Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (40)

Стъклен мъж

11 октомври 1999 г.

Срещата с Джовани ме накара да разсъждавам върху пътя, който съм извървяла досега. Смятам, че съдбата винаги си играе с хората и има много пътища. Аз избрах един от тях и той ме доведе, вече поучена, до Джовани чрез един публичен дом. Ако не бях взела решението да се захвана с това, със сигурност нямаше да го срещна. Изглежда, имаме малко общи неща и възможностите да се срещнем някъде другаде са минимални… Единственото, което търся, е любов. Може би защото никога не съм се чувствала обичана. Всичко, което съм направила досега, е било с една-едничка цел: любовта. Срещи на сляпо, флиртове за една нощ, домът, толкова средства, за да намеря това, което винаги съм търсила. Днес се чувствам много щастлива от това откритие и мисля да предам щастието си на целия свят.

Така заредена с добро настроение, отивам на работа, решена да правя добро на всеки, без да подозирам, че тазвечерната ми „жертва“ ще е човекът, който най-много се нуждае от това.

Някъде към два сутринта София ме събужда с Жорди в ръце, за да ми даде поръчка. Един нов клиент, млад, се обадил и помолил за особено нежна европейка.

— Ще разберете причината по-късно — обяснил на София.

Тази нощ сме дошли да работим само двете с Иса. Но на София й е ясно, че не може да изпрати Иса.

Така че се запътвам към адреса на клиента. Живее в скъпата част на града, в много красива сграда с двайсет и четири часова охрана.

Когато ми отваря, не успявам да скрия неверието и уплахата в очите си. Иниго ми се усмихва, настанен в инвалидната си количка. Веднага ме пуска да вляза в хола, защото „не си струва да те каня в спалнята“, както ми обяснява, смеейки се от сърце. Апартаментът е голям и модерен, но има миризма на гранясало, която трудно се понася. Всички врати са приспособени за инвалидна количка и започва да ми става много тъжно за това момче, което не е на повече от двайсет и шест години.

— Страдам от тетраплегия^[1], почти пълна — казва ми по най-естествения начин.

Сядам в края на дивана — почти се свличам — и го питам дали мога да запаля цигара.

— Аз също пуша — казва ми. — Би ли ми запалила една, ако обичаш, и да ми я сложиш в устата?

Веднага го правя, жадуваща да му доставя удоволствие, и поставям цигарата между устните му. Дръпва си няколко пъти, после ме моли с поглед да я махна. Това му е достатъчно.

— Благодаря! — казва ми. — Сега имаш ли нещо против да ме вдигнеш и да ме сложиш да легна на дивана? Бих могъл и сам, но ми коства много усилия.

Това момче ми вдъхва голямо уважение и се колебая няколко секунди, преди да го вдигна, защото все едно е от стъкло, не смея да го докосна, от страх да не му счупя нещо или да му причиня болка.

— Смело! Не се тревожи, не чувствам абсолютно нищо. Единственото място, където ми е останала някаква чувствителност, е вратът, и малко в ръцете.

Явно е прочел мислите ми.

Когато вече е седнал, ме моли да му сваля дрехите. Невероятно слабичък е, всичките му крайници са атрофирали и краката му са тънки колкото ръцете ми. Чувствам се много неудобно. Малкият му член, съвсем мъничък, за да съм честна, за моя огромна изненада е изправен.

— От инцидента насам винаги е така. Не е от възбуда — обяснява ми, — не чувствам нищо там долу.

И пак избухва в смях. Чувствам се като глупачка и мислено се бия по главата, че на няколко пъти съм искала да умра. Какво право имах да се чувствам нещастна, когато истинското нещастие е пред очите ми, въплътено в това момче, така изпълнено с живот и чувство за хумор?

Естествено между нас не се случва нищо, само в продължение на час го целувам по врата, за което той ми благодари с тихи стонове.

Връщам се в дома, решена да не се оплаквам никога повече, и не ми се разказва нищо за Иниго, нито на момичетата, нито на отговорничките. Тази случка е изпратена от съдбата, за да ме накара да се замисля, да живея в настоящето и да се възползвам от всяка възможност без никакви колебания.