Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (12)

Спя с врага си

Има любов, която убива…

Най-лошото, което може да се случи на човек, е да има вкъщи най-жестокия си и зъл враг, без дори да подозира.

Отегчението от безразборния сексуален живот, който водех, скачайки от легло в легло само за да се окажа след това дълго време сама, в действителност започваше да ми тежи. Не че мечтаех да срещна любовта на живота си и да стана нов човек за един ден, но ми се искаше да намеря някой специален, който да ме накара да зазвъня и да ми подхожда. Започвах да мисля, че Соня е права и че е дошло и моето време.

Когато Мами почина, заминах за Франция за погребението и да прибера това, което ми бе завещала: един календар, който висеше закачен в банята, откакто го беше купила през петдесетте, и Бигуди — котарака, който никой не искаше да вземе, защото беше твърде необщителен и не понасяше нито хора, нито животни.

По някакъв свой начин Бигуди ме беше приел, защото бях единствената, на която позволяваше да го доближи, без да започне да издава звуци, по-характерни за куче, отколкото за котка.

Един фатален ден се влюбих.

Цял живот ще помня този момент. Жайме имаше тялото на Иманол Ариас^[1].

Не изглеждаше едър, но беше висок, с изпити бузи и мощен нос, който се радваше на малка брадавичка, кацнала на върха му. Тази физическа особеност не само не му създаваше комплекси, но напротив, служеше му за претекст да започне разговор за себе си с всеки, който направеше коментар по този повод.

Когато се срещнахме, се вгледах първо в ръцете му, с дълги изящни пръсти, като на виртуозен пианист. Имаше уморено изражение, пророчески поглед и такава лекота на изразяване, че и мъжете, и жените падаха в краката му, възхитени и влюбени. Все се хвалеше, че може да има всяка жена, която пожелае, и аз, като видях, че по същество сме еднакви, се влюбих. В началото помислих, че Жайме е герой, създаден по моя мярка от Фелипе. Накрая това впечатление изчезна, защото каквито и спорове да бяхме имали с Фелипе, никой не можеше да е така жесток и извратен, че да сътвори толкова долен и вероломен човек.

В основата си Жайме беше озлобен неудачник, човешки отпадък. Така и не бе постигнал мечтата си да стане уважаван предприемач и по време на многократните си опити си беше измислил друга самоличност. Никога не разбрах защо не бе успял да стане голям бизнесмен, тъй като, за да бъдем честни, беше абсолютно гениален и имаше всички карти в своя полза: икономист по образование, с дълга и блестяща трудова биография. Види се, силите на злото в неговия случай са се оказали по-могъщи от доброто, което всеки човек носи в себе си. И Жайме бе впрегнал потенциала си да съсипе всичко, което го заобикаля, и в частност, успелите хора около себе си. Не понасяше друг да постига нещата вместо него.

Първия път, когато легнах с Жайме, открих, че отстрани на десния си глезен има един дълъг участък мъртва кожа, който си махаше със скалпел, за да не се натрупа и да започне да куца. Петното беше тъмнолилаво и в началото ме уплаши. Подобно на брадавичката на носа му, този физически дефект, вместо да отнеме от чара му, увеличаваше аурата на мистериозност около човек, който накрая се оказа чудовище. Умееше да превръща дефектите, които биха били отблъскващи за мнозина, в свои предимства и да се възползва от тях.

Без съмнение беше любов от пръв поглед. Поне от моя страна. За него бе чисто и просто игра, в която бе решил да стигне докрай.