Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (33)

Валсът на маркиз Дьо Сал

5 септември 1999 г.

Четири следобед.

Сградата се намира срещу плажа на Барселона, квартал, общоизвестен с това, че има много още какво да се прави в него.

Приех да отида, защото Сузана за пръв път ме вика през деня и се чувствам привилегирована. Искам да й покажа, че винаги може да разчита на мен. Сузана ми даде точни указания за този толкова особен клиент и се приближавам към апартамента му сигурна в себе си, по дънки и бяла тениска.

— За нищо на света не се превземай — посъветва ме Сузана. — Дънки и никакъв грим. Иска момиченце, а ти не си точно на петнайсет.

Този ненужен коментар ме накара да скърцам със зъби няколко минути, но бързо се възбудих от този малък мизансцен за девойка в пубертета. Най-сетне нещо различно! Беше започнало да ми писва от мъже, които плащат, за да получат конвенционално сексуално преживяване. След срещата с двамата политици ми идва добре да изляза от рутината, а тази среща обещава да бъде интересна.

Като влизам в сградата, разбирам, че няма асансьор. Много е стара и долният етаж служи за нещо като главна квартира на дребни престъпници в съботните нощи, защото стените са покрити с графити и в подстълбищното пространство има следи от палежи. Кутийки от кока-кола лежат захвърлени на пода и няколко сополанковци започват да играят футбол с тях, като се целят в мен, да се изфукат.

Клиентът живее на последния етаж. Въоръжавам се със смелост и изкачвам стълбите две по две до петия етаж. Малко съм нервна, защото се чудя що за човек ще срещна на толкова мизерно място.

Като стигам почти до вратата на апартамента, мобилният ми звъни.

— Ало?

Почти викам, защото децата долу вдигат голям шум.

— Стигна ли вече? — пита ме Сузана нетърпеливо. — Возиш се половин час в такси. Какво правиш? Клиентът те чака!

— Щях да ти се обадя. На вратата съм — казвам й, останала без дъх, и изведнъж усещам, че някой ме наблюдава.

Мургав мъж със силно телосложение ме гледа недобронамерено в рамката на вратата, към която отивам с телефон в ръка.

— Трябва да те оставям — съобщавам на Сузана, докато гледам мъжа, който ми прави знаци веднага да затворя телефона. Изглежда бесен.

Затварям.

Пуска ме да вляза, без да каже дума, и преди да затвори вратата, оглежда целия коридор да не би някой да е видял сцената.

В апартамента ме отвежда до дневната и след малко ядно изтърсва:

— Ти изобщо не си пример за дискретност!

До момента мислех, че е ням, но плътният му глас ме изненадва и ме кара да се чувствам зле.

— Съжалявам. Прав си. Трябваше да затворя мобилния.

— Предупредих шефката ти. Никакви мобилни! Не искам съседите да разберат, че плащам на курва.

Думата ми се отразява отвратително. Но като гледам лицето на тоя тип, не смятам да му противореча.

— На колко си години?

— На двайсет и две.

— Поисках по-младо момиче.

Пали цигара. Не казвам нищо. Пък и махнах цели осем години. Атмосферата в апартамента е тежка. Стаята мирише на стари мебели и на прах, тази миризма ме кара да се чувствам неудобно и се опитвам да се отпусна.

— Какъв късмет да имаш апартамент срещу морето! — казвам и се обръщам към терасата на хола.

— Глупости говориш. Не виждаш ли, че това е един скапан апартамент?

Напълно е прав. Апартаментът е стар, обзаведен със стари мебели, диван, който се разпада, а подът е мръсносив, облицован с евтини плочи, покрити с черни следи от преместване на мебели. Стените са боядисани в срамежливо жълто и са покрити с бели шлюпки, които показват колко небрежни са били наемателите.

— Е, да, но имаш море отсреща — настоявам.

— Пука ми на кура за морето! Живея в кочина!

Очевидно е решил да оспорва всичко, което казвам. Тръсва се на дивана, покрит със старо одеяло на квадрати, чиято единствена функция е да прави топчета мъх. Работата се очертава лоша. Мъжът е огорчен злобар и не изглежда да му харесвам особено.

— Приближи се да те видя по-добре.

