Рос Макдоналд
Да намериш жертва (21)

Двадесет и първа глава

Намерих лекар и на лицето ми се появиха осем шева. Изглежда докторът приемаше това за нормално и не ми задаваше никакви въпроси. Когато обаче работата беше свършена, ми поиска двадесет и пет долара. Той беше от този род доктори, а пък аз бях от този род пациенти.

Когато излязох от кабинета, усетих силен импулс да се кача в колата си, за да напусна Лас Крусис и никога да не се върна повече. Не можех да измисля нито една основателна причина да остана. Но тръгнах през града в посока към съда, придружен от моя месиански комплекс.

Издигащата се под прав ъгъл бяла бетонна постройка беше обградена от полянки, зелени като изкуствената трева, която погребалните агенти използват, за да прикрият смисъла на своята работа. Над главния вход имаше барелеф на сляпото правосъдие, обърнато с лице към слънцето. Високо над неясно очертаната и превързана глава на Темида железните стрелки на часовниковата кула показваха три и половина.

Покрито с плочки стълбище водеше към кабинета на прокурора на втория етаж. В преддверието едра блондинка с очи на комисар ме огледа иззад барикадите на гърдите си. Попита ме за името ми, консултира се по вътрешния телефон и ме ескортира до личния кабинет на прокурора. Това беше голяма и слънчева стая с оскъдна мебелировка. Няколко незначителни човешки щриха смекчаваха нейното ярко безличие: фотография на млада и красива жена върху бюрото, лавици с книги, като не всички бяха юридически, и две литографии на Дон Фриман върху стената.

Срещал съм три основни типа прокурори. Първият е леко набит и приветлив човек, който не е успял, или почти не е успял в своята частна практика и приключва кариерата си в съда, угаждайки на онези, които са го поставили там. Вторият тип е представен от издигащия се млад адвокат, който използва службата си като трамплин към по-висока длъжност или по-доходоносна практика. При третия тип, вече не толкова рядък, се срещаме с обществения слуга, който по-скоро иска да живее в едно чисто общество, отколкото да услужи на някой приятел или да помести снимката си във вестника.

Изглежда, че Уестмор принадлежеше към втората категория. Той ми предложи цигара и ми я запали, като използваше възможността да разгледа лицето ми. Лицето му беше слабо, с изпъкнали скули и амбициозно до аскетизъм. Общият му вид се подчертаваше от очила без рамки, а горе беше увенчано от кичур преждевременно побеляла коса, стърчаща като метални стружки.

Предложи ми стол и седна зад бюрото си.

— Вие сте неуловим човек, мистър Арчър.

— Извинете ме. Имах да свърша някои работи.

— Изглежда сте ги вършил на четири крака. — Гласът му беше рязък, интелигентен и с нотка ирония. — Всъщност, аз си мислех много сериозно да подам срещу вас иск за гаранция.

— По какво обвинение?

— Възможностите са няколко. Оказване съпротива на служител, например. В Лас Крусис гледаме с доста лошо око на такова нещо. — Устата му беше придобила официален и предвзет израз.

— Чърч ли имате предвид?

— Имам предвид заместник-шерифа Брага.

— Брага си получи заслуженото. Ако не беше се захващал с мен, можех да заловя момичето.

— Сега Брага си дава сметка за това. Обаче аз на ваше място бих стоял далеч от тъмни улици. И не бих ви посъветвал да опитвате този номер отново върху Брага или който и да е друг от отдела на шерифа. Единственото нещо, което ви спасява от затвора е фактът, че докладвахте за колата на летището.

— На Чърч ли дължа това?

— Естествено. Шерифът прави това винаги, когато е необходимо. А буикът беше нужната следа, водеща към Бози.

— И Майер ми каза това. Значи Бози не е хванат.

