Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (9)

Късчета живот

25 април 1997 г.

Цяла сутрин пуших цигара от цигара — всичко в апартамента мирише на никотин, косата ми също, но не ми се къпе — и преглеждах разни документи, колкото да убия времето до срещата с Фелипе. Можех да я изтегля по-рано, но не исках да му обяснявам. Днес трябва да говори той. Искам да науча всичко за тези късчета живот, ако му съобщя, че току-що съм загубила работата си, може би няма да ми разкаже нищо.

Час преди срещата влизам под душа и оставям водата да тече в лицето ми, както правя през дъждовните дни, когато скачам из локвите. Сбогом, локви на път за офиса. Сбогом, Марта. Сбогом, Андрес. Ще ми липсвате.

Трябва да се съвзема. Първо трябва да се видя с Фелипе. После ще се обадя на Соня да организира някакво шеметно излизане този уикенд, само женско. Накрая ще намеря Кристиян и ще прекарам нощта с него.

Когато отивам към апартамент А, се чувствам малко по-оживена. Фелипе изглежда видимо доволен, че ме вижда. Кани ме да вляза и ме оставя права насред стаята.

— Мисля, че най-добре ще бъде първо да разгледаме мястото, и после ще ти обясня всичко. Последвай ме.

Има три нива, свързани с вита стълба. На долния етаж, където се срещнахме, има маса за компютър, факс и стелажи, натъпкани с папки. Качва ме на първия етаж, който представлява нещо като офис, където посреща клиентите. Много е хубаво, всичко е от камъш, а на стените висят екзотични картини и фотографии на хора, седнали на стол и завързани с въжета, изображения на гробища, обитавани от зомбита… Различавам афиш, който обявява филм с участието на Майкъл Дъглас: „Играта“.

— Обожавам Майкъл Дъглас — възкликвам.

— Хареса ли ти филмът? — пита ме усмихнат Фелипе.

— Не съм го гледала — признавам.

— Трябва да го гледаш. Осем години преди премиерата му аз вече бях конструирал късчетата живот. Сега хората мислят, че съм се вдъхновил от филма, но не е така, а точно обратно — заявява ми Фелипе малко засегнат. — Това, което показва филмът, е същото, което правя аз. „Играта“ е история за един мултимилионер, който има всичко. Брат му не знае какво да му подари за рождения ден и решава да наеме фирма за ролеви игри, където главен герой ще бъде Майкъл Дъглас. Той, очевидно, не знае това, но се оказва, че играта става опасна. Аз правя точно това, но без животът на клиентите ми да е изложен на опасност, разбираш ли?

Кимам. Тази история ме възбужда. Слизаме в мазето, където откривам доста злокобно и обширно място, без прозорци, нещо като бункер, който крие несподелими истории. В помещението има само гигантска заседателна маса, двайсет стола около нея и пластмасов манекен, облечен във военна униформа и с противогаз на лицето. От това място те побиват тръпки, виждат се камъните по стените и циментът. Прилича на дупка в земята, която заплашва всеки момент да се срути върху нас.

— Ето тук събирам актьорите си да репетираме всяка сцена. Затова е толкова голямо. Нуждаем се от пространство, пространство — повтаря ехото гласа му.

— Естествено, естествено — отвръщам и си давам сметка, че съм възприела неговата патеричка.

Фелипе не забелязва и продължава да обяснява:

— Измислям всякакви истории, шпионски, на ужасите, любовни… с различни нива на опасност, съспенс и страх. Хората си избират история и за известно време стават нейните главни действащи лица: за двайсет и четири, за четирийсет и осем часа, зависи. Всичките ми актьори носят пластина с името на фирмата, в случай че ситуацията стане непоносима и за да може клиентът по някакъв начин да се върне към реалността. Като видят пластината, се успокояват, защото разбират, че това е само игра. В случай че искат да спрат играта, им се предоставя код, който могат да използват във всеки момент. Преди да започне, човекът трябва да отиде на психолог, за да се знае в какво душевно състояние се намира, а също им препоръчвам и да си направят медицински преглед. Сърдечноболните се изключват. Не искам да поемам никакъв риск. Ние сме сериозна фирма за прекарване на свободното време. Както виждаш, помислил съм за всичко.

