тук, вкъщи.

— Никой ли нямаше при вас?

— Никой. В продължение на час и нещо слушах грамофонни плочи. Преди това събирах перлите си, което навярно е отнело час. Пръснах ги на верандата. След като събрах всички до една, аз ги взех и ги хвърлих отново. Не мислите ли, че е било налудничаво да правя това? — Пръстите й се върнаха към слепоочията, които бяха хлътнали, гладки и изящни като раковини. — Дон имаше навика да ми казва, че съм луда. Мислите ли, че е бил прав?

— Мисля, че вие сте една добра жена, преминала през много страдания. Съжалявам, че ще ви се наложи да преминете през още.

Докоснах синьото й сержово рамо. То не се поддаде на натиска. Тя остана неподвижна, с извърната глава и с мигащи през сълзи очи.

— Не ми съчувствайте, не съм свикнала да ми съчувстват. Почти ми се иска да ме обвинят, че съм го убила. Ако бях сторила това, навярно бих се чувствала по-малко празна.

— А ако го бяхте убила? Щяхте ли да отречете това?

— Мисля, че не — каза тя бавно. — Честността е последната добродетел, която ми е останала. Може би единствената.

— Защо се принизявате толкова много?

— Моето принизяване беше извършено от експерт. Дон можеше да бъде истински садист, когато му дойдеше вдъхновението, а то го спохождаше често. — За секунда тя стисна очи. — Аз също бях жестока. Не идваше всичко от него. Истината е, че тази вечер, когато той напусна този дом — Дон ме напусна тази вечер, мистър Арчър — аз си мислех да го убия. Картината беше съвсем жива. Видях се съвсем ясно как тръгвам след него по улицата и го застрелвам в гърба. Може би щях да го направя, ако имах оръжие. Но би било съвършено безсмислено, нали? — Тя вдигна очите си, които приличаха на тъмни сини светлини. — Кой го е убил, знаете ли?

— Трудно е да се каже. Онова момиче, Съмър, беше на мястото на действието…

— Малката му брюнетка с мръсни очи?

Аз кимнах.

— Тя се измъкна с една открадната кола. Все пак това не доказва, че тя го е убила.

— Би било ирония на съдбата, ако го е направила. Цялата ситуация е комична. Дон беше тръгнал с намерение да започне нов живот, както той се изразяваше. Vita nuova^[1]. — При тези думи устните й се извиха.

— Не е чак толкова комично, колкото изглежда. Съпругът ви е бил затънал до шия в разни престъпления. Това съответства на насилствената му смърт.

Както и се надявах, тези мои думи я извадиха от завладялото я настроение. Тя рязко се изправи.

— Дон е бил замесен в престъпление? Вероятно грешите.

— Няма грешка. Момичето Съмър също е било вътре, ако това ви носи някакво удовлетворение. Знаете за камиона, който беше ограбен?

— Да, шерифът мина оттук тази вечер.

— Какво искаше той?

— Не бих могла да кажа. Не бях в стаята, докато разговаряха. Но съдейки по гласовете им, те спореха. Очевидно Дон спечели спора.

— Не чухте ли за какво спорят?

— Не. Когато Брандън… когато шерифът Чърч си тръгваше, аз го попитах какъв е проблемът. Той ми каза за откраднатия камион.

— Да ви се е сторило, че подозира съпруга ви?

— Не, той беше много ядосан, но не обели нито дума за Дон.

— Той кога беше тук?

— Към десет.

— На „ти“ ли сте с шерифа?

— Да, мисля да, ако това има някакво значение. Брандън е близък на моето семейство от години. Баща ми и неговият баща са били близки приятели.

— Разбрах, че Чърч сам се е издигнал, тръгвайки от дъното.

— Баща му беше бръснар, ако това имате предвид. Този факт не пречеше на баща ми да му бъде приятел. — Докато говореше за баща си, върху лицето й настъпваше промяна, то ставаше едновременно и по-твърдо и по-изящно. — Баща ми беше човек с демократични убеждения и много великодушен. Той помогна на Брандън да завърши колежа.

— Възможно ли е това да е помогнало на съпруга ви да спечели спора с Чърч?

Беше й необходима секунда, за да улови смисъла на въпроса ми.

