Сесили фон Зигесар
Дръзката (24)

24

Бухалът от „Уейвърли“ знае, че където има искра, пламва огън

Веднага след като Тинсли се изнесе от стаята, Брет и Джеремая се заеха да наваксват пропуснатото. Брет беше жадувала това цял ден, както жадуваше бисквитките с фъстъчено масло всеки понеделник. Всичко се бе наредило повече от чудесно — сега имаше Джеремая тук, само за себе си, вместо да го дели с тълпите обожатели в „Св. Дуций“. Не спираше да мисли колко мило е от негова страна, че предпочете да дойде при нея в „Дъмбъртън“, вместо да се напива на безкрайните партита в чест на победата, каквито щеше да има навсякъде в кампуса им. Партита фактически в негова чест, тъй като той беше този, заради когото спечелиха.

Но Джеремая беше тук. В леглото й. Облечен единствено в боксерки „Геп“ на булдогчета. Из въздуха се носеха звуците на любимата й музика и уханието на сандалово дърво от ароматните пръчици, които беше запалила.

— Боли ли те? — попита тя, когато постави ръка на рамото му. Двамата лежаха обърнати един към друг под дебелата пухена завивка, главата на Брет отпусната върху лявата ръка на Джеремая. Тя малко се срамуваше, защото беше само по черен сутиен без презрамки и ниско изрязани бикини — каква е разликата с бански? — а Джеремая виждаше тялото й не за първи път. Само че сега нещата бяха различни — сега усещаше, че е готова за повече.

— Навсякъде ме боли, бейби — той се опита да скрие гримасата си.

— Тук? — Брет бавно прокара ръка върху гърдите му, точно над буквите от боя „Смажи ги!“.

— Хммм… така май болката отшумява — прокашля се шеговито Джеремая. Очите му имаха онова замечтано изражение, което добиваше винаги, когато е възбуден, и което Брет обичаше. Караше я да се чувства най-всесилната и най-привлекателната на цялата планета. Надяваше се това да не е знак, че някой ден ще се превърне в доминираща кучка. Но когато Джеремая се наведе и я целуна, мислите на Брет тозчас се изпариха. За първи път се чувстваше толкова отпусната, толкова спокойна. Толкова готова.

— Колко удара понесе днес?

Джеремая проследи тромаво с големите си пръсти златните обички върху извивката на лявото й ухо и изстена:

— Около петдесет.

— Нека са петдесет и един — смело дръпна ластика на боксерките му тя и го придърпа по-близо до себе си. — Заключи вратата, нали?

— Мисля, че да — отвърна той и целуна шията й. Ръката му се плъзна надолу, към долната част на гърба й. Дишаше учестено.

— Виж, има нещо, което… ммм… исках да ти кажа — на Брет й беше страшно трудно да мисли за друго в момента, освен за невероятното усещане от устните на Джеремая върху кожата си. Все едно беше пияна, без да е пила нито глътка.

— Добре — отвърна Джеремая и продължи да я целува по рамото. Наложи се Брет да го отблъсне нежно, за да успее да формулира поне едно смислено изречение. А това изречение беше важно.

— Нали помниш, преди време ти бях казала, че съм… ами… че съм спала с едно момче от Швейцария? И че тогава ми е било за първи път?

— Как да го забравя? — Джеремая отпусна глава на възглавницата и се вгледа в очите на Брет. Играеше си със златната верижка около врата й, която изглеждаше миниатюрна в огромните му ръце.

— Ами… то… това не е вярно — преглътна мъчително тя.

— О… — Джеремая спря да си играе с верижката и тя падна върху голата й кожа. — Хм… ъъъ… няма проблем, ако си била и с друг. Няма значение какво си правила преди. Аз съм окей. — Той нежно целуна върха на носа й.

— Не, Джеремая, не това имах предвид — Брет чу, че някакви хора тичат из коридорите. Какво ставаше там? — Всъщност нищо не се случи с онова момче. Или с което и да е друго.

— Искаш да кажеш…

— Когато ми сподели, че не си го правил досега, трябваше и аз да ти призная истината за себе си. Да ти призная, че и аз не съм го правила — тя сбърчи нос. — Извинявай, че не бях искрена с теб.

Джеремая остана мълчалив няколко секунди и отначало Брет помисли, че се е ядосал. Но после той я докосна по брадичката и се усмихна. Леко кривите му долни зъби правеха усмивката му неустоима.

— Не ме е грижа. Сега сме само ти и аз, нали?

— Да! — каза Брет с дълбока въздишка на облекчение, изненадана от собствената си нервност. Естествено, че Джеремая щеше да я разбере. Той винаги я разбираше. Наплив от емоции нахлу в нея и почти я просълзи, но тя примигна и се овладя. Наистина го… обичаше? Всичко изглеждаше толкова на място. Толкова перфектно.

— Много си красива, споменавал ли съм го скоро? — прошепна Джеремая и прокара длан по ръката на Брет, с което изпрати тръпка чак до краката й. За миг тя се почувства така, сякаш отново е на терена за хокей на трева и секунди я делят от съдбоносния удар — адреналинът препуска из вените й, подсилва всичките й сетива и я кара да възприема много по-интензивно мекотата на игрището под краката си, синевата на небето и шумът на възбудената публика. Сърцето й щеше да изскочи.