— Разбирам — казвам заинтригувана. — Разкажи ми малко повече за клиентите, които ползват този тип услуги, цените, историите…

— Естествено, естествено! Клиентите са хора с висок социално-икономически статут. Цените зависят от сложността и продължителността на историята, но това наистина е скъпа услуга. Аз предлагам авангардно прекарване на свободното време. Колкото до историите, има всякакви, дори някои клиенти искат да им измислям персонализирани истории.

— Така ли?

— Естествено, естествено. Последният ми клиент беше адвокат, който искаше да бъде отвлечен за четирийсет и осем часа от две жени в малко подземно скривалище. Съчиних историята специално за него. Беше очарован.

— В малко подземно скривалище? Боже, хората са луди! При толкова много отвлечени по света идва тоя и иска отвличане. Не мога да повярвам! — казвам малко възмутена.

— Това, което не ти казах, е, че искаше двете жени да са лесбийки и да правят любов пред него всеки път, когато слизат в подземието. Така се наложи да наема две проститутки. Никоя от актрисите ми не искаше ролята.

В усмивката му внезапно се появява нещо сатанинско и перверзно, което силно ме привлича. Фелипе вече не прилича на онзи крехък и свенлив тип, с когото се запознах вчера.

— Леле, две лесбийки. — Това е единственото, което ми хрумва.

— Веднъж организирахме за четирима души средновековен уикенд в замък, където през нощта се появяваше граф Дракула. Едва не умряха от страх. — Фелипе се залива от смях.

— Истината е, че бих искала да преживея тези истории. Сигурно е фантастично. Но трябва да е много скъпо.

— Наистина ли искаш?

Гледа ме втренчено, с перверзната си усмивка. Отново го намирам много привлекателен.

— Да, естествено. Сигурно е много възбуждащо!

— Бъди спокойна! Твоето късче живот ще дойде, за теб ще го направя гратис. Но запомни добре какво ще ти кажа: щом клиентът даде одобрението си, никога не знае в кой момент ще започне да живее историята си. При тези условия приемаш ли?

— Да — отвръщам, без да го взимам много насериозно.

Какво правя, по дяволите? Не познавам този тип, а вече му казвам „да“, без дори да знам за какво става въпрос. Макар да предполагам, че това ще е типичната смайваща историйка.

— В такъв случай помни: когато най-малко го очакваш… — повтаря отново, докато ме изпраща до вратата.

— Добре! Лека нощ, Фелипе — пожелавам му набързо и тръгвам на бегом към къщи. Разговорът ме възбуди и се изненадвам, че този незначителен на вид мъж стана толкова привлекателен в моите очи.

Тялото ми гори като в огън и имам нужда да го потуша. Набирам номера на Кристиян, но не ми отговаря и му оставям съобщение, в което обяснявам причината за отсъствието си през последните десет дни. След двайсет минути ми връща обаждането и се разбираме да ида направо у тях.

Без предисловия направо се пъхаме в леглото. Дори не говорим. Той ми хваща главата и започва да ме ближе по устата, носа, очите, врата. Удоволствието се усеща като леки удари на сърце, което бие твърде силно. От време на време се навежда надолу, после се изправя и ми предлага собствения ми нектар, целува ме със захапвания.

— Харесва ли ти? — пита ме, много възбуден.

— Да, харесва ми. А на теб?

— Страшно. Има леко сладък вкус. Като летен дъжд.

Отново падам в плен на удоволствието, хващам мократа му главичка, навеждам я и я повдигам, докато той проучва с пръст враждебната ми пещера. Харесва ми, на него — също. Свършваме заедно, изтощени от невероятните пози, сякаш от това зависеше силата на нашето желание.

Няколко часа по-късно — не знам дали беше наяве или насън — забелязвам задника на Кристиян срещу лицето си и докато стоя неподвижна, виждам как постепенно се отваря дупка и похотлив глас ми шепне:

— Сега ти ме проникни.

