Рос Макдоналд
Да намериш жертва (27)

Двадесет и седма глава

Тялото й лежеше върху болнична маса с рамка от неръждаема стомана. То беше бяло като слонова кост, с изключение на връхчетата на гърдите й, дупката под лявата гръд и двата дълги разреза, които започваха от раменете и се извиваха надолу към гръдната кост.

Патолог на средна възраст на име Трилоур работеше на мивката в ъгъла. Той изми инструментите си и започна да ги слага един по един върху поставката: скалпел, един по-голям нож, трионче за кости и трион с електрически вибратор. Те проблясваха под студената флуоресцентна светлина.

Докато махаше гумените си ръкавици, той се обърна към мен.

— Имахте някакви въпроси.

— Извадихте ли куршума?

Той кимна и се усмихна с професионално оживление.

— Това беше първото нещо, което направих. Трябваше да използвам рентген, за да го намеря. Преминал е през сърцето и се е спрял между ребрата близо до гръбнака.

— Може ли да го погледна?

— Дадох го на Дейнлоу преди час. Без съмнение е 9,3-милиметров калибър, но трябва да мине през неговия микроскоп за сравнение, за да се установи дали е от същия револвер.

— От колко време е мъртва, докторе?

— Ще мога да ви дам по-точен отговор, когато успея да направя няколко диапозитива. Сега бих казал седмица, ден повече ден по-малко.

— Най-малко шест дни?

— Не по-малко.

— Това означава събота. Значи е била застреляна миналата неделя.

— Не по-късно от миналата неделя.

— И не е възможно да са я видели жива в понеделник.

— Напълно невъзможно. Казвам ви същото, което казах и на Уестмор. Убеден съм и това от медицинска гледна точка, дори и без диапозитивите. — Зад очилата му заблестя професионална гордост. Направил съм над четиристотин и тридесет аутопсии, тук и от другата страна на океана.

— Не поставям под въпрос вашата компетентност, докторе.

— Не съм и помислил такова нещо. Вашият свидетел или лъже, или греши. Уестмор счита, че той лъже.

— Къде е Уестмор сега?

— Някъде из болницата. Проверете в спешното отделение — сега там шият вашия пленник.

Трилоур отиде отново до мивката, за да измие ръцете си. Тръгнах към вратата. Тя се отвори, преди да я докосна. Покрай лицето ми мина хладен полъх и в стаята влезе Чърч.

Той мина покрай мен, без да ме забележи. Единственото нещо, което видя беше осветеното тяло на жената. Облегна се на края на масата.

Трилоур надникна над рамото му.

— Къде беше, Бранд? Чакахме те целия следобед и накрая решихме, че трябва да започнем.

Чърч не му обърна никакво внимание. Очите му бяха неподвижни, блестящи и приковани в жената. Те сякаш съзерцаваха разбулването на някаква тайна, насочени право в нажежения до бяло център на битието.

— Ти си мъртва, Ан. — Той говореше така, сякаш се обръщаше към някое безсловесно животно или към дете, което още не е проговорило. — Ти наистина си мъртва, Ан.

Трилоур го погледна с любопитство и тръгна напред, бършейки пръстите си в санитарната кърпа. Чърч не знаеше какво става около него. Той беше сам с жената, погълнат от треската на своя блян. Протегна големите си ръце и улови с тях единия й крак. Разтри го нежно, сякаш можеше да го стопли и да го върне отново към живот.

Трилоур отстъпи към вратата и ми кимна рязко с глава. Излязохме навън. Зад нас вратата меко се затвори.

Докторът леко подсвирна.

— Чух, че бил влюбен в балдъза си. Не знаех, че е толкова лошо. — Усмивката му беше изкривена от смущение. — Цигара?

Тръснах глава. Нещо по-дълбоко от смущение бе вързало езика ми. От другата страна на металната врата се дочуваха дрезгави и сподавени звуци — непресторена мъжка скръб, име на жена, което се повтаряше, без да може да бъде чуто.

— Извинете ме — каза Трилоур. Трябва да се обадя по телефона.

Той бързо се отдалечи с развята бяла престилка.