Рос Макдоналд
Да намериш жертва (12)

Дванадесета глава

Докато той се спускаше по склона, двете червени задни светлини на колата му се виждаха все по-слабо, проблеснаха при стопа на булеварда и изчезнаха. Когато стигнах широката улица, Кериган беше далеч напред в посока на юг към предградията. Запазих разстоянието от една пряка, доколкото позволяваше пътят. След това се приближих, като ту се врязвах, ту се измъквах от движението по магистралата, минавайки покрай нощни заведения, чиито реклами бяха като неонов послепис върху мръсната периферия на града.

Бяхме само на няколко мили от неговия мотел и аз си мислех, че е тръгнал за там. Но той се отклони от потока, отиващ на изток и зави към една асфалтова площадка на крайпътен ресторант. На паркинга имаше две раздрънкани таратайки, заети от яростно атакуващи се влюбени двойки и един син закрит буик със смачкана броня. Докато карах, видях, че Кериган спира до буика.

В непосредствена близост до ресторанта се намираше тъмна и пуста сервизна станция. Спрях до колонката за бензин, откъдето виждах входа към заведението и една остъклена стена от постройката. Неколцина бюфетчии, чиито лица под синята светлина изглеждаха бледи и изнурени, говореха зад стъклото на някакъв готвач с бяла шапка. Червеният форд на Кериган и закритият буик се виждаха смътно през стъклената стена.

Кериган стоеше между двете коли и разговаряше с някого в буика. Човекът вътре, чието лице не виждах, подаде някакъв пакет, увит в мръсна хартия или вестник. Кериган го пъхна под палтото и се върна при колата си. Фаровете на буика светнаха. Колата тръгна назад и зави към изхода. Успях да зърна кожено яке с пухкава яка, бледо и сурово лице, покрай което се спускаше права червеникава коса. Бози. През тялото ми премина струя от адреналин. Последвах го на юг извън града. Вълнението ми нарастваше със скоростта на движението. Минах покрай хотела на Кериган с над сто и десет километра. Стрелката скочи на сто и двадесет и се задържа там. Продължавах да виждам буика.

След няколко километра той намали и свърна вдясно от магистралата. Фаровете му пробягваха по страничен път със заграждения срещу циклони. След това угаснаха. След отклонението намалих полека и видях тъмния силует на колата да пълзи по черния път.

Натиснах силно спирачките, гумите заораха, угасих светлините и направих обратен завой. Когато се върнах отново до отклонението, буикът вече нито се виждаше, нито се чуваше. Карах след него в продължение на близо осемстотин метра. Движех се без светлини.

Нощта беше безлунна и беззвездна. Разсеяното сияние в небето беше достатъчно, за да се ориентирам. Пътят беше прав като аршин и минаваше между високите телени огради от двете страни. Полегатото поле от лявата ми Страна беше напукано и набраздено от ерозия, подобно на пейзаж от тъмната страна на луната. От другата страна се мержелееха хангарите на изоставената военновъздушна база. Около тях лежаха бетонни авиописти, които сред буйната трева приличаха на разрушени гробници.

На едно място оградата прекъсваше. Спрях в канавката зад нея и завъртях барабана на моя специален 9,3-милиметров револвер, за да се уверя, че е пълен. Беше зареден. Излязох от колата. Като изключим дрезгавите въздишки на щурците, нощта беше много тиха. Стъпките ми се чуваха отчетливо в тревата.

Двукрилата телена порта, широка около десет метра, беше отворена. Катинарът беше прерязан с пила. Опипах с пръсти острите ръбове. През входа минаваше бетонен път, който се сливаше с една от пистите. Вратата на най-близкия хангар зееше отворена. Буикът беше спрял до нея.

Тръгнах към колата, от която ме деляха двеста метра открита бетонна настилка. Под надвисналото небе нямаше никакво друго движение. Почувствах се малък и излишен. Револверът в ръката ми беше слаба утеха. Тишината беше пронизана от силния пищящ вой на запален дизелов двигател. От вътрешността на пещероподобния хангар просветнаха фарове. Затичах се с надежда да стигна там, преди моторът да е загрял. Но вероятно двигателят е бил с бензиново подаване. Камионът излезе от постройката, теглейки голямото си алуминиево полуремарке. Фаровете завиха към мен. В мрака на кабината проблясваше бяло лице.

