Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (30)

Маноло

3 септември 1999 г.

Девет сутринта.

Събуди ме ужасен шум и виковете на буйстващ луд. В леглото съм сама с куп смачкани чаршафи, избутани в единия край. Ставам и отивам право в кухнята да си направя кафе. Там виждам мургав мъж с як гръб, къси панталони и чантичка на кръста, толкова натъпкана, че всеки миг ще се пръсне. Носи мокасини, които са странно съчетание с късите му панталони. На тениската му в масленозелен цвят с големи черни букви пише „I love Nicaragua“. Изглежда бесен, а Сузана е червена като домат. Мъжът ме гледа няколко секунди като натрапница. И наистина, не се познаваме, но се досещам, по скъперническото му облекло и необуздаността в чертите му, че е Маноло, собственикът. Изглежда точно както ми го описа Анхелика. Явно съм единственото момиче, останало в дома, и този факт изведнъж ме кара да се чувствам в опасност пред този мъж. Всички са се изпарили като по магия.

— Ти пък коя си? — Маноло пръв счупва леда.

— Здравей, аз съм Вал. Нова съм. Започнах едва преди два дни.

— А, да! Жена ми ми каза, че има ново момиче. Здрасти, аз съм Маноло — казва и непохватно разтърсва ръката ми за добре дошла.

Когато му подавам ръка, не ме гледа в очите. Явно други неща са му в главата. И наистина ми обяснява:

— Казвах й на тази глупачка Сузана, че не искам повече разправии между момичетата. Тя е отговорничка, нейна работа е всичко да върви добре, не мислиш ли?

Как може да иска мнението ми пред Сузана? Струва ми се некоректно. Но как мога да кажа на този толкова „основен“ мъж кое е коректно? Така че просто продължавам да го гледам. Вече съм си дала сметка, че имаш работа, ако си симпатична на отговорничката. Ако сега си разваля отношенията със Сузана, сигурно никога повече няма да ме извика през деня.

— Разбра ли? Глупачка! Писнало ми е на кура момичетата да ми се обаждат вкъщи и да ми се оплакват. Или ще си вършиш работата, или ще вървиш на майната си!

Ето колко вулгарен е Маноло. И не го разбирам. Защо тези хора винаги трябва така добре да се вписват в представата ми за агресивния и вулгарен сводник? Ако Сузана е луда, както твърди Анхелика, не се учудвам. С такъв шеф накрая всеки ще свърши зле с нервите.

От този ден нататък решавам да се държа изключително сдържано с Маноло, за да не се заразя от начина му на поведение.

Правя си кафе, плащам сто и петдесетте песети на Сузана и отивам в дневната, за да остана сама. От долния етаж се чува страшен шум от удари с чук и Маноло излиза побеснял от кухнята. Шумът наистина може да извади всеки от равновесие.

— Ще съборят шибаната сграда, ако продължават така! — крещи Маноло.

Сузана го следва като куче, с цигарата си в ръка, забравила за лошите обноски на шефа си. Имитира всяко негово движение.

— Всеки ден е така — обяснява тя.

— Искам да свърши вече тоя шибан ремонт. Ще сляза да видя колко още им остава.

— Добре.

Обръща се към Сузана и като я сочи с пръст в лицето, казва:

— Това да е за последно с разправиите тук. Ако не, отиваш на шибаната улица, ясно? На шибаната улица…

— Да, Маноло — отвръща плахо Сузана.

После ме поглежда, махайки с ръка за довиждане.

— Никак не е приятно, нали? — казвам й съчувствено.

— Винаги има проблеми. Но той е прав. Не бива да позволявам момичетата да му се обаждат нощем и да му разказват мизериите си.

Гледа ме странно, с крайчеца на окото, сякаш ме подозира. Интересно, не се сърди на Маноло. Отношението й изглежда странно мазохистично.

На вратата се звъни. Клиент е и Сузана бързо го вкарва в дневната, докато аз тичам да се скрия в малката стаичка, с кафето в ръце. След малко тя идва при мен и ми казва да се приготвя, тъй като съм единственото момиче в дома.

— Не мога да се представя така, Сузана. Имам сенки под очите и умирам за сън. Трябва да си отида и да си почина.

— Ах, слънце! Какво говориш? Мислех, че искаш да работиш.

— Разбира се, че искам да работя, но когато съм добре.

— Веднага се приготвяш, гримираш се и се представяш на клиента. Той ще реши дали изглеждаш добре.

Не смея да й кажа нищо, не от страх — бих казала някои неща на тази жена, — а защото не искам да предизвиквам скандали. И наистина искам да работя. Така че се приготвям.

Както и предположих, лошият ми вид не се харесва на клиента. Поздравява ме и иска албума със снимки.

— Видя ли, нали ти казах — натяквам на Сузана, докато си обувам дънките.

— Вече можеш да си вървиш. Стефания сега ще дойде. Обадих й се, закусваше някъде навън. Тя ще остане с клиента. Не знам какво си правила, та лицето ти е толкова зле — казва и ме гледа под вежди.

След тази фраза разбирам защо момичетата са толкова суетни, непрекъснато си купуват разни неща и все стоят пред огледалото. При такива коментари някое бедно момиче може и да изпадне в депресия, да прекара живота си в хирургическа клиника и самоуважението му да отиде по дяволите. Но тъй като моето вече е много ниско, не й обръщам внимание. Взимам си нещата и си отивам вкъщи.