Толкова се изненадвам, че направо се парализирам. Кристиян се обръща и добавя:

— Мъжките хормони понякога превръщат в свиня и този, който не е.

Споменът за усещанията ми от срещата с Фелипе ми прави лоша шега.

 

 

6 юли 1997 г.

Бигуди обикаля из апартамента и опознава новия си дом. Мами почина. Отнесе я инфаркт. На нейната напреднала възраст се оказа невъзможно да бъде спасена. Чувствам, че съм загубила част от себе си, точно когато между нас беше започнало да се заражда нещо много хубаво. Отиде си, без да дочака картичката от Перу. Чувствам, че животът става много несправедлив, и не успявам да се освободя от мисълта, че сигурно съм направила нещо лошо, за да заслужа такова наказание. Смъртта е ужасна не за тези, които си отиват, а за тези, които остават.

 

 

10 юли 1997 г.

— В твоя офис всички са некадърници! — крещи Хасан по телефона, сякаш е в Китай и има преплитане на линиите. — Една госпожица, вероятно стажантка, ми каза, че никаква Вал не работи там.

Забравила съм колко авторитарен характер има Хасан. Обича да получава нещата веднага, като капризно дете. Затова продължаваме да поддържаме връзка. Защото, в крайна сметка, му давам всичко, което иска от една жена — най-вече секс, младост и почти никакви въпроси.

Когато се запознах с него, изпитах много респект, нежност и желание да опитам с много по-възрастен от мен мъж. Той седеше на канапето в бара на „Хиат“, а аз вечерях със сътрудника си в ресторанта на хотела и се чувствах малко неудобно, защото се опитвах да отбия нахалните погледи на вманиачилия се по мен италиански готвач Лука. Той приличаше на дрогиран моряк, който току-що излиза от затвора, а по ръцете му бяха татуирани имената на жените, с които е бил. Всяка вечер след работа идваше на вратата ми да ме моли да го пусна и ми изпращаше стихотворения, пълни с правописни грешки, на просташки френски, който вероятно беше научил от галски затворници. Изобщо не го харесвах. Онази вечер Хасан веднага разбра какво се случва и ми се притече на помощ, като ме покани на питие. По онова време се държеше като министър и носеше много елегантни костюми на Ив Сен Лоран. Всеки път, когато минаваха покрай него, келнерите му се покланяха или го поздравяваха, сякаш е местният крал. Аз се чувствах на седмото небе с този мъж до себе си и именно тогава разбрах какво означава това, което наричаме „еротика на властта“. Исках да опитам нещо, което подлудява много жени: да бъдат с богат и влиятелен мъж. Защото всъщност не е особено красив. Но това за мен е без значение. Хасан ми хареса веднага, между другото и заради изкривената му челюст, ала Клаус Кински, и в тази малка физическа особеност се корени цялата му харизма. Освен това красноречието му ме плени моментално.

Съблазни ме спокойното му говорене примесено с категоричност в заповедите към подчинените му, на които не оставаше нищо друго, освен да се подчиняват. Нямаше проблем дори да се качи в стаята ми — в страна, където беше забранено да се придружава неомъжена жена. Фактически започнахме връзката си, след като една нощ посмя да се скрие в стаята ми с букет рози. Накратко, беше преодолял всички пречки, за да стигне до мен и напредваше с гигантски крачки, все по-завладян.

— Виж, Хасан, изненадана съм, че в офиса ми не са ти обяснили нищо. Уволниха ме през април — обяснявам, раздразнена от тона му и от срама, че съм се регистрирала като безработна.

— Какво си направила, че да те изхвърлят така от днес за утре? — пита ме рязко.

— Е, не! — възкликвам скандализирана. — Просто имаше съкращение на щата и се оказах първата, която уволниха. Ти какво си мислиш? Че аз съм предизвикала всичко това от любов към приключенията, когато животът ми вече беше горе-долу организиран и спокоен?