Докато камионът се носеше към мен, аз се прицелих внимателно в долния ляв ъгъл на предното стъкло и стрелях два пъти. То се превърна в паяжина от пукнатини, но не се разби. Без да се отклонява или намалява, камионът летеше с рев право срещу мен.

Когато беше почти над мен, аз отстъпих и се втурнах встрани от пътя му. Многобройните му гуми изръмжаха в ушите ми. Нещо ме дръпна за крачола и ме завъртя. Ръцете ми се вкопчиха във въздуха и аз се стоварих върху бетона като чувал с пясък. Плъзнах се по някаква сляпа улица, достигнах грубия край на безсъзнанието и всичко се загуби.

Това беше един дълъг скок, надолу през мрака на моя мозък. Аз бях един космически кадет на средна възраст, загубен между галактиките и останал без гориво. С безкрайно умение и сръчност аз поставих една прашинка сол на опашката на кометата и я яхнах обратно към слънчевата система. Гърбът и рамото ми бяха ожулени от падането. Но беше хубаво да си бъдеш отново у дома.

Седнах и се огледах. Не се виждаше нищо освен голия бетон, отворения хангар и изоставения буик до него. Отвсякъде дочувах упрека на щурците: ти трябваше да изчакаш и да последваш, да мразиш и да преглътнеш, да изчакаш и да последваш. Станах на крака, потърсих оръжието си и го намерих. Обратният път до колата ми беше дълъг.

Минах отново през отворената порта и продължих към предната част на хангара. Фаровете ми се врязаха в мрачната му вътрешност и проблеснаха върху локвата масло, където камионът беше стоял. Тук нямаше нищо друго освен една празна бутилка от кока-кола, прах, който се беше натрупвал по стените от години и пръски от алуминиева боя по бетонните плочки и пода. Докоснах с пръст една металическа капчица. Не беше напълно засъхнала.

Излязох навън при буика. Това беше доста нова кола, но напълно разнебитена. Калифорнийски номер. Без регистрация. Няколко кафяви цигарени фаса бяха смачкани върху гуменото килимче на пода. Помирисах ги. Марихуана. Зад възглавничката на предната седалка беше мушната пътна карта на югозападните щати. Взех я и подкарах обратно към магистралата.

Черният път я пресичаше и после се гмурваше в предпланинските хълмове в далечината. Стоях на отклонението, моторът работеше, а аз гледах към тъмния планински хоризонт. Това беше назъбена графика на извисени надежди и повтарящи се нещастия.

В далечния край на магистралата имаше знак боядисан в черно и бяло: КЪМ ЛАС КРУСИС. Опитах се да се поставя на мястото на Бози. Ако беше завил надясно в посока юг, той със сигурност щеше да попадне на пътните блокировки по границите на окръга. На север магистралата би го отвела обратно в града. Този вариант изглеждаше най-вероятен и аз потеглих към Лас Крусис.

На седем-осем километра след отклонението, където пътят се стесняваше и се виеше сред предпланинските възвишения, направих остър завой и видях червена пулсираща светлина. Натиснах спирачките навреме. Това беше меркурият на шерифа.

Той тръгна напред, като в лявата ръка носеше червено фенерче, а в свивката на дясната карабина.

— Отбий се от пътя и излизай. Да виждам ръцете ти. — Лъчът на фенерчето попадна върху лицето ми. — Значи пак си ти.

Окото на карабината и червеният поглед на фенерчето ме караха да стоя съвършено неподвижен.

— И аз мога да кажа същото. Видя ли камиона?

— Какъв камион?

— Полуремаркето на Майер.

— Щях ли да стоя тук, ако съм го видял? — Гласът му изразяваше нетърпение, но гневът, който го беше разтърсил по-рано, беше отминал без да остави нито следа.