— Разбира се, че не. Брандън не би могъл да се влияе от забележки от личен характер.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно сигурна. Познавам Брандън.

— И вие го обичате?

— Не бих казала, че го обичам. Чудя се, дали някой го обича. Аз му се възхищавам за онова, което постигна. Уважавам неговата монолитност.

— Какво е постигнал той?

— Както казахте, той тръгна почти от дъното. Успя да стане най-добрият шериф, който някога сме имали в окръга. А аз познавах другите — добави тя. — Баща ми беше съдия във Върховния съд.

— Съпругът ви каза ли нещо за кавгата си с Чърч?

— Това не беше кавга. Те просто спореха. Не, Дон не би ми казал нищо. Това е обяснимо, ако е бил замесен в престъпление, както твърдите вие.

— Замесен е бил.

— Не разбирам защо сте толкова сигурен.

— Тази вечер разговарях със Съмър. Тя не знаеше кой съм, поне за известно време, и каза повече отколкото имаше намерение. Тя, вашият съпруг и един мъж на име Бози са замесени в отвличането на камиона. Може да сте го виждали този Бози със съпруга ви — хулиган с червена коса и очи като на бясно куче. Носи кожено яке като тези на пилотите.

— Не, никога не съм го виждала. — Но описанието сякаш за първи път я накара да почувства ситуацията като истинска. — Това не може да бъде вярно. През вчерашния ден Дон беше с мен в съда.

— През целия ден?

— През по-голямата част от следобеда. След като обядвахме, той отиде да работи върху счетоводните книги. После започна да пие в офиса. Напоследък пиеше много.

— Сигурна ли сте, че не е напускал офиса?

— Доколкото е възможно да бъда сигурна. Естествено, аз не го дебна. Но съм абсолютно убедена, че той не е имал нищо общо със застреляното момче.

— Много общо е имал, мисис Кериган. И да не е бил там лично, той е бил един от тези, които трябва да отговарят за извършеното.

— Искате да кажете, че Дон е планирал хладнокръвно убийство с цел печалба?

— Напълно сигурен съм, че той е планирал грабежа. Убийството е било част от акцията. Двете престъпления не могат да бъдат отделени едно от друго, доколкото разбирам.

В гласа й прозвуча нещо като страхопочитание:

— Нямах никаква представа. Знаех, че има неприятности, но не съм предполагала, че е толкова сериозно. Трябвало е да ми каже — прошепна тя на себе си. — Можеше да разполага с къщата. И с всичко останало.

Прекъснах самообвиненията й:

— Изглежда, че има нещо повече от убийство с цел печалба. Смъртта на вашия съпруг прави случая съвсем неясен.

— Стори ми се да казвате, че момичето… Джоу Съмър…

— Разбира се, логично е тя да бъде заподозряна. Но не знам. Те се бяха приготвили да заминават заедно. Тя беше влюбена в него.

— Влюбена в него?

— По свой начин. Влюбена в него и в лесния живот, който той й обещаваше. Двамата заминаваха за Гватемала, където щяха да живеят щастливо до края на дните си.

— Откъде знаете това? — Лицето й се бе превърнало в болезнена маска.

— Тя сама ми каза. Не ме лъжеше. Може би бленуваше, но не лъжеше. Това не беше единственото интересно нещо, което ми каза. Стана малко оплетено, но идеята беше, че Ан Майер има нещо общо с грабежа. Тони Аквиста й разказал някаква история за Ан Майер, която променила първоначалния план.

— Каква е тази история?

— Надявах се вие да ми кажете, мисис Кериган. Аз никога не научих тази история. Момичето стана подозрително и ми избяга.

Очите й се разшириха. Тъмносините им дълбини бяха бездънни. Тя заговори бавно и ясно:

— Защо предполагате, че аз зная нещо за Ан Майер?

— Вие ми казахте доста неща за нея в мотела, преди да ни прекъснат. Искахте да я открия и да я следя, нали си спомняте?

— Предпочитам да го забравя. Бях почти полудяла от ревност. Свършено е. Сега всичко е свършено. Няма нищо, за което да ревнувам.

— Имате предвид, че нещо й се е случило?

— Имам предвид, че съпругът ми е мъртъв. Човек не може да ревнува от мъртвец, нали? Във всеки случай съм била на грешна следа. В крайна сметка не е била тя.