Хасан, който все се пъчи, че е либерален мюсюлманин, възпитан по западен маниер, отказва да го приеме, а и самият факт, че съм жена, е проблем.

— Добре, успокой се! — Гласът му постепенно омеква, защото започва да си дава сметка, че няма никаква причина да се държи по този начин. — Какво мислиш да правиш сега?

Последната фраза произнася с нежност и се досещам, че замисля нещо.

— Ами да си търся работа. Какво според теб трябва да направя?

— Защо не дойдеш за няколко дни в Мароко и ще поговорим? Имам нужда във вестника от жена, владееща френски език. А така ще можеш и да си починеш малко от този луд европейски живот.

Самата мисъл, че Хасан може да ми помогне в професионален план, едновременно ме привлича и отблъсква и отказвам да отида в Мароко, въпреки отчаянието си, че съм принудена да стоя вкъщи и да безделнича. Неочакваното бездействие ме потиска повече, отколкото чисто икономическите причини, защото през годините работа с Андрес натрупах значителни спестявания, с които мога да живея спокойно достатъчно дълго. Винаги съм била повече мравка, отколкото щурец.

— Помисли си добре, става ли?

— Ще си помисля, Хасан. Много ти благодаря.

— Не ми благодари — казва, преди да прекъсне разговора.

Затваряме почти едновременно.

 

 

25 юли 1997 г.

Единайсет вечерта е. Чакам в бара, където имам среща със Соня да пийнем по нещо. Появява се с петнайсет минути закъснение и влиза лека, с плуваща във въздуха коса, а дребното й тяло сякаш се носи над земята. Соня се движи с лекотата на балерина.

— Мисля да дам обява, че си търся гадже. Обърни внимание какво ти казвам! — подхвърля ми през плач.

— Ти? Обява? Мисля, че това е малко прекалено. Не ми казвай, че не можеш да намериш мъж, без да минеш през класификаторите! Ако си сама и си на шейсет, ще те разбера. Но на твоята възраст!

— Не държа да ме разбираш. Но ти се заклевам, че съм на път да се предам. Пак се чувствам депресирана. Имам тахикардия и не мога да спя нощем.

— Стига де! Стига си се измъчвала, че нямаш гадже. Ще се появи. Но само ако престанеш да се вманиачаваш. Освен това не излизаш. Как искаш да намериш сродната си душа, като никога не излизаш?

— Да, знам, но не обичам да излизам на лов.

— Не ти казвам да излизаш на лов, а просто да излизаш и да си прекарваш добре.

— Но с тоя ми вид никой няма да ме забележи.

— Не ми ли каза току-що, че не искаш да ходиш на лов? Моля те, Соня, вземи се в ръце! Не искам да си такава, когато се виждаме.

— Освен това не понасям връзки за една нощ — продължава Соня.

— Кой ти говори само за една нощ? Бъди си много нощи наред с един и същ човек, щом искаш!

— Ти не разбираш какво ти казвам. Не мога да приема секс без любов.

— Ох, досадна си с тоя секс без любов! Преди да се влюбиш, трябва да опиташ. Зарежи тия предразсъдъци и не се чувствай виновна, че ще си легнеш още първата нощ с някой, който ти харесва.

С нея имаме противоположни възгледи за любовта и секса. В действителност аз не знам какво означава да се влюбиш, нито пък темата ме занимава. Смятам се за привилегирована, че мога да се наслаждавам на животинския си инстинкт, без да се ангажирам. Опитвам се да обясня това на Соня, а тя клати глава в знак на несъгласие. Казва, че не може, защото са я възпитали старомодно.

— Мен също — отвръщам й и се опитвам да я убедя, че в това няма нищо общо, но всъщност мисля за обявите във вестника. Соня току-що ми даде идея.

— Добре, остави. Това с обявите е педерастка работа, наистина — казва и допива чашата си.

Изпращам я до тях и успявам да повдигна духа й. Соня изчезва по стълбите като сянка, по-лека от нишка памук. Вече знам какво ще направя: през септември ще дам обява, че търся работа. Щом Мохамед не отива при Планината, Планината ще отиде при Мохамед.