Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (13)

Интервюто

След като пуснах обява за работа, получих няколко оферти, но нито една не ми се стори достатъчно интересна, за да се свържа с компаниите и да си насроча интервю. Един ден получих писмо от някой си Жайме Рихас, фирмен консултант, който си търсеше асистентка по мениджмънт. В писмото ми съобщаваше, че мога да се обадя на мобилния му телефон, за да насроча среща. Първия път, когато се опитах да говоря с него, нямах късмет. Телефонът му непрекъснато беше изключен. Накрая успях и мъжът, който отговори от другата страна на телефона, ми направи чудесно впечатление. Беше голям професионалист и естествено търсеше човек като себе си. Решихме да се видим след обедната почивка, в кабинета му.

6 май 1998 г.

Офисите на Жайме се намират в самото сърце на Барселона, в квартал Ейксампле, в сграда с бледорозова фасада и широки балкони. Пристигам в уговорения час и ми отваря господин към петдесетте, с жив поглед и лула в устата. Ясно е, че секретарките още не са се върнали от обедна почивка и се е паднало да ме посрещне този господин, който има вид повече на служител, отколкото на администратор. Едва разменяме няколко думи и Жайме се появява, леко накуцвайки, откъм дъното на коридора, където се намира кабинетът му. Мъжът с лулата веднага изчезва, а Жайме ме поздравява, като стиска силно ръката ми с две ръце.

— Какво се е случило с крака ви? — питам го с намерението да бъда любезна.

— Нищо му няма. Ударих се, докато играх тенис през уикенда — отговаря ми със снобски тон.

Веднага ме кани да вляза в кабинета му. Стаята не е много голяма, гледа към отсрещната страна на сградата, към един вътрешен двор, и е доста тъмна. Той светва една халогенна лампа и се изненадвам да видя толкова малко неща в кабинета на човек, за когото се предполага, че е генералният директор на компанията. Като вижда, че се оглеждам наоколо, той обяснява със същия пренебрежителен тон:

— Не обръщайте внимание на кабинета ми, сеньорита. Току-що се преместихме в тази сграда и още не сме пренесли всичко. Тепърва ще докараме повечето неща.

Стаята, четири метра широка, разполага само с дълга надраскана маса и с черен работен стол на колелца. На масата лежат две-три книги с нормативни документи на ISO^[1] и още няколко други. Започва интервюто.

— Казвам се Жайме Рихас и съм съсобственик на тази компания и неин генерален директор. Господинът, който ви посрещна, е моят съдружник, Жоакин Бланко. Търсим отговорен човек, който да организира цялата работа във фирмата и да осъществява постоянна връзка с нашите клиенти. Донесохте ли ми биографията си?

Жайме говори спокойно и тържествено, като университетски професор. Предполагам, че много го бива да вдъхва респект. Не изглежда лесен за общуване.

Веднага му подавам автобиографията си и той мълчаливо започва да чете. Когато вдига глава, се притеснявам още повече.

— Надявам се препоръките, които сте приложили тук, да са истински, защото имам навика да се обаждам и да проверявам. Имате ли нещо против да се свържа с предишните ви работодатели и да поразпитам как сте се справяли при тях?

— Не, господине, напротив — отвръщам, убедена, че никой в нищо не може да ме упрекне.

— Защо напуснахте последната си работа?

— Уволниха ме. Не знам дали е правилно да го нарека така, всъщност направиха съкращение на персонала и аз бях една от съкратените, господин…

— Рихас.

— Моля?

— Жайме Рихас. — И започва да рови в едно чекмедже, като накрая вади визитна картичка и ми я подава. — Добре, така или иначе ще говоря с тях.

— Можете да се обърнете към сеньор Андрес Мартинес. Беше ми началник.

— Добре. — И записва името на Андрес в автобиографията ми. — Разбира се — добавя, — трябва да ви кажа, че не сте единствената кандидатка, която се явява за това място. Вече се видях с няколко и след вас ми остават още три. Не искам да се подведа, възнамерявам да направя най-добрия избор.

— Да, разбирам, но мисля, че сгреших, като се явих на това интервю. Ако трябва да съм честна, не знам дали постът, който ми предлагате, ме удовлетворява. Винаги съм работила в сферата на рекламата. Ще трябва да го обмисля. За какво заплащане става дума?

