Сесили фон Зигесар
Дръзката (9)

9

Бухалът от „Уейвърли“ приема наказанието си с достойнство и вдигната глава

Брет беше раздразнена от тази неочаквана среща на Дисциплинарната комисия, въпреки че точно тя щеше да я измъкне от безумно глупавия час по химия на г-н Фрай. В десет без петнадесет, точно когато останалите ученици нахлузваха предпазните си пластмасови очила и химически устойчивите си престилки, Брет, Бени и Селин си събраха нещата, а проф. Фрай им кимна разсеяно, с ръце, вече пълни с дрънчащи епруветки.

— Предстои ни супергадост — измърмори Селин веднага, след като вратата на лабораторията се затвори зад тях, — но поне отървахме пластмасовите очила. — Черната коса на Селин се плъзна пред очите й и тя докосна маслинената си кожа с върха на пръстите си. — Тези неща оставят отпечатъци по лицето ти за най-малко час.

— Днес беше мой ред да си партнирам с Лон Баруза в химическите опити — изстена Бени, — знаете, че чакам това от векове! — Тя сграбчи правата си кафява коса с ръце и я затегли отчаяно.

— Мхм, Лон има наистина готин задник — Селин бутна вратата на научния център и трите момичета се отправиха надолу по стълбите към „Стансфийлд Хол“, — но ти можеш да го изследваш отблизо и без да си му партньор в лабораторните експерименти — добави тя с насмешка.

Брет завъртя отегчено очи; мислите й бяха на друго място. Както изглежда, цялото откачено общежитие е купонясвало на покрива снощи. Не, че държеше и тя да е била сред присъстващите, но все пак щеше да е добре, ако някой поне я бе поканил. Както и да е. Сега поне нямаше да има проблеми. Докато Бени и Селин бръщолевеха невротично край нея, Брет беше олицетворение на спокойствието. Знаеше, че е като самата невинност в бледорозовата си кукленска рокля, комбинирана с черен клин и бледосиви балетни пантофки. Усмихна се на себе си. Дори ноктите й бяха перфектни.

Щом влязоха в конферентната зала на „Стансфийлд Хол“, Брет се насочи към тази страна на огромната маса, която обичайно беше отредена за членовете на Комисията, а Бени и Селин заеха места отзад. Момичетата, седнали в редици от неудобно изглеждащи сгъваеми столове, гледаха Брет от другата страна на стаята — коленете им бяха благоприлично прибрани, а униформените сака — закопчани идеално. Количеството обвиняеми пред Дисциплинарната комисия този път беше впечатляващо — обикновено имаха пред себе си един или двама заблудени нарушители и само веднъж разглеждаха случая на цялата актьорска общност на „Уейвърли“, след прословутото им представление на „Нашият град“ с костюми, състоящи се единствено от прозрачен найлон.

Декан Меримаунт влезе в залата и веднага застана пред Брет и останалите момичета от Комисията, чинно заели предназначената за тях страна на масата. Вратовръзката му беше обсипана със слънчогледите на Ван Гог.

— Дами — той направи знак за тишина с ръцете си, — моля да се преместите при останалите обитатели на вашето общежитие — и след тези думи ги погледна смразяващо, сякаш им казваше без думи, че те знаят по-добре от него защо.

Челюстта на Брет увисна и тя погледна безпомощно към Бени, която изглеждаше не по-малко изненадана.

— Сър… — промълви Брет, — но ние… аз…

Меримаунт я прекъсна:

— Вие също сте от „Дъмбъртън“, нали така? — той не изчака за отговор, седна начело на масата и започна да прехвърля някакви листи през ръцете си.

О, добре тогава. Бузите на Брет станаха алени като косата й. Тя се изправи отривисто и се насочи към Джени, седнала на първия ред отсреща. Тръшна се на празното място до нея.

— Та ние дори не бяхме на тъпото парти… — изръмжа приглушено Брет, а Джени я потупа по ръката.

