Рос Макдоналд
Да намериш жертва (3)

Трета глава

Навярно Кериган бе очаквал шерифа. В момента, когато спрях зад меркурия, той излезе от вестибюла.

— Как е момчето, Бранд?

— Добре е.

Те се ръкуваха, но докато разговаряха, забелязах, че се наблюдават като противници на шах, които се срещат не за първи път. Или по-скоро в някаква по-ожесточена от шаха игра. Не, каза Кериган, той не знае какво се е случило с Аквиста, нито защо. Не бил нито видял, нито чул, нито направил нещо лошо. Мъжът от колата поискал да използва телефона и това била неговата единствена връзка със случая. Той ме погледна с лека враждебност.

— Между другото, как вървят работите? — Чърч погледна нагоре към светлинния знак, който показваше, че няма свободни места. — Май няма нужда да питам.

— Всъщност зле. Включих това, защото жена ми е твърде разстроена, за да обслужва рецепцията. Поне така казва.

— Ан в отпуск ли е?

— И така може да се каже.

— Да не е напуснала?

Кериган размърда нагоре-надолу тежките си рамене.

— Не бих могъл да зная. Тъкмо щях да те попитам.

— Защо мен?

— Защото е твоя роднина. От цяла седмица не е на работа, а и не можах да се свържа с нея.

— Не е ли в апартамента си?

— Телефонът не отговаря. — Кериган се вгледа втренчено в лицето на шерифа. — Ти също ли не си я виждал, Бранд?

— Тази седмица — не. — След малко той добави: — Напоследък не я виждаме много често.

— Но това е смешно. Аз мислех, че тя е част от вашето семейство.

— Сгрешил си. Тя и Хилда от време на време излизат заедно, но Ан си има свой самостоятелен живот.

Кериган пусна мекушавата си и грозна усмивка.

— Май тази седмица животът й е малко по-самостоятелен от обикновено.

— Какво означава това?

— Нищо повече от онова, което влагаш.

Чърч пристъпи рязко към него със стиснати юмруци. Очите му бяха широко отворени и черни, а светлината от мотела придаваше на лицето му зеленикав оттенък. Изглеждаше побеснял от гняв. Отворих вратата на колата и стъпих с единия крак върху чакъла. Звукът от това движение го спря. Той стоеше разтреперан и взрян в злата усмивка на Кериган. След това се обърна на пети и се отдалечи. Стигна до края на осветеното пространство, вървейки като някакво механично създание, и застана там с гръб към нас с наведена глава.

— Май ще ми затвори голямата уста, а? — заяви Кериган жизнерадостно. — Избухва прекалено често и накрая ще изгърми в съда.

Мисис Кериган отвори вратата на вестибюла.

— Какво става, Дон?

Тя се приближи към нас. Носеше къса наметка от сребърна лисица, а лицето й беше угрижено.

— Винаги нещо става. Казах на шерифа, че Ан Майер не се е появила тази седмица. Изглежда той смята, че аз съм виновен. Не мога да нося отговорност за неговата проклета балдъза.

Тя плахо го докосна по ръката като човек, който се опитва да успокои възбудено животно.

— Скъпи, навярно ти си го разбрал погрешно. Сигурна съм, че той не би те обвинил за нещо сторено от нея. Вероятно иска да я разпита за Тони Аквиста.

— Защо? — попитах аз. — И тя ли познава Аквиста?

— Разбира се. Тя си имаше неприятности с него. Нали, Дон?

— Млъкни.

Тя се отдръпна от него, препъвайки се с високите си токчета, като че ли бе блъсната от някого.

— Продължете, мисис Кериган. Може да се окаже важно. Аквиста току-що умря.

— Умря? — Ръцете й се вдигнаха към гърдите и се спряха в конвулсия върху кожената наметка. Погледът й се отмести от мен и се насочи към съпруга й. Очите й тъмнееха. — Ан замесена ли е в това?

— Не бих могъл да зная — отвърна той. — Достатъчно, Кейт. Влез вътре. Ти си настинала и разстроена и се държиш като глупачка.

