Валери Тасо
Дневникът на една нимфоманка (48)

Освобождаването

4 януари 2000 г.

Разказах всичко на Джовани. Коментарите на Мае за мен, подозренията, заплахите на Маноло, личното ми положение и усещането, че също съм влюбена в него.

— Махай се оттам веднага! — крещи ми по телефона, много притеснен.

— И как ще го направя? Освен това имам лични вещи в къщата, трябва да отида да си ги прибера.

— Забрави за личните си вещи и хвани първия самолет. Може да знаят къде живееш и да дойдат да те набият. Ще прекараш известно време в Италия. Като се върнеш, ще си смениш жилището. Разбра ли?

Мисля, че преувеличава малко, но изглежда толкова нервен, че приемам всичко.

23 януари 2000 г.

Днес сънувах Мами. Бягаше през гъста гора, като буташе детска количка с ръждясали колела. Трябва да беше есен, земята беше застлана с многоцветни листа. Мами си беше прибрала косата в сложен, но съвършен кок, вероятно за да й е по-удобно. Беше се дегизирала с дълго черно палто, с копчета от горе до долу, като тези, които носят военните. Въпреки че се препъваше в листата, движенията й изглеждаха леки и хармонични. Внезапно спря и започна да гали лицето на бебето в количката.

Ласките й стоплят сърцето ми и благото й лице ми дава кураж. Чувствам, че винаги е била тук, никога не се е разделяла с мен. Навива косата ми на пръстите си. Обзема ме усещане за безгранична любов, а когато обръщам глава към лицето й, очите й са вече затворени, но се усмихва, защото знае, че я гледам. Устните й изглеждат покрити с нежен розов кармин и непрекъснато се движат, сякаш искат да ми кажат нещо.

— Почини си, момичето ми.

И за да подчертае думите й, Джовани ме притиска още повече към себе си. Отново спим така, в малката хотелска стая, където съм се настанила за известно време.