— Всичко ще бъде наред, успокой се. Какво могат да направят? Да ни забранят да си лакираме ноктите в стаята?

— Ще видим — отвърна Брет скептично.

Шоколадовите очи на Джени започнаха да излъчват смътна тревога, докато стаята пред тях се изпълваше с момичета. За Брет беше изключително необичайно да стои от тази страна на масата. Ученичките гризяха добре оформените си нокти и потропваха с върховете на обувките си върху блестящия дървен под, шепнейки една на друга малко по-силно от необходимото.

„Задник!“, дочу Джени някъде отзад. На голямата конферентна маса Райън Рейнълдс и тези членове на комисията, които не бяха от „Дъмбъртън“ — основно новаци и първокурсници — бяха седнали от двете страни на миниатюрната г-ца Роуз от Департамента по английски, която беше заела позицията на временен заместник на г-н Далтън след неговото уволнение. С черното си поло, облечено под униформеното сако с вероятен размер нула, и с черната си коса, пристегната в гладка опашка назад, г-ца Роуз можеше съвсем лесно също да мине за новачка.

— Ще започваме ли? — Меримаунт изглеждаше уморен; кръглите очила с телена рамка смаляваха сините му очи още по-силно. Той продължи да прелиства хартиите в ръцете си, които според Брет нямаха нищо общо с бирения кег от снощи. Просто ги използваше за повече авторитет.

— Г-н Уайлд, вие сте били първият, забелязал… хм, това събиране, докато сте се разхождали покрай „Дъмбъртън“ миналата нощ — така ли е?

— Да, така е.

Г-н Уайлд, чиито маниери бяха меки и ненатрапчиви, изглеждаше неловко в ролята си на блюстител на реда. Беше един от онези учители, за които действително има значение дали учениците им по история ги харесват или не, а стените на кабинета му бяха облепени с плакати на обложки на музикални албуми — „Ауткаст“, „Колдплей“, „Интерпол“. В момента изглеждаше така, сякаш ужасно съжалява, че е тук и че създава проблеми на учениците си. Не преставаше да подръпва нервно яката си.

— Прибирах се от библиотеката и чух някаква… ами… силна музика. Стори ми се, че на покрива на общежитието виждам хора, които танцуват.

Меримаунт тропна със сребърната си химикалка върху махагоновата маса.

— И какво направихте после? — настоятелно попита той.

— Извиках охраната — призна г-н Уайлд с извинителен тон, — а после извиках на момичетата да останат там, където са. В това време почуках на вратата на г-жа Пардий — той направи пауза и почервеня, а из тълпата момичета настъпи раздвижване, защото всички знаеха, че Пардий е имала гостенки снощи, на пижамено парти с вино, — и докато ние двамата с нея се качим на покрива, всички момичета вече се бяха прибрали по стаите си.

Меримаунт прочисти гърло и попита:

— Тоест не е ясно колко и кои са били там, така ли е?

— Така е — потвърди г-н Уайлд, — но след себе си бяха оставили полупразен бирен кег и найлонова торба за боклук, пълна с пластмасови чаши. — Той отпи от кафето си.

— Много ли бяха чашите?

Брет срита крака на Джени. Какво значение имаше това?

— Торбата беше почти пълна.

— Благодаря ви — Меримаунт фиксира поглед върху обвиняемата група момичета за първи път, откак бе влязъл в стаята. — Момичета, уверен съм, всички сте наясно, че консумацията на алкохолни напитки е поведение, което не се толерира в „Уейвърли“. — Брет имаше чувството, че той се опитва да погледне строго в очите всяко едно момиче поотделно, но се отказва по средата и се вторачва в масата. — Инцидентът се случва в особено неподходящ момент, в който тече усилена подготовка за посрещането на Управителния съвет на Академията този уикенд, ето защо няма да имаме възможност да ви надзираваме като малки деца. — Меримаунт въздъхна. Брет беше забелязала, че го прави често по време на срещите на ДК, може би за да създаде впечатление, че е ужасно нещастен от непосилната си отговорност за тях. — И за съжаление, по тази причина и тъй като не е ясно кои са основните виновници за инцидента, ще се наложи да накажем всички вас.