— Все още не. Но след разговора ми с Майер получих една телеграма. Списъкът с престъпленията на Бози е много дълъг. — Уестмор вдигна от канцеларското си кошче къс тънка жълта хартия и го разгледа. — Кражба на дребно и хулиганство, когато е бил още в началното училище, през следващите няколко години повтарящи се кражби на коли, тайно пренасяне на оръжие, грабежи, нападение на път. Обичайната прогресия. Като броим годината в Престън, седем от последните единадесет години е бил в затвора.

— Откъде идва той?

— Първоначално от западната част на Лос Анджелис. Но е бивал арестуван в пет западни щата. Последната му присъда е била за това, че е карал камион за шайка контрабандисти в Ню Мексико. Излязъл е от затвора през юли и е прехвърлил операциите си на северозапад.

— Сам ли е ограбил банката в Портланд?

— Доколкото е известно, това е работа на сам човек. Най-малкото, той бил единственият, който е влязъл в банката.

— И е излязъл от нея с двадесет хиляди долара?

— Повече от двадесет хиляди. Но за негов лош късмет не може да ги харчи. Те разполагат с доста пълен списък на откраднатите банкноти, който е разпространен по крайбрежието и из целия югозападен район. Покупката на колата в Лос Анджелис изглежда е бил единственият по-съществен опит да се използва някоя от банкнотите. Да, той си получава колата, но сделката нанесе обратен удар. Бози трябваше да офейка от Лос Анджелис, а полицията беше по петите му. Напуснали са хотела на „Мейн стрийт“ само час преди идването на полицията.

— Момичето било ли е с него тогава?

— Били са се регистрирали като мъж и жена. Мистър и мисис Джон Браун. — Едното ъгълче на устата му се изтегли в иронична усмивка. — Много подходящ псевдоним с оглед на това, което се случи на истинския Джон Браун.

— Кога са напуснали Ел Ей?

— Преди шест седмици, на трети септември. Той е ограбил банката в Портланд на петнадесети август. От трети септември до вчера се беше покрил напълно.

— Не съвсем — казах аз.

Той ми хвърли проницателен поглед.

— Продължете, ако знаете нещо повече. Аз ви доверих моите тайни.

— Знаете ли къде е езерото Пердида, мистър Уестмор?

— Би трябвало, имам там вила. Защо?

— Това е една от пресечните точки на случая. Бози и момичето на име Съмър са се крили там в продължение на няколко дни в началото на септември. А Ан Майер е била видяна за последен път на езерото…

— Как се намесва тя в тази история?

— Тя е в центъра й. Не знам какви мерки са били предприети, за да бъде намерена. Ако все още не е направено, предлагам да бъде разпратен бюлетин с пълно описание.

— Шерифът направи това през миналата нощ. До този момент нямаме отговор.

— Мисля, че трябва да съсредоточите вашето издирване върху езерото Пердида.

— Какви са основанията ви?

— Ето. — Подадох му токчето и ключовете от вилата и отново разказах цялата история.

Уестмор слушаше нетърпеливо, а неспокойната му ръка удряше по бюрото, сякаш усещаше секундите, които изтичаха под пръстите му.

— Може би Макгауън лъже. Не смятате ли, че неговата история е фантастична?

— Тя е налудничава като самия живот. Ако си съчиняваше, той би измислил нещо по-правдоподобно. Освен това аз видях дупката.

— Може да я е изкопал сам. А може и да има причини да лъже, щом е дядо на Съмър.

— Когато ми разказваше за гробарите, Макгауън дори не знаеше, че момичето има проблеми.

— Изглежда, че поне вас е убедил.

— Разпитайте го сам.

— Възнамерявам. Междувременно, искам да дадете официални показания.

— За това съм тук.

Той натисна копчето на вътрешния си телефон и поиска да му изпратят стенограф. В стаята влезе благовъзпитан побелял мъж, мъкнещ стенографска машина, която постави на бюрото. Докато бягащите му пръсти записваха историята ми, Уестмор бродеше из стаята.