— Но някога е била, както казахте.

— Да, но беше свършило. Бях подведена от нещо, което се случи миналия петък. Дон й предложи да използва нашата вила в планината за уикенда. Тя дойде тук да вземе ключовете и аз чух тяхното… договаряне. — Гласът й стана режещ: — Той нямаше никакво право на това. Тази вила е моя. Предполагам, че точно това ме разстрои.

— Къде се намира вилата?

— На брега на езерото Пердида. Баща ми я построи преди двадесет години, когато за първи път пуснаха язовира.

— Възможно ли е да е още там?

— Не вярвам. Дон каза, че не е там. Когато в понеделник не дойде на работа, той отишъл до езерото, за да види какво я е задържало там. Но когато пристигнал, тя си била отишла. Поне той така каза.

— Неговата версия трябва да бъде проверена. Има ли телефон във вилата?

— Не, наоколо няма никакви частни телефони. Мястото е много изолирано.

— Ще ви помоля за позволение да се кача горе и да я потърся.

— Разбира се. Ако смятате, че това ще помогне.

— Как се стига там?

Тя ми даде пълни указания. Езерото се намираше откъм западния склон на Сиера, на около два часа планински път от Лас Крусис.

— Ще ви дам ключовете.

— Резервните?

— Не, има само една връзка.

— Значи тя ги е върнала?

Дон ги върна в понеделник през нощта. Явно ги е оставила там.

— През целия понеделник ли го нямаше?

— Да, през целия. Върна се вкъщи доста след полунощ.

— Но не е виждал Ан Майер?

— Каза, че не е.

— Мислите ли, че е казал истината?

— Нямам никаква представа — отвърна тя. — От години не знаех какво става с Дон. Не, аз не го попитах къде е бил целия ден.

— Какво мислите, че е правил?

— Нямам представа.

Тя излезе от стаята и след минута се върна с два секретни ключа и няколко по-малки ключета за катинар, които подрънкваха на хромова халка.

— Заповядайте. Желая ви късмет.

Аз отвърнах:

— Ще бъде добре за късмета ми, ако не споменавате за това на никого. Особено на служебно лице.

— Имате предвид Брандън Чърч?

— Да.

— И с него ли си имахте неприятности?

— Това е слабо казано. Чърч ме мрази и в червата. Когато го срещнах за първи път изглеждаше нормален. После нещо му стана. Той е ваш приятел. Какво му се върти в главата?

— Не претендирам, че го разбирам. Знам, че е добър човек. Баща ми имаше много високо мнение за него. — Тя успя да скалъпи една вяла усмивка. — Не сте ли и вие отчасти виновен за конфликта между вас?

— Струва ми се, че по принцип е така.

— Може би не му харесва това, че му се бърка външен човек. Брандън гледа на работата си много сериозно.

Не се безпокойте, няма да му кажа нито дума за вас. — Тя ми подаде ръката си. — Аз ви се доверявам, нали виждате. Не знам точно защо го правя…

— Защото можете. Аз ви желая доброто. Но не бих тръгнал да се доверявам на всеки безразборно.

— Отново имате предвид Брандън, нали?

— Страхувам се, че е така. Добър човек, който ходи непрекъснато вкиснат… — Не довърших изречението.

Нагоре по хълма се чу виенето на мощен двигател. Колата спря пред къщата. Кейт Кериган отиде до прозореца.

— Говорехме за вълка…

Погледнах през рамото й. Чърч излезе от черния си меркурий и се заизкачва по бетонните стълби. Брага се бъхтеше зад него като тлъста индийска съпруга. Излязох през задната врата, а те влязоха през предната.

Потеглих на запад към призрачните планини. Когато бях на няколко километра извън града, зад очите ми се разби нещо подобно на капсула. В главата ми започна да се процежда мрак, а в тялото ми вцепенение. Спрях колата на банкета. Някъде сред хълмовете на югозапад циклопското око на сигналната кула все още оглеждаше беззвездното небе. Прииска ми се да съм направен от стомана и зареден с електричество.

Подкарах бавно през потопените в нощта хълмове и накрая стигнах до туристическата база. Наех стая от едно гуреливо момче и прекарах тежка и изпълнена с кошмари нощ върху кораво и неравно легло.