— Не е вярно. Ти не можеш да ми заповядваш. Имам пълното право да говоря с когото поискам.

— Няма да продумаш нито дума на това копеле.

— Аз не съм…

— Млъкни. — Гласът му беше тих и смразяващ. — Вече ми причини достатъчно неприятности.

Той я улови отзад за лактите и почти я отнесе до вратата на вестибюла. Жената се съпротивляваше немощно, но когато я освободи от хватката си, тя влезе вътре без да се обърне.

Кериган се върна при мен, прокарвайки гальовно пръсти през косата си. Тя беше ниско подстригана и твърде къса за възрастта му. Предположих, че е от онези мъже на средна възраст, които не могат да приемат факта, че младостта им е отминала. Това му придаваше фалшиво излъчване, зад което прозираше жестокост.

— Вие не вярвате, че нежността е най-верният подход към жените.

— Аз знам как да се справям с кучките. С чистокръвните кучки и с всякакъв друг вид кучки. А също и с любопитните кучи синове. В случай че не сте тук като служебно лице, ще бъде добре да се разкарате от моята собственост. При това бързо.

Огледах се наоколо за Чърч. Той беше в една улична телефонна кабина в края на редицата от малки постройки. Слушалката беше до ухото му, но като че ли не говореше.

— Отнеси този въпрос до шерифа — казах аз. — Аз съм с него.

— А бе, кой си ти, бе? Само да знаех, че ще насъскаш шерифа срещу мен…

— Какво щеше да се случи, сладурче? — Сега този човек беше моят любимец. Държах ръцете си долу, а брадичката си малко назад, като се надявах, че той ще се нахвърли и ще ми даде възможност да му отвърна.

— Щеше да си проснат по гръб, с уста пълна със зъби.

— А аз си мислех, че ти блъскаш само жени.

— Искаш ли да ти покажа?

Но той блъфираше. Светлите и остри ъгълчета на очите му следяха приближаването на шерифа. Лицето на полицая беше сериозно и спокойно.

— Дължа ти извинение, Дон. Рядко губя самообладание до такава степен.

— Така ли? Ти прекалено често се държиш по този начин с данъкоплатците, затова няма да бъдеш избран даже и за кучкар.

— Добре, да забравим това. Не те нараних.

— Да беше опитал.

— Казах, да забравим това — повтори Чърч спокойно. Лицевите му мускули бяха изпъкнали от усилието да запази самообладание. — Кажи ми нещо повече за Ан. Изглежда, че никой не знае къде е. Не е казвала на Хилда, че напуска работата си или че заминава някъде.

— Тя не е напускала. Просто си тръгна за почивните дни и в понеделник сутринта не се появи на работа. Очевидно не се е върнала от уикенда. Нямам никаква вест от нея.

— Къде е отишла?

— Ти ми кажи. Тя не ми дава отчет.

Двамата мъже се изгледаха продължително. Между тях имаше нещо по-лошо от желание за насилие — омраза, отвъд границите на насилието, завладяваща като величава страст.

— Ти си лъжец — каза накрая Чърч.

— Може би. Може би е точно така. Ако наистина е така.

Чърч ме видя, че ги наблюдавам и ми кимна повелително с глава. Оставих ги в тихата им и злобна свада и влязох в тъмния вестибюл.

През венецианските жалузи проникваше зелена и жълта светлина, която едва-едва разсейваше тъмнината в помещението. Мисис Кериган се беше свила в едно кресло в най-отдалечения ъгъл. Виждах само сребристия оттенък на косата й и отблясъка от влагата в очите й.

— Кой е?

— Арчър. Този, който ви докара неприятностите.

— Не е вярно. Аз си ги имам и без това. — Тя стана и пристъпи към средата на стаята. — Вие не сте от местната полиция, мистър Арчър.

— Не, аз съм частен детектив. Обикновено работя в южните райони. Тук съм случайно.

— Не е ли с всички ни така. — От нея се излъчваше слабо и деликатно благоухание, като носталгия по полузабравени лета. Угриженият й шепот можеше да бъде гласът на дишащия мрак: — Какво означава всичко това?