Според мен шерифът играеше чисто условна роля. Ако Уестмор беше друг, може би щях да говоря открито. Но той беше много праволинеен и това ме правеше недоверчив. Прокурорът имаше повече власт от шерифа, но аз не знаех как ще я използва.

По средата на моя рецитал го извикаха навън.

Той се върна с блеснали очи и трескав от вълнение. След като стенографът излезе, Уестмор ми обясни причината.

— Говорих с хора от разузнаването към държавния финансов отдел. Тази сутрин им дадох счетоводните книги на Кериган. Нямало е време за пълен анализ, но засега са сигурни, че той е мамел правителството.

— Укриване на данъци?

— Да, от няколко години. В края на четиридесетте е направил доста пари в своя бар. Пари, които не е отчел като доход.

— Къде са тези пари?

Той сви тесните си рамене, върху които имаше сако на тънки линии.

— Лас Вегас, Танфоран, Калиенте — много по-вълнуващо, отколкото да плащаш данъци. След като купил „Златната пантофка“, на следващата година, Кериган започнал да води два комплекта счетоводни книги. Очевидно това е ставало със знанието на Ан Майер, която се правила, че не вижда. По това време тя била негова секретарка и счетоводителка. В продължение на няколко месеца правителството се опитвало да се сдобие с конкретни доказателства срещу него. Те ми казаха, че замисляли да извикат и двамата пред съда, който да реши дали срещу тях да бъде заведено дело.

— Не е чудно, че се е опитвал да се измъкне.

Уестмор кимна тържествено.

— Доналд Кериган загазил и финансово, и морално, и всякак. Дори бракът му се рушал. Току-що говорих по телефона с Кейт Кериган. В известен смисъл той е по късметлия от нея. Извън играта е.

— А тя не е ли?

— Не и правителството се задълбочи в случая. Тя е подписвала неговите декларации за данъци без да знае, че сведенията били неверни. Вероятно те могат да вземат всичко, което й е останало.

Помислих си за Кейт Кериган, все още оплетена в последиците от нейния погрешен избор, направен преди седем години.

— Това не е ли много жестоко спрямо нея?

— То няма да се случи, ако зависи от мен. Кейт е много почтена жена и в случая е светица, абсолютна светица.

Не се впуснах в спор, въпреки че светица не беше точната дума.

— Аз също я харесвам.

— Приятно ми е да го чуя. Между другото, тя питаше за вас. Иска да ви види, след като свършите тук.

— Вкъщи ли си е?

— Да. Аз не й казах едно нещо и не бих искал да го научи, нито пък някой друг. — Той ме гледаше с известно съмнение.

— Ще си остане между нас.

— Добре, това е свързано с вашата идея, че Ан Майер е централната фигура в този случай. Според анулираните чекове на Кериган, през миналата година той й е плащал по хиляда долара на месец.

— Това е голямо заплащане за администратор.

— Повече отколкото самият той някога е печелил в бизнеса.

— Изнудване?

— Това изглежда като логична хипотеза. Някакъв вид подкуп за пазене на тайна, вероятно свързан с неговите далавери с данъците. Каквото и да е било, то му е дало силен мотив за убийството й. Това съответства ли на вашите предположения?

— Ще го взема под внимание поне за момента.

Уестмор тръгна към прозореца и застана с гръб към мен. Когато се обърна, очилата му блестяха ослепително от падащата под наклон светлина.

— Да предположим, че Кериган е убил Ан Майер в понеделник и по някакъв начин се е отървал от тялото й.

Той е знаел, че рано или късно то ще бъде открито и очевидно ще бъде заподозрян. Без съмнение също е знаел, че Финансовият отдел се е готвел да го пипне за тлъстия врат. Тогава е решил да се измъкне с колкото се може повече пари.

— И с Джоу Съмър.

— С момичето, разбира се. Тя е катализаторът в реакцията. Съмър е свързала двамата си мъже и те са разработили плана за кражба на товар с алкохол. Бози е имал двадесет хиляди долара, които не е можел да харчи. Кериган пък е имал връзките, които са му дали възможност да поръча товара и да го предостави на Бози. Той дори е уредил временно скривалище във военновъздушната база. За тези различни услуги Бози му е платил с откраднатите пари.