— Няма начин, мамка му! — задъха се от гняв Брет.

Сред тълпата се разнесе ропот, който Меримаунт незабавно пресече, продължавайки на висок глас:

— Считано от утре, след вечеря, всички вие ще бъдете под домашен арест в рамките на целия уикенд и ще бъдете заключени в „Дъмбъртън“ до понеделник сутринта. Храната ви ще се доставя на място, а всяка от вас, видяна да излиза, ще търпи сериозни последствия.

Сериозни последствия? Като например да не присъства на домакинския футболен мач на Джеремая? Или на вечерята с родителите му? Или на партито на „Св. Луций“, на което да покаже на всички местни момичета, че Джеремая е извън техните сметки? Или да не успее да се раздели с девствеността си?

— Това е страшно нечестно! — извика силно Брет, въпреки че гласът й се изгуби във всеобщите възклицания и оплаквания на още две дузини момичета.

Меримаунт отново властно се прокашля и тропна с кокалчетата на пръстите си върху масата. Нима ги чака и още?

— Знам, че някои от вас не са присъствали на това кег парти и съм сигурен, че за тях това ще е несправедливо наказание — надигна се всеобщ шепот на съгласие и Меримаунт бързо продължи, — само че… Да сте наясно, че в общежитието се извършва нарушение и да не подадете сигнал е равносилно на самото нарушение от административни гледна точка. — Той погледна директно към Брет при тези си думи и лицето й се изчерви от гняв. Да не изклюкариш, че съквартирантките ти имат кег с бира е равно на това, да вкараш алкохол в общежитието и да се натряскаш? Сигурно се шегува!

Г-ца Роуз заговори за първи път и тънкият й глас прозвуча неочаквано респектиращо:

— Комисията реши, че в добавка към домашния арест, момичетата от „Дъмбъртън“ ще трябва да представят до понеделник писмено есе на тема: „Как да бъда отговорен бухал“. Райън Рейнълдс, който по време на цялата реч на декана се блещеше очаровано срещу г-ца Роуз, сега започна да полага неистови усилия да прикрие усмивката си, очевидно развеселен от ситуацията. Той срещна погледа на Брет през вазата с огромни карамфили, поставена по средата на масата, и й намигна. Правеше й се на интересен на всяка среща на Дисциплинарната комисия, а сега сигурно беше крайно възбуден от факта, че тя, префектът на класа, неочаквано се е оказала между обвиняемите.

Но Брет беше прекалено заета с гнева си в момента, за да обръща внимание на Райън. Всичко това беше лудост. Не само проваляха уикенда й, но я караха да седне и да пише идиотщини за това, какво било да си отговорен бухал?! Майната им.

— Не желая подобно нещо да се случва отново — Меримаунт се изправи. Изглеждаше по-отвратен от всеки друг път, в който го бе виждала Брет. Като че ли не можеше да понесе да ги гледа нито минута повече. Изведнъж Брет се почувства засрамена. Деканът беше глупак, много ясно, но тя държеше той да има високо мнение за нея. А сега я смяташе за същата като останалите, без да е направила абсолютно нищо! — Свободни сте и можете да се върнете в час.

Отговорен бухал? Отговорният бухал казва на всички истината за Тинсли Кармайкъл.

OwlNet Instant Message Inbox

КелиВърнън: Оххх. Това е кофти.

Тинсли Кармайкъл: Ей, я не се депресирай. ХФ докара шест кега… а те намериха само един на покрива.

КелиВърнън: Нееее, не е истина. Къде са скрити другите?

ТинслиКармайкъл: Под леглото на депресарката от съседната стая… обзалагам се, че ще ни дойдат добре идния уикенд.

КелиВърнън: Да бе, нямаме ли вече достатъчно проблеми?

ТинслиКармайкъл: Отговорният бухал не позволява такава възможност да се пропилее!