— Вие по-лесно можете да отгатнете. Познавате онези, които са замесени.

— Наистина ли? Не е точно така. Не познавам дори собствения си съпруг.

— От колко време сте женени?

— От седем години. Седем отвратителни години. — Тя се поколеба. — Мистър Арчър, вие сте детектив, когото хората наемат, за да разследва разни неща, свързани с други хора, нали?

Казах й, че е така.

— Бих ли могла… мога ли да ви се доверя?

— Както прецените. Други хора са го правили, но в момента не разполагам с препоръки.

— Много ли ще струва? Имам малко пари настрана.

— Не знам за какво става дума.

— О, разбира се. Извинете. Ужасно съм разсеяна тази вечер.

— Или може би не искате да ми кажете?

— Може би. — Долових невидимата й усмивка. — Или по-скоро не знам точно какво искам да направя. Със сигурност не искам да причиня неприятности на никого.

— Дори на вашия съпруг?

— Да, моят съпруг. — Гласът й едва се чуваше. — Снощи видях Дон да опакова двата си големи куфара. Мисля, че има намерение да ме напусне.

— Защо не поговорите с него?

— Не смея — каза тя с тъжна ирония. — Той може да ми даде отговор.

— Обичате ли го?

— Наистина не зная — отвърна тя малко троснато. — Някога го обичах, но беше много отдавна.

— Друга жена?

— Да, други жени.

— Ан Майер една от тях ли е?

— Знам, че е била известно време. Имаше… нещо между тях миналата година. Той ми каза, че всичко е приключило, но може да не е така. Ако успеете да я намерите, разберете с кого се среща… — Гласът й заглъхна.

— От колко време точно я няма?

— Откакто си тръгна миналия петък за уикенда.

— Къде е била през почивните дни?

— Наистина не знам.

— Може би със съпруга ви?

— Не. Поне той така твърди. Исках да кажа…

Кериган се обади зад мен:

— Какво искаш да кажеш?

Той беше отворил тихо вратата. Обемистият му силует се отдалечи от проникващата светлина. Премина грубо покрай мен и се наведе плътно над жена си.

— Казах ти да си затваряш устата.

— Не съм казала…

— Но аз те чух. Ти не би ме нарекла лъжец, нали, Кейт?

Видях как гърбът му се изви и след това чух звука от удара и свистящия стон на жената. Хванах го за рамото.

— Ей, мъжкарче, защо не я оставиш?

Усетих как подплънката на сакото му се разпра. Той излая като куче и се извърна към мен. Подобен на бухалка, юмрукът му се стовари върху врата ми.

Отстъпих към светлината, идваща от вратата и му дадох възможност да ме последва. Той налетя като овен право върху левия ми юмрук. Тялото му се опъна от удара и аз без голям замах добавих едно дясно кроше в челюстта му. Коленете му се подкосиха. Той залитна напред. Преди да се стовари върху килима му нанесох още един ляв удар.

Жена му коленичи до него.

— Ах, вие. Вие мъжете сте като ужасни малки момчета. — Тя взе главата му в ръцете си и избърса брадичката му с кърпичка, бродирана по ръбовете. — Мислите ли, че е наранен лошо?

— Съмнявам се. Не го ударих много.

— Въобще не трябваше да го удряте.

— Той си го просеше.

— Да. Мисля, че сте прав. — Кериган се размърда и изохка. Тя ме погледна уплашено. — Сега по-добре си тръгвайте. Дон има оръжие и знае как да го използва.

— Да не го е използвал срещу Аквиста?

— Със сигурност не. Това е смешно. — Гласът й се бе повишил. Сега тя се отбраняваше. — Съпругът ми няма нищо общо с това. Той беше тук с мен целия следобед.

Кериган замаяно се опитваше да се изправи на ръце и да седне.

— Моля ви, вървете си сега — каза тя без да ме поглежда.

— А какво ще стане с работата, за която говорихме?

— Просто забравете това. Не мога да понеса и други грижи.

— Както кажете. Бракът си е ваш.