— Мисля, че… — тя грабна ръката му и я постави върху сърцето си. Глупав жест, но искаше той да усети ударите му, — мисля, че съм готова. Наистина, истински готова.

Точно в този момент последва силно и рязко почукване на вратата.

— Отворете! — извика женски глас. Сърцето на Брет почти напусна тялото й. Двамата с Джеремая скочиха от леглото.

— Под леглото — изсъска Брет. — Или не, в гардероба!

Джеремая се завтече към гардероба, спъна се в килимчето на Брет и шумно се стовари върху стола на Тинсли, който се изтърколи до средата на дървения под.

— Мамка му! — извика той, а силният му бостънски акцент прокънтя из цялата стая. А най-вероятно и из целия коридор.

Вратата на стаята широко се отвори и Брет поиска да умре. Това беше краят, нали? Щяха да я изключат. Но после някой изрече:

— Джеремая?

На прага стоеше момиче, което Брет не беше виждала никога досега, и това момиче изглеждаше сепнато от нещо. Ъъъ, моля, какво? Тя изглежда изненадано? А какво да кажем за Брет, легнала полугола под завивките, на косъм от най-важното събитие в живота си, само за да бъде прекъсната от някаква руса мацка със супер тренди очила, която, както изглежда, на всичкото отгоре познава нейното гадже? Какво ставаше тук?

— Елизабет! Ъъъъъ… какво правиш тук? — Джеремая вдигна стола и потри лявото си коляно.

Елизабет?!

Момичето погледна набързо към Брет, сякаш я преценяваше, а Брет решително отвърна на погледа й, завита до брадичката. Това си беше нейната стая, по дяволите, и нямаше да позволи някаква си фенка от „Св. Луций“ да преследва Джеремая, а после и да я оглежда като лабораторен обект. Момичето отново се обърна към Джеремая, в очевидно смущение — или пък раздразнение? — от факта, че го сварва полугол.

— Двамата с Брендън просто искахме да… върнем партито към живот.

За първи път Брет забеляза, че зад това момиче е застанал Брендън Бюканън, с почервенели страни. Правеше му чест, че поне изглежда притеснен, задето нарушава уединението на хора, които явно имат нужда от уединение.

— Хей, Брет — Брендън намести яката на ризата си, а Брет го стрелна яростно с очи.

— Ние с Брет… тъкмо идвахме — измърмори Джеремая.

Да, точно така. Тъкмо идвахме без дрехи. Той погледна към Брет и сви извинително рамене, а на нея й се прииска да си заскубе косата. Това просто не беше честно!

— Елизабет, това е, ъъъ… ааа… (само да си посмял да забравиш името ми!, изруга наум Брет)… Брет. Брет… това е… моята приятелка Елизабет.

Двете момичета неловко се спогледаха. Сигурно защото самият Джеремая излъчваше нервност, ситуацията изведнъж доби подозрителен оттенък. А Брет дори не беше ревнива като Кели например! Тя се усмихна вяло към Елизабет, чиято усмивка в отговор също едва се забелязваше. Но защо изобщо беше тук, след като е от „Св. Луций“? Няма ли достатъчно купони там в момента? И каква, по дяволите, е тази приятелка, която изглежда толкова потресена, че вижда Джеремая в леглото на гаджето си? Или която нахлува в стаята й по този начин? И защо косата й беше в два цвята, като скункс?

Брендън заговори първи:

— Може би е по-добре да излезем. Нека ви оставим да се… приготвите — той постави ръката си върху Елизабет, почти покровителствено.

Откъде пък Брендън я познава тъй добре?

— Да, разбира се… — промълви тихо Елизабет, — ще се видим после.

— Доскоро — каза Джеремая и вдигна ризата си от земята, когато Елизабет и Брендън изчезнаха в коридора.

Брет не знаеше какво да мисли. Или какво да чувства. Отхвърли тежката завивка, внезапно обляна от горещина. Великолепната рокля, която беше взела от Рифат, лежеше на зелена купчинка на пода, но Брет просто не беше в настроение да я облече отново.

— Това беше нелепо — каза тя на Джеремая, наблюдавайки лицето му за реакция.

— Съжалявам, че ни прекъснаха — закопча той ризата си и застана до нея, — но ще имаме и друга възможност. — Взе дънките си от пода.

Друга възможност? Да, настроението се беше скапало тотално, но не трябваше ли Джеремая да е нетърпелив да го върне? Имаха още много време, защо той не искаше да… ами, да продължат? Брет действително бе охладила страстите си, но все пак… щеше да бъде добре, ако Джеремая поне се беше опитал. Отдолу се чуваше музика.

Брет с горчивина извади чифт широки дънки от гардероба си и ги нахлузи. Докато ровеше за блуза, погледна през рамо към Джеремая и срещна погледа му.

— Какво? — попита тя, малко ядосано. Свали едно черно поло без ръкав от закачалката.

— Нищо — поклати глава Джеремая, — просто си секси така, само по сутиен.

Бостънският му акцент накара Брет да се усмихне за първи път, откакто ги бяха прекъснали. И все пак. Докато обличаше полото през главата си, тя не спираше да се чуди какво остана премълчано.