Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (11)

Разговорът

20 септември 1997 г.

Днес, на излизане от вкъщи, виждам Фелипе, който пристига с мотоциклет на работа. От доста време не сме се засичали и много се радвам да го видя. Признавам, че привличането, което изпитах към него първия път, вече го няма. В очите ми Фелипе отново се превърна в незабележителното и срамежливо момче.

— Здрасти — казва, докато паркира мотора. — Откога не сме се виждали!

— Здрасти, Фелипе! Да, бях доста заета. Как са нещата при теб?

— Може да са и по-добре. Подготвям серия статии за едни чужди списания. Така ще си направя малко реклама. Дори ми се обадиха от едно южноафриканско списание!

— Еха! Ще станеш много известен!

— Искам само тази фирма да заработи най-после.

— Сигурна съм, че нещата ще се подредят. Ще видиш.

— Мислиш ли? — изглежда повече от несигурен в себе си.

— Разбира се. Ако имаш нужда от помощ, не се колебай да ми кажеш. Може пък да ти бъда полезна, човек никога не знае.

— Естествено, естествено! Така или иначе мерси много.

Сбогуваме се и той си тръгва с каската под мишница. Тъкмо се опитвам да пресека улицата, когато отново ме вика:

— Ей, Вал! Ти нали знаеш езици?

— Да. Защо?

— Говориш ли английски?

— Да, доста добре.

— Ще имам нужда да ми помогнеш със статията. Трябва да я напиша на английски, а знанията ми не са много добри. Ще й хвърлиш ли един поглед, когато имаш време?

— Разбира се, разчитай на мен. Ще мина през офиса ти, става ли?

— Супер. Още веднъж благодаря.

И пресичам улицата.

25 септември 1997 г.

Минах през офиса на Фелипе да прегледам статиите. Английският му е толкова лош, че всичко трябва да се напише наново. Казвам му го без заобикалки.

— Трябва да го започнеш наново. Ако искаш, аз ще го напиша, с твоя помощ. Но не можеш да го пратиш в този вид. Пълно е с глупости и правописни грешки.

Става му неприятно. Трябва да призная, че не избрах най-деликатния начин да му кажа нещата.

Тръгвам си, след като Фелипе ми се тросна „за какъв го взимам“. Цялата работа се обърна в спор и се заклех никога вече да не се интересувам от този неблагодарник.

Следобед Соня ми се обажда и твърди, че срещнала сродната си душа: някакъв божествено красив музикант на двайсет и три години, с когото се срещнала по най-неочакван начин. В метрото, на връщане от работа. Изпуснал цигулката си върху краката й, а тя му помогнала да я вдигне. После завързали разговор за музика и той й дал няколко пропуска за негов концерт.

— Видя ли, нали ти казах, че ще срещнеш някого, когато най-малко очакваш. Просто не трябва да го търсиш отчаяно. Ако ходиш от човек на човек като луда и молиш да се влюбят в теб, мъжете хукват да бягат.

Призна, че съм права. Сега обаче съм без любовник и без приятелка, понеже Соня реши да прекарва по-голямата част от времето си сгушена в своето гълъбче. А аз съм все така осъдена да размивам блясъка си в случайни срещи.