— За двеста и петдесет хиляди песети бруто на месец.

— Ами, сеньор Рихас, тази заплата не е най-доброто, което са ми предлагали.

— Това са парите, които сме готови да платим за няколко месеца изпитателен срок. Ако подпишем постоянен договор, ще го преразгледаме, госпожице. Естествено, тук не включвам командировъчните, нито скромната комисиона, която бихме могли да ви предложим, ако работата ви с клиентите повлияе за сключването на договор.

— Разбирам. Ами благодаря ви, че ме приехте и ми дадохте възможността да кандидатствам за мястото.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, госпожице?

Изправил се е в стола си и изглежда много по-сериозен, отколкото в началото на срещата.

— Да, разбира се.

— Омъжена ли сте?

Не се изненадвам прекалено, че ме пита. Доста работодатели го правят.

— Не, господине. Не съм омъжена и нямам деца.

— Имате ли приятел?

Гледа ме право в очите, което ме кара да се чувствам доста неудобно.

— Мисля, че този въпрос е несъществен, господин Рихас — възкликвам, леко обидена.

Отговорът ми, изглежда, не го смущава. Напротив, моментално възприема изражение на разбиране.

— Знам, че въпросът може да ви се струва странен. Но ми е нужен напълно необвързан човек. Много е вероятно кандидатът, когото изберем, да трябва да пътува често. Ето защо предпочитам жена без никакви любовни ангажименти.

Обяснението не ми се струва убедително, но отговарям:

— Разбирам. В моя случай няма нито семеен, нито любовен ангажимент.

— Добре. Само това исках да разбера.

Напрежението в разговора леко спада и започваме да говорим за живота ми в Испания, за причините, поради които съм напуснала родината си, и за възможностите за кариерно развитие, които мога да имам в тази компания. Краят на интервюто е много сърдечен. Сбогуваме се, както подобава, а той ми обещава да се свърже с мен до седмица, за да ми съобщи решението си.

Не съм много убедена, че това е моята работа, но в края на краищата нищо не губя. Жайме остави у мен противоречиви чувства. Създава впечатление на сериозен човек и професионалист, но безочливият му разпит относно личния ми живот надхвърли всичките ми представи. Точно тази смесица от внушителност и дързост ме съблазни. Жайме е преди всичко голям познавач на женската психика.

Обмислих нещата много внимателно и реших да откажа предложението на господин Рихас, в случай че се обади да ми съобщи, че са се спрели на моята кандидатура. Мястото, което ми предложи, не съответства напълно на това, което искам, така че ще продължа да търся работа. И без това е малко вероятно да ми се обади отново.

Сбъркала съм. Тази сутрин ми се обажда секретарката му и ми съобщава, че са ме избрали, като настоява да се явя в офиса им следобед, за да говоря отново с Жайме.

Явявам се на срещата без особен ентусиазъм, повече от професионализъм и за да не оставя лоши впечатления у тези хора, отколкото от желание да работя за тях.

Жайме Рихас се държи по-свободно и по-мило и се учудвам колко убеден е, че ще приема предложението им.

— Това е много престижна работа, госпожице. Спрях се на вас и на още едно момиче, което току-що е завършило ВУАУФ^[2]. В случай че изберем вас, ще усвоите тайните в управлението на фирмите и ще разберете причините за успеха или провала на някои от тях. Ние продаваме консултантски услуги, чрез които се гони качество по ISO. Интригуващо е!

— Не се съмнявам, господин Рихас. Не казвам, че няма да е интересно, а просто, че не е това, което търся. Нищо не разбирам от критерии за качество, ако трябва да съм честна. Мисля, че човек с диплома от ВУАУФ ще е по-подготвен да работи в консултантска компания от мен.

Хвърлям камъни по самата себе си. И въпреки това Жайме не спира да ме убеждава, че това ще е службата на живота ми.

— Между нас казано, дипломите не са от голямо значение. Аз оценявам най-вече хората и техния потенциал.

— Да. С това съм съгласна.

— Ето че започваме да се разбираме — казва с усмивка. — Добре, може би, ако ви предложа по-високо заплащане, бихте приели.

— Не знам, господине. Не става въпрос само за парите.

— Помислете още веднъж. Помислете също за професионалното си развитие.

— Ще го направя, господин Рихас.

Сбогуваме се и ми обещава да се свърже с мен до няколко дни.