— От колко време си тук, шерифе?

— Повече от час.

— Колко е часът сега?

— Един и няколко минути. Има ли още нещо, което би искал да узнаеш? Какво съм вечерял днес например?

— Звучи интригуващо.

— Нищо не можах да вечерям. — Той се наведе над прозореца, за да ме огледа. Отражението от фенерчето придаваше на лицето му неестествена розовина — Кой те е пердашил?

— Проявяваш неочаквана загриженост. Това дълбоко ме трогва.

— Зарежи тази комедия и отговори на въпроса ми.

— Ще ти кажа, щом си толкова мил. Паднах. — Обясних му къде и как. — Този червенокосият е държал камиона в един празен хангар във военновъздушната база. Боядисал е отличителните знаци на Майер с алуминиева боя и е изчакал да изсъхнат от жегата. Преди по-малко от час Кериган се срещна с него в ресторант „Стейкбъргър“ и му даде указанията си.

— Откъде знаеш това?

— Видях ги заедно. Червенокосият, името му е Бози, даде на Кериган пакет увит в хартия, вероятно нещо дълго и зелено. Отплата за Кериган.

— Отплата за какво?

— За това, че е предоставил камиона и е организирал бягството.

— Как е успял Кериган да направи това?

Не отговорих. Гледахме се мълчаливо. Планините зад него се издигаха в далечината, подобно на каменен прибой, който се удряше беззвучно в металното небе. Лицето му, засенчено от периферията на шапката, беше неразгадаемо като небето.

— Този Кериган май доста ти трови живота? — каза той. — И аз не го харесвам този негодник. Но това не означава, че той е забъркан с някаква шайка от крадци на спиртни напитки.

— Всички факти водят към него. Вече ти споменах някои от тях. Има и други. Поръчал е такова количество уиски, от каквото няма никаква нужда.

— Откъде знаеш това?

— Тази сутрин е продал „Пантофката“. Напуска жена си заради друга и се нуждае от много пари в брой.

— Коя е тази другата?

— Не е балдъзата ти, ако това те безпокои. Изглежда, че тя не е забъркана в това. Момичето се казва Джоу Съмър, пяла е в „Пантофката“. Последните няколко седмици се е усуквала около Аквиста — очевидно с намерение да го обработи. Имаш достатъчно доказателства, за да повдигнеш обвинение срещу тях…

— Доказателства? Разполагам само с твоята версия.

— Провери я. Сам огледай терена и арестувай заподозрените, преди да са напуснали окръга.

— Струва ми се, че ми даваш инструкции относно моите задължения.

— Изглежда, че е необходимо.

— Гледай да сдържаш тази твоя параноична черта. Мога да ти съчувствам за онова, което изпитваш след боя, който си получил, но има и по-лоши неща. Затова и няма да те притискам много силно, Арчър.

— Това би могло да е заплаха.

— Би могло, но не е. За мен няма да е добре, ако бъдеш наранен на моя територия, тежко наранен. Няма да е добре и за теб. Не можеш да видиш или да свършиш кой знае какво от дъното на някой напоителен канал с куршум в главата.

Ръката ми беше върху револвера в джоба.

— Имаш предвид куршум от карабина?

Чърч опипа приклада. Лицето му беше безстрастно, почти замечтано. Лекият ветрец от планината се вмъкна под дрехите ми и ме накара да потръпна от студ. Духовният студ проникна още по-дълбоко. Чърч се обади:

— Страхувам се, че не разбра смисъла на думите ми. Не искам нищо да се случи с теб. Послушай съвета ми, отбий се в болницата да те позакърпят и после върви да почиваш. Това трябва да ти е достатъчно ясно.

— Кристално ясно. Зарязвам Кериган и благородните му приятели.

— Зарежи ги напълно. Не мога да поема отговорност за теб, ако продължаваш да се мотаеш наоколо. Лека нощ.

Той отстъпи, за да ми даде възможност да завия. Последното нещо, което видях беше самотният му силует изправен на пътя до колата.