— Които Кериган също нямало да може да харчи.

— Очевидно той не е знаел това. Те са го метнали. Бози е използвал момичето като стръв. — Престъпническият жаргон на Уестмор се съчетаваше по странен начин с акцента му, придобит в „Айви лийг“.

— Може би — казах аз, — но за нея работите са станали истински. Тя беше влюбена в Кериган.

— Веждите му се повдигнаха.

— Откъде знаете това?

— От начина, по който тя говореше. Освен това аз ги видях заедно.

— Това не е ли доста субективно доказателство?

— Въпреки всичко вие не можете да го игнорирате. Всички сме хора. Това се отнася както за момичетата в „Корона“, така и за онези, които се справят сами.

— Няма да спорим. — Лицето му застина в официална маска. Той беше бюрократ, колкото и да не му харесваше това. — Във всеки случай, тя е съучастница в убийството. Ние знаем, че Бози е застрелял Аквиста.

— Със сигурност ли знаем това?

— Аз съм убеден, че той е застрелял Аквиста и Кериган. Куршумите, които са причинили смъртта, са дошли, от едно и също оръжие. Вижте досието на Бози. Чиста случайност е, че не е извършил убийство преди това. За този товар с уиски той бил готов да убива. Тази стока е била по-добра от парите, с които е разполагал. Все още има щати, в които добрият контрабанден алкохол е ценна стока.

— Ню Мексико е един от тях. Индианците от резерватите плащат много за нея.

— Не съм забравил за това. Държим под наблюдение всички магистрали, които извеждат от щата. Когато той се опита да прекара камиона през границата, ще го хванем. И работата ще бъде вързана.

— С копринена панделка.

— Каква копринена панделка? — троснато каза той.

— С нея не става добър възел. Казахте, че Аквиста и Кериган са били убити с едно и също оръжие.

— Точно така. Дейнлоу свърши добра работа с куршумите. Този на Кериган е бил смачкан от черепната кост, но онова, което е останало от него е било достатъчно за положителна идентификация. Той е дошъл от същата цев, както и куршума в гърдите на Аквиста.

— Каква цев?

— Револвер с калибър 9,3 мм. Дейнлоу счита, че навярно това е старо полицейско оръжие с нагнетателен механизъм.

— Ако вашите балистични данни са верни, тогава оставете Бози. Той не е убил Кериган.

— Аз казвам, че го е убил.

— Чакайте малко. Обърнете внимание какво означава това. Това означава, че от военновъздушната база той е подкарал камиона към мотела по време, в което всяко ченге от окръга го търси. Паркирал е загрялата кола пред мотела, влязъл е вътре е застрелял съучастника си в престъплението. Какъв мотив би могъл да има той, за да оправдае риска.

Уестмор се облегна напред върху бюрото с разперени пръсти в поза на обвинител.

— Смъртта на Кериган е премахнала човек, който би свидетелствал срещу него, свидетел, който би станал опасен веднага щом разбере, че парите, с които са му платили са непотребни. А Кериган се е готвел да бяга с момичето.

— Не е убедително — казах аз. — Бози е имал онова, което е искал. Той не би се върнал обратно само заради удоволствието да пръсне главата на Кериган. И ако не е извършил едното убийство, тогава не е извършил и другото, в случай че Дейнлоу знае какво говори.

— Имам пълно доверие в Дейнлоу. И твърдя, че Бози е извършил и двете убийства. Или пък е убил Аквиста и след това е дал оръжието на момичето, за да го използва срещу Кериган.

— Това е малко вероятно.

— Напротив. Тези две предположения са единствено възможните, които се покриват с фактите. Има такъв закон за пестеливост при интерпретиране на данните.

— Тази пестеливост е фалшива, ако не покрива всички факти.

