Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (28)

Мис Сараево

1 септември 1999 г, през нощта

Три след полунощ.

Минава известно време, преди да успея да реагирам. Мобилният ми звъни от цяла вечност.

— Ало? — отговарям със задгробен глас.

— Здравей, Вал, аз съм Анхелика, нощната отговорничка на дома — казва ми много любезен глас. — Спеше ли? От десет минути се опитвам да ти се обадя.

— А, здравей! Да, но няма значение — казвам и скачам от леглото.

Като чувам думата „дом“, се събуждам веднага. Не искам да пропусна нито една възможност за работа.

— Имам работа за теб. Много добър клиент от Барселона. Австралиец. Чака те у тях след двайсет минути. Плаща петдесет хиляди песети плюс таксито и ако му харесаш, ще бъде с теб всяка седмица.

— Страхотно, къде живее? — И бързо търся химикалка да запиша.

— Записвай.

Докато Анхелика ми диктува адреса, мисля какво да облека.

— Като стигнеш у тях и ти плати, обади ми се. А също и на излизане. После идваш право тук да ми донесеш парите, ясно?

— Да, няма проблем — отговарям. — Как се казва клиентът?

Тази информация ми се струва от жизненоважно значение.

— Давид. — И ми затваря.

Анхелика ми се стори много симпатична и голяма професионалистка. Харесва ми и нямам търпение да се запозная с нея.

Взимам си набързо душ, викам такси и след петнайсет минути съм на път към дома на Давид.

Сградата се намира в най-престижната част на Барселона. Царски палат.

— Качи се! — нарежда ми глас по домофона.

Оказвам се лице в лице с много млад мъж, нисък на ръст, с кръгли очила, които му придават интелектуален вид. Не е много красив, но изглежда учтив и чувствителен. Усмихва ми се и ме пуска да вляза. Апартаментът му е хубав, но няма много мебели, което ме кара да мисля, че е ерген и няма нито време, нито желание да разкрасява дома си.

— Нова ли си? — пита ме, след като ме е поканил да седна до него на синия му диван.

— Да — отговарям и на свой ред се усмихвам. — Личи ми, нали?

— Не, просто всяка седмица се обаждам на агенцията и никога не съм те виждал. Откога работиш?

— От днес следобед — казвам му и разглеждам библиотеката, пълна с книги и дискове.

— Анхелика ми каза, че си французойка. Виж, това ти личи — казва, смеейки се.

— Да. А ти си австралиец, така ли? Говориш много добре испански — подчертавам, докато той става и отива да вземе нещо.

— Можем да говорим на френски, ако искаш. Учих го в продължение на няколко години, макар че от време на време ми липсва речников запас. — И пак се разсмива.

Разсмивам се и аз. Изглежда суперсимпатичен. Но е много дребен за моя вкус.

Слага петдесетте хиляди песети на холната маса и ме подканва да преброя банкнотите.

— А сега се обади на агенцията да им кажеш, че всичко е наред. В противен случай ще ти се карат.

— Виждам, че си наясно с правилата — казвам и набирам номера на къщата по мобилния си.

Анхелика вдига на мига.

— Всичко наред ли е? — пита ме, сякаш само моя глас е чакала.

— Да. Всичко е наред.

— Прекрасно. Имаш един час. Като излезеш, обади се, че си свършила.

Давид ми показва спалнята и от този момент престава да говори. И аз така предпочитам, защото нямам какво толкова да му кажа. Започва да ме съблича и се изненадвам колко добре ме опипва. Винаги съм мислила, че мъжете, които плащат, за да бъдат с момиче, не се любят добре и са непохватни в ласките. Е, сбъркала съм, това въобще не е неговият случай. Решавам да се оставя и да забравя защо съм тук.

Обсипва с целувки цялото ми тяло, дупето ми, краката ми, внезапно се изправя да захапе врата ми и пак се навежда.

Откривам едно дребно тяло и пропорционални на размера му гениталии. Но това няма значение. Кара ме да се чувствам много добре.

