Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (19)

Апартамент за двама

7 септември 1998 г.

През ум не ми минава, че Жайме е ровил в документите и личните ми вещи и знае точно с колко пари разполагам. Никога не сме говорили за пари, за него темата е табу, а и всъщност не се налага. Нямам какво да крия, но и не съм му разказвала подробности за финансовото си състояние. Истината е, че когато се случи забележителният епизод със запора, сумата, от която се нуждаеше Жайме, беше точно толкова, с колкото разполагах в сметката си. Всъщност Жайме е запознат със сумата на спестяванията ми до втория знак след запетайката.

Нещата лека-полека се успокояват и той продължава да пътува, и по работа, и заради семейството си. Аз вече нямам спестявания, но с неговата и моята заплата живеем добре. Освен това Жайме покрива разходите по апартамента и стриктно ми дава парите за наема всеки месец. Изживяваме втори меден месец и този проблем в края на краищата ни сближи още повече и направи любовта ни по-силна. Поне аз така си мисля.

Днес заминавам за Италия, за да присъствам на много престижен моден панаир, в който трябва да участва фирмата ми. Знам, че на Жайме това пътуване никак не му е приятно, особено след разправията ни за предполагаемите скрити намерения на шефа ми. Но ме остави да отида. Досега не съм му давала повод за ревност. Виждам нещата през неговите очи и живея единствено и изключително за него. Загърбих разпуснатия си сексуален живот и вече не поддържам връзка с приятелите си мъже.

Кацаме в Милано и един приятел на Хари, шефа ми, е дошъл да ни посрещне и да ни закара в хотела. По пътя ни съобщава, че има малък проблем с настаняването, тъй като всички хотели в града са препълнени и успял да намери само огромен апартамент за двама, който трябва да си поделим. Нямам нищо против да споделя апартамента с Хари, стига да има две легла, разположени в различни помещения. И изглежда е така, защото, когато пристигаме в хотела, с Хари установяваме, че всеки ще има свое пространство, като само банята е обща. Просто въпрос на организация.

Давам си ясна сметка, че не трябва да споменавам нищо на Жайме за този малък анекдот, защото знам, че няма да го разбере. Във всеки случай му се обаждам да му кажа, че всичко е наред.

— В кой хотел си? — пита внезапно.

— В „Уестин Палас“. Защо?

— Просто да знам. Кажи ми номера на стаята и телефона, да ти се обаждам аз, че ще ти излезе много скъпо. Явно шефът ти се отнася с теб като с кралица. В много хубав хотел сте!

Веднага предупреждавам Хари, че приятелят ми след малко ще звънне и да не вдига телефона. Не искам да се налага да му обяснявам защо Хари се обажда вместо мен. За щастие той е страхотен шеф и прекрасно разбира тези деликатни въпроси.

След петнайсет минути Жайме отново се обажда.

— Кой предложи пръв? — пита ни в клин, ни в ръкав.

— Какво? — нищо не разбирам, но започвам да се боя от най-лошото.

— Ще те питам по друг начин. Кой кого изчука? — добавя иронично.

Онемявам.

— За глупак ли ме взимаш, или какво? Говорих с рецепциониста и го помолих да ме свърже с шефа ти. И не щеш ли, по една случайност номерът на стаята му е същият като твоя. После отново се обадих и потвърдиха, че делите един апартамент.

Сърцето ми започва да бие с бясна скорост. Как да го убедя, че не е това, което си мисли?

— Мога да ти обясня, Жайме. Работата е…

— Не искам твоите обяснения. Искам неговите. Дай ми го!

— Не, Жайме! Предпочитам да говорим двамата. Той не е виновен…

— Дай ми го!

Така повишава глас, че Хари, който е до мен, веднага разбира какво се случва и прави жест да му подам телефона.

Чувам как Жайме крещи в слушалката и не знам къде да се завра от срам. Хари ме поглежда, после се съсредоточава в разговора и от време на време отговаря с „да“. Малко са началниците като него: разбиращ, кавалер… Показва ми, че разбира всичко, и дори мисля, че се чувства по-зле от мен. Изслушва всичко, което Жайме има да му каже, пушейки с наслада хаванска пура, а когато разговорът, в който той почти не е участвал, приключва, ми подава телефона. Жайме иска да ми даде точни указания.

— Любимият ти шеф ще те изпрати в друг хотел. Когато се преместиш, ми се обаждаш и ми казваш номера на новата си стая и телефона. Ако е мъж на място, ще ти намери стая, колкото и да са претъпкани хотелите в Милано. Чакам обаждането ти.

И затваря. По пурпурночервения мокет закапват сълзи и през плач започвам да се извинявам на Хари за скандала. Той продължава да дъвче края на пурата си, а когато я загася, ми казва:

— Не се тревожи. Веднага ще оправим нещата.

Обажда се на няколко места и час по-късно приятелят му ме откарва в друг хотел, на петстотин метра от „Уестин“. Не се обаждам на Жайме веднага, а когато го правя, той е бесен от нетърпение. Давам му номера на стаята и след малко ми звъни.

— Какво каза на Хари? — питам вбесена.

— Каквото трябва, за да започне най-накрая да се държи като джентълмен. При всички положения, като се върнете, ще трябва да си поговоря с него, та да не му хрумва втори път да опитва каквото и да било с теб.

Слушам го възмутена и безкрайно тъжна, без да мога да му отговоря. Най-лошото е, че се чувствам виновна за ситуацията. Прекарваме голяма част от нощта на телефона. Той философства за нещата от живота, любовта и колко много имам още да уча, а аз го слушам, без да продумам. Когато затваряме, не мога да заспя. Започвам да плача от унижение и срам. Плача, защото не събрах смелост да възразя на Жайме.

11 септември 1998 г.

Връщам се в Барселона сама. Хари взе друг полет от Милано за Англия. Жайме идва на летището с букет цветя и ме прегръща така силно, сякаш съм била отвлечена и току-що са ме освободили. Казва ми колко ме обича и обяснява, че се е държал така за мое добро. Дълго време мисля, че няма да мога да погледна Хари в очите, все още засрамена от този епизод.