Той ме погледна втренчено и с присвити очи, сякаш бях свидетел от противната страна.

— Има ли нещо, което вие да знаете, а аз не?

Отвърнах на погледа му колкото може по-ласкаво. Той не беше от този тип, който можеш да опознаеш за час или година. Съмнявах се, че човек с толкова неспокоен блясък и добре поддържан маникюр като Уестмор би взел дейно участие в съдопроизводството. Но политиката, към която се беше насочил, за разлика от секса, отчуждаваше, а не свързваше хората.

Станах и отидох до прозореца. Навън на поляната група затворници в дочени комбинезони подрязваха бодливите храсти около съда. Нямах никакво желание да бъда сред тях. Мощна косачка, която не се виждаше, бръмчеше като насекомо, уловено в мудната кехлибарена светлина на следобеда.

— Разбирам, че има — обади се той на рамото ми.

— Нищо конкретно.

— Да видим. Нямам време за губене.

— Майер ми разказа за един пистолет. Не знам дали да му вярвам. Най-същественото е, че той сам повдигна въпроса. Може би се е опитвал да обясни липсата му.

— Какъв пистолет?

— Полицейски револвер. 9,3 мм с нагнетателен механизъм. Той твърди, че го е дал на дъщеря си миналата есен. Тя му поискала оръжие, за да се пази от Тони Аквиста.

— От Аквиста?

— Това е версията на Майер. Може и да лъже.

— Не разбирам… мислех си, че работите за Майер.

— Вече не. Между нас застана една случка от преди десет години. Това преди вашето време ли е било?

— Едва ли. От петнадесет години работя тук.

— Тогава навярно си спомняте случая. Майер е бил извикан пред съда затова, че е малтретирал по-малката си дъщеря.

— Спомням си — каза той мрачно. — Делото обаче никога не беше разгледано. Момичето беше твърде уплашено, за да даде показания. Предполагам също, че Майер е използвал някакви връзки. Единственото, което съдията Крейг можа да направи, беше да отсъди, че неговият дом е неподходящ за малолетни и да измъкне детето от ръцете му.

— Каква е иначе репутацията на Майер?

— Предполагам, че като млад е бил брутален човек. А пък съм и чувал, че е натрупал първоначалния си капитал, превозвайки алкохол за мексикански контрабандисти. Това е било преди моето време.

— Шерифът не е подбирал много сватовете.

— Не съдете за един човек по неговия тъст — строго каза Уестмор. — Когато се ожени за Хилда, Чърч знаеше всичко за стария. Неговата основна цел е била да отърве двете момичета от Майер. Той сам ми каза това една нощ, когато беше на няколко уискита със сода.

— Семейството е заможно, нали?

Чертите на лицето му застинаха.

— Ако се опитвате да се доберете до онова, което предполагам, по-добре се откажете. Шерифът не се интересува от парите. Той работи по шестнадесет часа на ден за по-ниско заплащане от моето. Чърч просто се влюби в дъщерята на Майер и се ожени за нея. Той прави онова, което счита за правилно, без да се интересува от последствията.

— Радвам се да чуя това — казах аз и тупнах превързаната страна на лицето си. — Това отнася ли се и за неговия специалист по идентификациите Дейнлоу?

— Боя се, че не разбирам.

— Може ли да се вярва, че Дейнлоу няма да изопачи фактите, независимо къде водят те?

— Абсолютно.

— Дори и ако водят до собствения му отдел?

— Едва ли имате предвид Брандън Чърч.

Бях навлязъл в много опасна територия и затова се върнах малко назад.

— Това е ваш извод.

Очите на Уестмор блеснаха като главички на гвоздеи, а на устата му се появи студена усмивка.

— Дейнлоу иска да бъде шериф повече от всичко друго на света.

— Тогава го изпратете в дома на Майер. Старият е направил нещо като стрелбище в мазето си. Дейнлоу може да намери и още някои от тези 9,3-милиметрови куршуми, с които разполага. А може и да не намери.