Излегнал се е на дивана. Доближавам се и като стигам до него, ме кара да се завъртя, за да ме огледа отпред и отзад. После си сваля панталоните и иска да направя същото. Отново се изправя, по долни гащи, декорирани с топчиците от одеялото, които щедро са се полепили по тях, и отива към музикалната уредба. Слага диск.

— Танцуваш ли? — пита ме.

— Да, добре — отговарям, като си мисля, че малко музика може да го направи по-нежен.

След пет минути му е писнало от музиката и танците и ми нарежда.

— Сега искам да застанеш на четири крака.

Изважда от джобовете на панталона си парите, които трябва да ми плати, и ми ги хвърля на пода.

В първия момент само го наблюдавам, за да отгатна намеренията му, след което се навеждам.

Междувременно той използва объркването ми, за да седне върху мен като конник. Няма съмнение, че имам среща с буйстващ луд, който е решил да ме унижава. Само това ми липсваше! Започва да ме язди и изненадващо ме хваща за косата като праисторически човек. Тялото му е много тежко и опашната му кост се забива в кръста ми.

— Какво правиш? — изкрещявам и бързо се изправям.

— Не ти ли харесва?

— Как ще ми харесва! Причиняваш ми голяма болка.

— Щом плащам, правя каквото искам!

— Извинявай — казвам, почервеняла като домат, — но много си сбъркал. Не съм от садо-мазо агенция. Ако искаш да унижаваш, има момичета, специализирани в това! Аз не съм от тях.

Започвам да усещам неприятен страх, който прониква в цялото ми тяло. Не знам как ще реагира тоя луд.

— Именно, исках да унижавам и мислех, че това може да се направи, с която и да е курва. Но виждам, че не искаш да участваш — казва презрително.

Сърцето ми бие с хиляда удара в минута.

— Извинявай, но аз не съм просто една курва. И ако искаш, мога да си тръгна. Плащаш ми таксито и готово. — Съобщавам му това и с всички сили се моля да каже „да“.

Напрежението е голямо.

— Не, не! Добре. Обади се в агенцията и им кажи, че оставаш един час.

Вече нищо не разбирам.

— Но без физическо насилие, ясно ли е?

— Не се тревожи — казва с поглед на убиец. — Без физическо насилие.

Обаждам се на Сузана, с много колебание, защото никак не съм очарована да остана с тоя откачалник. Надявам се тя да усети страха в гласа ми и да ми каже да се връщам веднага в дома, без да се излагам на повече рискове. А и тази внезапна промяна в него не предвещава нищо добро.

— Сега отиваме в спалнята — казва той, щом затварям телефона.

Показва ми пътя към стая, която е много малка и много мръсна. Вътре има единично легло, цялото в петна. Маха ми бельото, оглежда ме и ме хвърля, в буквалния смисъл, на леглото.

После изчезва в банята. Възползвам се от това да се огледам наоколо и да се опитам да проумея що за човек е този мъж. Има всякакви книги с ужасяващи заглавия и пълните съчинения на Дьо Сад, преведени на испански. И фетишизирани предмети. На стената са окачени много дълъг бич и кожена маска. Май накрая стигнах до самия Ханибал Лектър, мисля си.

Излиза от банята с мини танга и започва да се разхожда пред мен като ексхибиционист.

— Гледай ме и не говори — казва и ме гледа с ужасяващите си изцъклени очи.

Тангата така смазва гениталиите му, че е принуден да я махне, слага си презерватив и без никакво въведение започва да търси с пръсти входа на влагалището ми. Добре че едни фармацевтични лаборатории са изобретили глицерина!

Докато ме обладава грубо, крещи какви ли не гнусотии. На мен само едно ми е в ума — да свърши колко се може по-бързо и да изчезна оттук. Отвратителното му тяло сякаш е сто тона и с всяко негово движение усещам миризма на диво животно. Като свършва, тази маса се тресе в конвулсии, които човек трудно може да понесе. Когато най-сетне всичко приключва, си взимам дрехите и без да му кажа и дума, се обличам и се отправям с пълна скорост към вратата. Слизам по стълбите тичешком и като излизам на улицата, минавам покрай хлапетата, които сега са странно тихи. Правя спринт, достоен за атлетическо състезание. Искам да избягам от този ненормалник и вулгарните думи. Искам да тичам и тези ужасни думи да изчезнат с вятъра. Останала без дъх, спирам, и се разплаквам, искам да изплача всички насъбрани сълзи, целия натрупан гняв.