На нощното му шкафче има масажно масло и като вижда, че го гледам, той мълчаливо ме кара да се обърна по корем, за да ми направи масаж на гърба. Фантастично е. Прави масаж като истински професионалист. Усещането е толкова божествено, че нямам нищо против всяка нощ в три часа да съм тук с него.

След час идвам на себе си, със зачервявания по цялото тяло и лека целувка по устните. Когато слизам с асансьора на дома му, се чувствам съвсем лека и освен това съм спечелила пари. Не мога да повярвам!

Обаждам се на Анхелика и взимам такси. След петнайсет минути съм в дома. Истинско удоволствие е да се движиш из улиците на Барселона по това време. Градът е абсолютно пуст. Анхелика слиза да ми отвори входната врата на сградата, която винаги е заключена през нощта от съображения за сигурност.

Поздравява ме шепнешком, за да не събуди съседите, и ме кани да вляза.

Тя е впечатляваща жена. Много висока, с червена коса, големи сини очи и млечнобяло лице. Въобще не прилича на отговорничка. Единственото, което не й е наред, е твърде мъжкият й, за моя вкус, вид.

Стигаме до апартамента и ме кани в кухнята.

— В апартамента има клиент, а в другата стая спят момичетата — обяснява ми.

И неочаквано ме целува по бузите.

— Аз съм Анхелика. Добре дошла в къщата!

Отношението ми изглежда малко странно, по-скоро прекалено, в края на краищата се виждаме за първи път.

— Носиш ли парите? — пита ме тя и отваря тетрадка с имената на момичетата, работното време и спечелените суми.

— Да. Ето, петдесет хиляди песети.

— Много добре. Полагат ти се двайсет и пет хиляди.

И слага кръстче до името ми.

— Как беше с Давид? — пита и развеселена оглежда червенините по лицето ми.

— Както виждаш, много добре. Много е симпатичен и се нуждае от много нежност.

— Да. Всички момичета се радват, като разберат, че ще ходят при него. Да бяха всички като него… Искаш ли да пийнеш нещо? Аз черпя.

— Имам нужда от кафе. Сега умирам за сън — отговарям с прозявка.

Анхелика го приготвя на машината и след това си прави шоколад.

— Благодаря — казвам и духам кафето да изстине.

— Кристина ми каза, че ще работиш по двайсет и четири часа. Ще печелиш много. А кога ще си правиш смените?

— Вечер, мисля. Не знам, предполагам, че зависи от това кога има работа, нали?

— Зависи от дните. Понякога се работи повече през деня, друг път — през нощта. Но ако през цялото време си включена, ще имаш много работа, ще видиш.

— Колко момичета има тук? — питам с любопитство.

— Много, макар че не идват всички. Някои работят само с албума и ги викаме, когато няма друга. За да добиеш представа, тази нощ дойдоха шест на смяна.

Тогава разбирам, че ме е привилегировала, защото е можела да изпрати което и да е от момичетата тук. Сигурно всички спят в другата стая.

— На другите няма ли да им стане неприятно, че аз съм отишла при Давид?

— Не се притеснявай, той винаги иска нови момичета. А тези, които са тук, вече са били при него. А и няма защо да научават!

— Тогава да не се тревожа.

— Какво искаш? Да останеш тук или да се прибереш вкъщи и утре да дойдеш за вечерната смяна?

— Предпочитам да се прибера. Трябва да свикна с новия ритъм.

— Както искаш.

— Благодаря, Анхелика.

Като се разделих с нея и взех такси, си давам сметка, че вече се съмва. Обожавам светлината, която започва да озарява града. Въздухът е чист и съм много щастлива, че мога отново да усещам тези малки неща. От много време не се бях наслаждавала на такова спокойствие. Освен това за по-малко от двайсет и четири часа спечелих седемдесет и пет хиляди песети и си прекарах чудесно с Давид. Дано всичко продължава така!